Вечерта, тъкмо си лягаше и получи съобщение: ”Спиш ли, мишленце”. Номер неизвестен. Сънят тегнеше върху клепачите и само допреди миг, а сега отлетя, като прогонен котарак, свря се някъде и не можеш  да го откриеш, викаш го, ала той не идва. Ако  не ù се бе допило вода, нямаше и да го прочете. Телефонът си се зареждаше кротко в кухнята, а  нея, като че нещо нарочно я поведе натам.

          В мислите си е сама, но физически в леглото и има някой. Здравко - мъж  на средна възраст с кестеняви коси, широк нос, приятни, средно големи устни, усмивка с трапчинки и красиви  лешникови очи. Възпълничкият мъж имаше своите прояви на обич, но от тях лъхаше на себичност и пресметливост. Воден от кредото си ”за да получиш, трябва да дадеш”, той често го повтаряше, макар да го разбираше в най-грубата му форма. Вечер  се сърдеше, когато Дара не иска да правят секс. Правеше го явно и открито, с което окончателно  разбиваше спокойствието. Много драматично не приемаше отказа, тюхкаше се и и говореше ”не знам защо си ми тогава”. ”Ох, спи ми се” – следваше и нейният отговор. Факт е, че за мъжете вечерния секс действа приспивно, а при жените точно обратното - действа възбуждащо. Резултатът беше, че  да правят секс и да не правят, след това следваше безсъние и напрежение. Преди много години си мислеше, че имат бъдеще и всичко ще бъде наред, но сега...

            Познаваха се от години, факт често коментиран като нещо положително, като застраховка  за евентуални различия или, не дай си боже, развод. Хората казват - ”Как може да не се разбирате след толкова години и на тази възраст, не ви ли е срам?” И тези доводи се смятат като противоотрова  за всички възникнали противоречия и тям подобни щуротии.

               А тази нощ, чува заспалия мъж,  как  хърка гръмко, повдигайки раменете и гърдите си, като в някакъв ”специален танц”. Всеки две секунди  завършват с дълбоко вдишване и режещ носов звук, след който бузите и ноздрите му се издуват, за да възвърнат първоначалните си размери.

          Гледа го – това е човекът,  който е толкова близо до нея, да протегне ръка и ще го пипне, с него споделя живота си, а  той спи и нищо не разбира. Не си споделят, липсват думи, много думи, но да  говорят е все едно да меткат камъни по желязна врата, тя няма да се отвори.  А думите са ”същинската част” в секса. Той е само украса към удоволствието от нечие присъствие и поглед.

        Здравко обича да спи по корем, с поставена ръка под възглавницата, като по този начин повдига главата нагоре. Така спели хората, които не се чувстват уверени в себе си и търсят закрила. Как би искала да му я даде, ей така, като на приятел. Той е така обременен от прекалената родителска грижа, оплела го в нездрава привързаност, отнела му собственото мнение и прикриваща непрекъснатото вмешателство. При Дара, тъкмо обратното, в резервираността и сдържаността ù, се откриваха следи от липса на силни чувства  в детството и после като голяма. Родителите ù никога не разговаряха с нея по важни теми. Всичко, дори  училището, бе табу. Пълна незаинтересованост  от нейното бъдеще. Затова свикна да не разчита на никой и сама да се оправя, както може. И  двамата имаха отрязани криле и начертано бъдеще. По това си приличаха,  но тя го осъзнаваше, а той не. Кое е по-разтоварващо и по-мъдро?  Ще разберем в деня на смъртта си. Мисля, че  осъзнаването на истината води до стремеж към развитие или до разруха, както и да я разбираме, но тя - истината, винаги ще тегне  върху нас.

        Като млада Дара никога не се замисляше как точно трябва да изглежда привлекателния мъж. По-късно прочете коментари от отракани жени, че не трябва да има дебел задник. Вярно е така, си каза, а за жената е красиво да бъде по-заоблена. В описанието следваха мускулести ръце и крака - добре, Здравко ей точно тук го докарва. Висок около 1,78 см - спира се дотам, никой мъж не е съвършен и при все това този факт не ù се струва никак важен.              

      В съня си Здравко, се обръща към нея и търси допира на нейното тяло с неговото, ей така по навик, от човешко чувство. По навик се нараняваме и по навик обичаме, а сърцето  само показва избраника и толкова. Ако е сгрешило, казваме грешка и  избираме друг.

      -Колко уморена изглеждаш!  Какво ти е, очите ти са ужасно подпухнали! - тревожи се Роза

      - Добре съм, но тази нощ не можах да спя и така - отговоря уклончиво Дара при започналия първи разговор между нея и Роза в 8,30 сутринта, в офиса, отпивайки от  ободряващите кафетата на бюрата им.

        През времето на обичайното проветряване, следва обичайното пиене на кафе. Вземаха го от барчето под тях в същата нова сграда, която бе, на има няма 3 години. Направена от ново строителство и със сините си прозорци,  излъчваше стил, с който вдъхновяваше и правеше особено горди служителите тук. Самочувствието се  определя от  средата, в която живеем и работим или  така ни се струва?

