Пътуваше към поредната среща. В последния момент ù казаха, че трябва да присъства на един семинар. И тя го прие като знак на съдбата. Нямаше време за диети и за привеждане в идеален вид. Отиваше такава, каквато е. Знаеше какво я очаква и въпреки това всеки път се надяваше да бъде по-различно. Три години се опитваше да достигне до най-дълбоките кътчета на душата му…
Срещна го в един сайт за запознанства. Така лесно се общуваше с него. Тя бе омъжена и дявол знаеше какво търси във виртуалния свят. Дълги години ù се искаше да вярва, че се е омъжила по любов. Може би той ù отвори очите. Или тя просто от неуверено, незабележимо момиче се бе превърнала в уверена зряла жена. И искаше да бъде обичана. Толкова искаше да бъде обичана! Беше най-романтичното същество на земята. Вярваше в приказки, в романтични филми и поглъщаше всяка красиво написана дума в дебелите книги. В работа си, в любимата си работа, беше най- разумният и отговорен човек. Не вярваше, че става за ръководител, но всички се допитваха до нея и я ценяха. Сякаш двама души живееха в нея. През деня беше усмихнатият и деен ръководител, а вечер - глупаво, наивно момиче…
И ето сега това глупаво момиче пътуваше към Него. Броеше часовете и отхвърляше всяка мисъл за това какво ще му каже, какво ще направи. Нали той ù беше казал: ”Не ги мисли нещата. Каквото дойде!” Страхуваше се, че ще му звънне, ще каже, че е пристигнала, а Той можеше да отмени срещата. С него никога не беше за нищо сигурна, но пък знаеше, че държеше на думата си. И въпреки това Тя го желаеше. Беше изминала една година от прекрасния им уикенд в едно малко красиво градче, но тя още го усещаше по тялото си. В главата ù звучаха думите му: ”Красива си. Миришеш хубаво.” И ръцете му я обгръщаха. Сгушена в топлото му тяло, чувстваше се безгрижно 20 годишно момиче, което току-що е открило любовта. А той как прегръщаше! Боже, каква нежност си сложил в ръцете му!… Спомените я заливаха, а тялото ù тръпнеше от възбуда… Не, този път нямаше да го пусне в хотелската си стая. Бяха си казали, че просто ще пият по едно като стари познати…
Автобусът вече бе в града. С треперещи пръсти набра номера, който милион пъти беше изтривала от телефона си. Секундите свободно ù се сториха часове. Не го чуваше. Какво ú казваше? Да, ще закъснее, но тя ще го чака в кафето на автогарата. Бързо затвори и се усмихна на отражението си в стъклото…
Отпиваше от горещото кафе и очакваше мъжа, в когото беше безумно влюбена. Опитваше се да почете, за да не мисли за нищо, но буквите се размазваха. Този път ще го целуне. Какво от това, че има толкова много хора!... Не, не бива да го притеснява… Само ще му подаде ръка… Нали се срещат като стари приятели, а не като влюбени. Той защо така упорито я отхвърляше?! А тя защо така отчаяно го търсеше? „Ще дойде, а ти успокой дишането си и бъди себе си!”...
Погледна го и вече знаеше какво следва. Щяха да минат през хотела да остави багажа си. После питие на малко тихо местенце. И няколко часа в хотелската ù стая… И спомени, мокрещи нощем възглавницата ù… И тя нямаше нищо против това. Знаеше, че след тази вечер не трябваше да му се обажда, не трябваше да го търси. Той не искаше да усложнява нещата, а сам ги правеше сложни. Тя не искаше много. Нуждаеше се само от неговата нежност и внимание. Беше направила вече първата крачка и поставяше началото на края на брака си. Имаше сили да се изправи срещу всички и знаейки какво я очаква, беше готова да каже: "Обичам този мъж!..." Винаги бе искала семейство, любов и прекрасна работа. Но сега знаеше, че може да се откаже от единствената професия, която обожаваше. А той може би я обичаше, щом не искаше да ù отнеме най-скъпото… Той искаше дом, семейство, спокоен живот… тя можеше да му ги даде… Тя копнееше да му ги даде… Непрекъснато си представяше живота напред… с него… Защо тогава всеки път Той като я попиташе: ”Как ги виждаш нещата за в бъдеще?” Тя отговаряше: ”Не знам”… Страхуваше се да не го изплаши?! Страхуваше се от неговата реакция?! А безкрайно желаеше да е щастлив. Събираше кураж да му каже всичко това… А сега стояха в малката пицария и си говореха за времето, за работата, за хора, който даже и не знаеха, че са обект на разговорите им. Уж имаха какво да си кажат, но Тя се плашеше да не е отегчен. В главата ù се раждаше въпрос след въпрос, но Той ù бе забранил да пита. А Тя искаше да сподели за безсънните нощи, за безкрайните вечери в очакване да се обади, да пише, да ù даде знак, че я мисли. И се боеше да спомене за аборта. Как само ù липсваше тогава! Още щом видя теста за бременност, първата ù мисъл бе да му се обади. Звъня, но както винаги той не отговори. Молеше го да влезе в скайп. За сметка на това Той я обвиняваше в какво ли не. Нима не знаеше, че Тя никога нямаше да го предаде… Но го предаде… Лекарят бе категоричен: ”Бременна сте!” И насрочиха дата за аборта. Сложиха ù упойка и Тя искаше това да не е краят, а Той да я чака пред родилното, поемайки детето си… В този най-тежък момент от живота ù Него го нямаше. Сълзите ù триеше една приятелка и я увещаваше да ù обещае, че никога повече няма да го потърси, да го забрави. Как можеше да го зачеркне от живота си! Как да забрани на спомените да се връщат?!...
И ето той сега стоеше срещу нея. Мислеше ли за нея? Искаше ли да прекара нощта с нея?... Или поне няколко часа? Дали я харесваше? Желаеше ли я? Беше ли притеснен колкото нея? Тя беше ли повече от нощен флирт? Защо я оставяше така да се лута? Това между тях не беше само сексуално преживяване! Или поне на нея ù се щеше да е повече от секс…
Изпращаше я до хотела. Тя знаеше, че ще го покани да влезе… Той знаеше, че няма да откаже… С него много неща правеше за първи път. Дали ù вярваше? Нали му се беше представила като срамежлива и притеснителна. А постъпките ù не говореха за това. Да, но Тя му вярваше безрезервно и му се доверяваше. Беше готова да направи всичко, само Той да се чувства добре и да е щастлив. Гушваше се в него и се молеше това да не свършва. ”Харесвам те такава, каквато си!” Дали това даваше отговор на всичките ù въпроси? Защо тогава не правеха планове за нови срещи? Вместо това той се обличаше и си тръгваше. Целуна я за сбогом. Без обещания, без очаквания, без въпроси. Удобно, лесно и просто. Тя се остави в прегръдките на завивките, а той изчезна в нощта. Представи си го как вървеше към дома си, загърнат в палтото си, с димяща цигара в ръка. И се молеше мислите му да са били толкова дръзки и смели, че той не е намерил сили да ги изрече…
Взеха своя миг наслада и се оставиха на сивото ежедневие да ги завърти в кръговрата си. До следващия път… Или до деня, в който ще се будят един до друг и никога няма да се уморят да си повтарят: ”Обичам те!” Само просто трябваше да го поискат… Двамата… Заедно…
© Ива Колева Всички права запазени