Мария седеше сама в пустия си дом и очакваше някой да се появи да вратата. Да почука, да влезе и да свали калните си обувки. Да седне на масата и да започне да дъвче храната без да личи апетит, без да усеща, че се храни. С онзи угаснал, разгревожен поглед на невинно дете, каквото беше. След това да излъже, че денят й е минал нормално, както винаги и щом приключи с вечерята да се затвори в стаята и да се разплаче неподозирайки, че Мария я чува. Та тя й беше майка, как да не я чуе? Още щом я видеше разбираше, че нещо не е наред. Щом усетеше едва доловимото трептене в гласа и притеснението в очите й, й ставаше ясно... Но какво да я пита? Не трябваше да бъде прекалено нахална, да нарушава личното й пространство. Да, жената не разбираше че точно в тази възраст момичетата имат много по-голяма нужда от подкрепа и разбиране, от утеха и топъл глас. 

  Мария се замисли. Може би трябваше най-сетне да я разпита. Какво се случваше? Нямаше как безпричинно да пролива сълзи до полунощ, след това да заспива изморена и да тръгва рано сутрин, преди майка й да се е събудила. Та те двете почти не успяваха да проведат един нормален разговор. 

 И в този момент се чу блъскането на асансьора и бързи стъпки, като на някоя сърничка, препускащи по коридора. Момичето отвори вратата рязко и я затвори със същия трясък. Потърси майка си и щом я забеляза, че както викаги стои на масата и чака да вечерят заедно като едно семейство, се хвърли на врата й и заплака. Ето пак! Какво се случваше с това дете? Сигурно имаше някакви проблеми в училище. 

-Мамо, оная по химия ми писа двойка! - набързо каза тя, след като се успокои

-Двойка? И какво от това? Ее, миличката ми, недей да плачеш та това са глупости. Ще я поправиш... Елена? Спри бе маме, не плачи! - и тя избърса сълзите й и я погали по главата.

 И след това отново цяла вечер я чуваше как плаче безспирно. О, това дете! Толкова да е чувствително, че заради една слаба оценка да си хаби нервите така... Когато спря, Мария разбра че е заспала. Влезе в спалнята й, пристъпвайки като котка, за да не я събуди и бързо претършува раницата й. Намери бекежника и го отвори. Шестица по български, шестица по математика... А от днес-шестица по химия. Нямаше двойка. И тя вече с право съвсем се усъмни в дъщеря си. Знаеше си, че не е това причината, но нямаше смелост да й каже "Не, Елена, ти лъжеш! Кажи ми истината!". Но не че детето й беше нечестно, то просто бе чувствително. Не искаше да каже какво е станало, но дали защото не искаше да тревожи майка си или се срамуваше... Жената не можеше да си обясни. 

 Елена се събуди. Видя майка си, която се маеше пред бележника и се стресна.

-Какво правиш, бе майко?

-Обясни ми сега.

-Кое? 

-Знам, че нямаш двойка и подозирам, че от месеци наред все мрачна ми се прибираш вкъщи. По цяла нощ плачеш. Какво се случва, Елена? Аз искам да знам.

Момичето не се и опита да я залъгва, че не е така. Разказа й всичко. Съучениците й не я харесвали, понеже била стеснителна. Почти не говорили с нея.  Мария остана потресена. В десети клас децата да бъдат толкова повърхностни!

-И, майко, мен никой не бе забелязва. Всичките момчета зяпат онези момичета, никога никой няма да погледне и ще си остана стара мома!

-Глупости! - викна Мария

 Да, тийнейджърските проблеми нямаха край. И за това да плаче по цели нощи? Та какъв всъщност бе смисъла? Казаха си още няколко думи и накрая Мария каза:

-Видя ли, че като ми споделяш и ти олеква?

-Да...

  Все лъжи, все премълчавания. Това забелязваше обикновено Мария у хората. И се сети за бившия си съпруг. Колко я бе лъгал той! Изневери, секретарки, разни случайни... Дори имаше някаква "сериозна" любовница. И все лъжи, лъжи, лъжи. Или пък в онзи кошмарен за нея ден. "Скъпа откриха ми рак в последен стадий, трябват ми спешно тридесет хиляди за операция в Германия" и тя толкова се бе уплашила. А знаеше отдавна за неговите изневери и колко пъти бяха те. Но не я интересуваше. Тя искаше да спаси глупака! И изтегли кредит на свое име, даде му парите. Той изчезна, уж в Германия на операция, а каква била истината? Избягал с любовницата си нанякъде. И повече никога не го видя... Дори все още бяха женени. И макар, че трябваше да си продаде жилището, за да върне кредита, но нея това не я тревожеше. Съсипваше я най-много мисълта, че бе постъпил така с нея. И в този момент си даде сметка колко е наивна и как вярва на измислиците на хората. А тя не можеше да лъже, не помнеше и някога да бе правела това. Хората се чудеха, но наистина бе прекалено честна и това дори и създаваше неприятности. Хората я използваха заради това й качество.

 Спомни си и още хиляди случки, в които я бяха лъгали. Телефонът прозвъня. Толкова късно вечер? Все пак жената вдигна и промълви:

-Кой е на телефона?

-Здравейте, госпожо! Дъщеря ви катастрофира и сега е приета в болница с множество тежки травми, изпаднала е в кома. 

-Моля!?-извика Мария, знаейки че дъщеря й е в спалнята си и спи

-Да, трябва да донесете незабавно десет хиляди и....

Жената затвори. Проклети мошенници! Ако дъщеря й не си бе вкъщи сигурно щеше да повярва и да припадне от страх. Не ги е срам! Дълго още се ядосва на това, докато най накрая не усети умората, която бавно я завладя... И тя започна да сънува, да си спомня разни неща от живота й... Живот, който не беше никак цветен. Но отдавна се бе научила да се бори. 

 На сутринта отиде на работа. Някой колега се провикна зад нея:

-Хей, Мария! Как си?

-Добре...-излъга Мария като че ли за пръв път и се скри. Две сълзи се стекоха по бузата й...