      - Гледах снощи до късно един филм и ми се отспа - потърка  с длани не гримираните си тази сутрин очи и се зарадва, че точно сега са такива. Учудваше се, че Роза винаги ходи силно гримирана и как така никога не си търка очите.

      - Какъв, ужаси ли?

       - Да, някакъв мъж преследваше една жена и искаше да я убие - логично се изтръгна от Дара, припомняйки си последните случки.

      - Ох, аз затова не гледам нищо страшно, само сериали - умно заключи Роза - Ами абитуриентската как мина?

     - Говорихме си надълго и нашироко за нас, за семействата, веселихме се... -Дара щеше още да фантазира

    - Всички ли бяха - прекъсна я Роза.

     - Да.

     - Разправяй де, няма да ти вадя думите от устата.

     Кафето  допи с една голяма глътка, от която чак  и се повдигна, постави  чашката на  лавицата до прозореца и с това ясно показа, че смята вече да работи. Компютърът, който е предварително предвидливо пуснат и отворен на работните документи, е добро спасение от нежелани разговори.

      - Всичко беше невероятно хубаво - през това време Дара започна да въвежда грешно ЕГН и възкликна подвеждащо - Как може такава безотговорност, пак са ми дали грешни данни.

      - Ей, не е лесно да работиш с прости хора! - хваща се на своя страна Роза.

        Темата сега е сменена, следват други, за Виенската сладкарница, но не ù  върви приказката на Дара. Не е откровена докрай в думите си и предпочита да слуша. Така се пречиства от собствени мисли, но ефектът е като да бършеш прах от монитор, бързо след това  пак се полепва.

        Денят е натоварен, наближават крайните срокове за подаването на счетоводните отчети и това е най-доброто в този момент. Когато почива, изникват като картини - сцени, образи, сънища.  Сеща се за аборта. Сигурно затова Господ ме наказва. Нали той вижда всичко? Как да си го обясни иначе, но тогава идва следващата мисъл, та аз съм правила два пъти аборт и какво означава това, че  ще плащам цял живот ли?   Нова вяра е нужна сега. Иска да укроти мислите си – те се бунтуват като разярени песове и не искат да млъкнат. Няма да пуши вече отвън пред офиса, че виж колко страшно стана - говори си тя и точно да загаси цигарата, чува в гръб:

        - Сега ли намери да пушиш цигари отвън, когато имаме най-много работа! -  вместо поздрав подвикна ù шефът и сви устни надолу, последвано от невъздържана въздишка.

       - Ами аз ей сега се качвам - сконфузено каза жената.

        - Както решиш - отговаря многозначително той.

Шефът ù мрази цигарите, според него така само си губят от ценното време за работа. Той им плаща, а те какво правят, вместо да работят - пушат. За едно е много прав обаче, никоя цигара не може да  се услади в такава обстановка и всред тези разговори - язък за цигарите.

       По булевард ”Освободител” на път за дома, на връщане от работа, в късния следобед в 17 ч ухае на черници, мирисът е много силен точно тук, усеща как стъпка с крака по нещо меко и се навежда. Иска да открие някоя по-здрава, скоро окапала черница и да си я хапне, ей така от земята. Взема една бяла - отгоре свежа, но отдолу... Подобно на изтупани девойчета в бар - отдалече са добре, но като ги огледаш отблизо, веднага се забелязват изскубаните и изрисувани вежди, прилични на тънки чертички, устните обилно намазани с червило и важните погледи.

     Автобусът по линия номер 2  профучава и Дара поглежда със съжаление шепата хора вътре, тези, на които не им е провървяло, ала и те имат някакви мечти, желания. Накрая им  завидя за това, че автобусните спирки и обстановката вътре са все места за реална комуникация, подобно на влаковетe и опашкките, но кой ти вече се качва на такива превози.

Дара се улавя, че не просто гледа автобуса, а търси лица - момче и момиче, млади още ученици, мълчаливо влюбени, от преди двайсетина години... Я да се прибира по-скоро вкъщи, че започва да гърми.

 Тази вечер дъждът направо тропа по прозорците, стича се шумно по улиците, просъскват в локвите колите, а гръм раздира небето. Поглежда дъжда през балкона, гледа на него като на някаква атракция, която никога не спира да удивлява хората.  Поглежда нагоре - капките са невидими, те проблясват само когато ги гледа от определен ъгъл, но оставят най-ярки следи в локвите, когато паднат. ”Дъждът идва в нашия град зрелищен, пищен и го разхлажда, измива, полива. Троп, троп... и пак гръм”. Дара обича дъжда. Той си има глас, лице, можеш да го докоснеш дори и винаги е различен. Дъждът прави хората някак по-сплотени. ”Може ли да остана в магазина, че  заваля”, ”Хайде да изчакаме в работата, че заваля”. Той пее своята песен, слушаме го с интерес, тя е завладяваща. Има ли нещо по-романтично от две души, заслушани в тоя глас, сгушени някъде...?

Спомен - ”Искам да бъдеме заедно, каквото и да ми струва” - чува своите думи. ”Какво искаш от мен, за какво съм ти, аз нямам нищо, остави ме на мира” - отекват и неговите.