Водещ етап от личностното израстване е намирането на нещо вкусно, в поредната порция трудности от шведската маса наречена живот.
В този ред на мисли, денят е вече отлетял. Oстанал е само неговият приятен завършек. Пътувайки за мястото, се разминавам с хора. Всеки попаднал в своя си свят. Аз днес съм различен от тях, оставил съм моя на специално отредено за това място, маркирано от общинари с небесен цвят.
Поглед отправен към поканите и централните места са вече заети. Минава ми мисълта, че няма да имам възможност да се евакуирам, ако се окажа неподготвен за иновативната театрална постановка на която, ще бъда един от гостите.
Вдигането на завесата е краят на дълго пазената тайна относно заглавието.
”Любовта като споделеност ", централното място на сцената е заето от 12 дома. Всеки един от тях, колкото и еднакви да изглеждат, се оказвам много различни. Последният от тях дори е затворен. Има форма на живот и на действеност в него, но тя е някак си, без външно материално изражение. Така остава само духовно разбиран от другите си съседи.
Млада симпатична девойка на сцената, се разкарва с ключ №10. Това провокира коментар зад мен, че става дума за:"Любовта като споделеност през погледа на 10 дом".
Като повечето актриси и тази играе добре. Самата и игра е продължение на тази, извън сцената в реалния живот. Всичко това ражда подправка, необходима да овкуси всяко приготвено от нея ястие.
Тази вечер тя е на прага на избор, който избор е вероятно да предначертае, следващите поне няколко години.
Диалогът с интелигентен субект, намиращ се в самата нея е заменен от гласов монолог:
- Загрижен е, не може да му се отрече. Макар и отнесен на първо четене, всяко мое притеснение, се превръща в част от него.Наясно е с моите потребности , знае какво харесвам и какво би ми донесло радост. Способен е да ме накарала да се почувствам специална и ми придава това усещане...
Чувство, неспособно да ми дадат хората от моето обкръжение. Не е ли достатъчно това да ми докаже, че държи на мен и всичко това носи истинността, която търся...
Нерешителността и вътрешните страхове са осезателни, както студения полъх навлизащ в залата от вентилационната система.
Разумът воюва с интуицията, идваща от не съзнаваното и от това страда душата.
Нерешителността е във всяко действие. Вътрешните страхове, макар и дълбоко скрити се оказват видни за него.
Разума е наясно, че принцове няма. Техните транспортни средства, не се хранят с естествена храна , а с такава от бензиноколонка.
Интуицията е установила своята правота за субекта в годините, но защо остава дълбоко потискана...
Актрисата отправя и конкретно питане към зрителите:
-След толкова факти, не е ли не основателно, да продължа да търся не истинност в неговото поведение към мен?
Дама на средна възраст от втория ред си пробива път, към изхода.
Актрисата вижда това и я запитва:
-Моята споделеност ли ви провокира към излизането ви от залата?
Дамата от втория ред с усмивка на лицето ù заговаря:
-Защо не му се обадиш... не разбираш ли, че го губиш.
Освен теб на сцената, през цялото време присъстваше и един силует. В началото плътно до теб, а във времето се отдалечаваше. Макар, че не можеш да го видиш или докоснеш, ти знаеш и го чувстваш, че е там и това ти дава увереност да продължиш, да преоткриеш себе си и да мечтаеш.
Аз и всички гости в залата, оставаме изумени от всичко казано и видяно до този момент, а антрактът е разделителната кратка ивица от неговото продължение...
© Ивайло Димитров Всички права запазени