Студена красота. Вледеняваща белота и сив простор. Пейзаж от оголени самотно изкривили се крайпътни дървета, чиито клони трепереха от мразовития дъх на зимния вятър.

       Адски студ си беше. А и колата бе стара, но парното все още вършеше добра работа. И все пак,…все пак време му беше да си купи по-нова. Имаше пари. Достатъчно, за едно много добро съществуване. Печелеше и още, но вече не работеше така, както преди, а само за удоволствие. Беше добър в работата си, а откакто навсякъде имаше достъп до интернет, не беше пречка да работи и от дома си. Всъщност не пребиваваше често в града, в малката семейна къща оставена му от неговите родители. Всяко посещение там го натъжаваше и му припомняше колко всъщност беше самотен. Да, имаше приятели и няколко роднини, но…Не се разбираше много с братовчедите си.  Леля му си отиде от този свят преди година и това беше и причината да се прибере в родната си страна. Преди кракът му стъпваше само веднъж годишно. Изтърпяваше всичко най-много до седмица, а след това все си измисляше работа за пред другите и после оставаше на хотел в София, поне за още една. И чак след това заминаваше.

         Предната нощ беше валял студен дъжд и сега по клоните на самотните дървета бяха израсли дълги ледени висулки. Духаше мразовит вятър и навяваше ситният незамръзнал слой сутрешен сняг. Чистачките тракаха монотонно, а радиото едва се чуваше. Сред тази белота всичко се губеше. Пътят към селото едва се различаваше от останалата земя. Само опасната му лъскавина подвеждаше очите. Чувстваше се доволен, че успя да наплати на леля си и къщата на село да остане само за него. Тук, някога, той си спомняше как  усмихнатите лица на баба му и дядо му винаги грейваха, когато неговите родители  го водеха за ваканцията. Топлата грижа на старците винаги му се струваше, като най - чудната магия на света. Кой ли днес беше способен да изпитва такива силни чувства и толкова огромна обич към дете, което не е негова плът и кръв? Загубата им го сломи, но разбра, че и след болката човек може да оживее и да се изправи отново, дори и с разранена душа, дори и с разкъсано сърце. Лошата съдба към него не спря дотук. Някои казваха, че каквато люлка те е залюляла, такава ще те до люля. Не беше сигурен, а може и наистина да беше така. После загуби и баща си, единственият когото признаваше и зачиташе. Другият, непознатият, беше като стара лепенка върху неговото съзнание. Знаеше че го има, но от съзнаването на факта, вече не му беше нито интересен, нито ценен.

       Трудно му беше в университета. Още първата година загуби и майка си, а леля му, алчна жена и макар грамотна и учена, страшно сляпа за човешкото в живота, поведе дела, за да вземе всичко, оставено от родителите му. Нали, не беше кръв от семейната?! Не разбра как стана, но се намери човек да му помогне. Не искаше да води насрещни дела, но стар приятел на баща му, който той, като дете не харесваше му предложи да  го представлява в съда. После животът му тръгна в еднообразното русло на ежедневието.

        Спомени. Животът му се беше превърнал в документален филм от кадри на една отминала действителност. Може би точно и това беше причината последно време да се чувства самотен. Време му беше да си вземе котка или куче, а може и двете. Една възрастна старица, съседка в селото, имаше цяло котило малки котета, а и куче щяха да му намерят. „ Прости хора, а човечни и до болка помнещи, знаещи и разбиращи кой си, откъде ти е коренът и колко си ценен за живота.” – това си мислеше той, секунди преди черното петно, което в далечината и сумракът той взе за скала или стар чувал да се размърда, изправи и да залитне към средата на пътя. „Човек!”- това изскочи като гръмотевица в ума му, но колата поела досегашния си ход, отказа да спре веднага. Завъртя волана. Сърцето му се разблъска в гърдите, изгуби представа за мястото, за звуците и почти ослепя от сливащото се бяло. Най-после машината спря перпендикулярно на излъсканата следа от старият самотен  път, водещ към селото. Чак сега забеляза първите самотно пушещи комини, показващи, че селото е точно след завоя. Изскочи от колата, като че ли беше от онези играчки-човечета на пружина.

Огледа се. Тръгна напред. Зимните му обувки леко поднесоха. Завъртя се и се подпря на капака. Обърна посоката и когато погледна  пред колата видя падналото тяло отстрани. Смрази се. Нещо се пропука в него. Приклекна и докосна. Пръстите му потънаха в мекотата на живата плът. Мислите препуснаха из главата му, като буйни жребци. Откри бавно лицето. „Жена!”- беше единственото, което се открои в съзнанието му от потока нестихващи умозаключения. Реагира чисто първо сигнално. Жената беше дребничка, с леко закръглена фигура и бледо лице. Устните бяха отпуснати и сякаш странно замръзнали. Гореше. Вдигна я. Тежеше си. А и как иначе? Да носиш отпуснат човек, означаваше да поемеш двойно тежестта му. Постави я на задната седалка, свали якето си и я покри. Дрехите и бяха влажни и на пипане като  дървесна кора. Нямаше представа коя е и как е попаднала на пътя между града и селото и то сама. Настани я и се изправи. Огледа се още веднъж в сумрака на падащата зимна вечер. Нямаше жива душа, ако не броеше тях двамата. Да се връща в града беше късно, а и багажника му беше пълен с покупките от магазина. Докато се чудеше дали да се обади на полицията и да извика бърза помощ, просто инстинктивно се качи зад волана и подкара към селото. Погледът му често пробягваше по мътното изображение в огледалото на отпуснатото тяло върху задната седалка.

      Едва успя да отвори вратите на стария гараж. Студът ги беше залепил една за друга. Вкара колата. Излезе. Отвори свързващата врата към двора и понесе отпуснатото тяло.

В къщата беше приятно топло. В догарялата печка все още имаше жар. Постави жената на дивана и се върна за продуктите. Мозъкът му работеше. Не знаеше как да постъпи. Свали всичко от колата и го внесе в къщата. Имаше нужда от това време, за да успокои мислите си.  След това, несигурно погледна към проснатото тяло. Дрехите и бяха влажни. Знаеше, че трябва да я съблече, но…Все още нямаше седем, така че набра номера.

    – Здравей, Тео! Как я караш? – прозвуча плътният тембър на единственият му верен приятел.

    – Имам нужда от подкрепа, Влади! – отвърна му той. - Намерих една жена на пътя и я прибрах в къщата. Не знам, дали да звъня в Полицията или в Бърза помощ. Мисля, че е премръзнала, но е жива и…

     – За Бога, човече! – гласът на приятеля му промени своята наситеност. – Доживях да ми звъннеш и за такъв проблем! Сигурно, трябва да се обадиш, но…Казваш диша!

     – Да! – пресипнало му отвърна Теодор.

     – Добре. А провери ли дали гори?

     – Да, много е топла, почти гореща.

    – Значи има температура. Няма как да дойда сега, а и да повикаш линейка, едва ли ще успеят да дойдат по-рано от сутрешните часове. Слушай сега… Трябва да свалиш температурата. Все пак съм лекар. Имаш лекарства, знам те, та…Първо трябва да я съблечеш и…

      – От това се страхувах. –промърмори Теодор, но се изпъна като струна. Тих, мелодичен стон изпълни стаята. Жената бълнуваше, а дрехите очертаваха всяка извивка по тръпнещото тяло.

      – Тео, не се излагай, бе човек! От това зависи един живот!

      – Съзнавам го. – отвърна той, а очите му не изпускаха всеки трепет на женските устни.

Следва.