Сезони

Внезапно извилият се, смразяващ до кости вятър се вклини в мен, засипвайки до сега открито ми лице с рояк снежинки. Затворих очи, намръщих се заради неприятната боцкава вълна, която ме обля, и изсумтях недоволно. Побързах да закрия лицето си с тъмен шал, който до скоро бе небрежно поставен около врата ми. Забулил се до неузнаваемост, но извън обсега на зимния мраз, продължих своята разходка из заснежения парк. Тягостна, непрогледна мъгла и злокобна тъма бяха сковали напълно заобикалящия ме свят.

Честно казано, не бях напълно сигурен защо в този късен, неприветлив час бях поел на това мое малко пътешествие. Може би защото просто нямах работа или пък не бих открил нещо по занимателно в дома си. В моментите, когато се отдавах на размисъл, крачейки волно из града, се учех да оценявам самотата. Тя беше приветлива към самотните птици. Даваше ни неповторима обстановка за размисъл. Защото, да си призная, в тези студени зимни дни, впримчен в монотонното си съществуване, не ми оставаше друго освен да подлагам битието на трудно философско преосмисляне. Но дали щях да го подобря или бях попаднал в коварни плаващи пясъци, където всяко мое движение ме запраща все по надълбоко... Не знаех но реших, че бе вече време да обърна крачка. Тежките ми стъпки, последвани от поддаващото скърцане на снега, ме водеха вече към дома ми. Топлата му атмосфера ми се струваше като по-добра алтернатива.

Спрях за секунда, за да се огледам. Надигнах поглед. През гъстото було на мъглата изтънелия лунен сърп едва си личеше.

„Жалко" - отбелязах наум и продължих да изучавам обстановката. Намирах се на дълга алея, водеща към един от изходите на парка. От нея бе останало единствено малка, тясна пътечка, оградена с масивни преспи сняг. Пейките, храстите, тревните площи бяха безпощадно погребани, напълно извън видимост. Единствено бегло мъждукащите улични лампи успяваха да се извисят над гробовните бели полета, в опит да внесат някаква светлина. Даже започнаха да пробиват гъстата мъгла, която постепенно се разсейваше. Вече по-осветено, в далечината съзрях малка, приближаваща сянка.

 Напредвах целеустремено по вече сумрачната алея. Въпреки мисловния си унес, хвърлих бегъл поглед към човека, задаващ се към мен. Слабата стройна фигура, както и грациозната, плавна походка подсказваха, че е млада жена.. Този факт привлече вниманието ми и предизвика бегла усмивка.

В момента на разминаването ни, тъкмо когато щях да сваля поглед от енигматичните й щрихи, тя внезапно се подхлъзна и олюля застрашително. Имах късмет, че се бях озовал толкова близо в дадения момент. Мигновено, без капка нерешителност, се присегнах към в опит да я хвана. Преди да се усетя тя се беше озовала напълно в ръцете ми.

- Привет - поздравих я леко смутено.

Попаднала в тази напълно неочаквана ситуация, тя бе видимо уплашена и притеснена. Единственото, което можеше да направи, бе да ме гледа с почуда, а аз, пленен от момента на срещата на погледите ни, не помръдвах. За щастие, съумях бързо да се опомня и да изправя галантно дамата отново на крака. Пресегнах се с ръка, за да смъкна шала си. С радост забелязах, че тя последва примера ми. Новооткритото пред мен лице бе наистина на млада жена. Тя имаше приятни, мили и леко заоблени черти. Вероятно дължащи се на усмивката й. Всичко това, придружено със сладко малко носле, събуждаше у мен жив интерес към нея. С удоволствие стоях и я съзерцавах.

Пушекообразното ни дихание се преплиташе. Единствено то, нарушаващо спокойната атмосфера.

След известно време прекарано така, момичето се сепна и видимо намръщи, след което извърна глава и посочи с поглед посоката, към която се бе запътила преди ненадейния инцидент. Красавицата понечи да ме загърби и поеме по пътя си, но инстинктивно я спрях.

- Почакай... Ще те видя ли отново?

Отговор не последва. Тя просто кимна весело, обърна се и потегли надолу. Останах още няколко мига неподвижен. Не исках да сваля очи от нея. Тя... Имаше нещо в нея. Предизвикателната й неуловимост ме привличаше все повече.

След като я изгубих от поглед, се осъзнах. Възвърнал трезвото си мислене, погледнах към шала, опасан около врата ми. За мое щастие, вече не бе нужен. Единствено спарваше. По-мекото и приятно време дори позволяваше да сваля шапката си. Прокарах пръсти през дългата си, кестенява коса и въздъхнах, загледан в пейзажа. Изгряващото слънце разгонваше мрачните сенки по алеята. Под нежните му ласки природната картина около мен започна да се избагря пъстро във всевъзможни нюанси. Пъстро, свежо, светло зелено сияние се показваше измежду преспите, сякаш отхлупващо прозорчета. Осветените, храсти представяха богата палитра от преливащи кафяви, зеленикави, розови и виолетови бои.

С радост свалих тъмното си яке. Заедно с шапката и шала ги поставих на пейка в моя близост. Въпреки топящия се около мен сняг рискувах да остана облечен единствено с леко размъкнат тъкмо зелен панталон и червена блуза с дълъг ръкав.

*    *    *

Ето ме там зарадван и изпълнен с енергия от началото на новия ден. Съзерцавах топенето на снега, облегнал се на пейка. Просто си седях. Бях се изгубил в красотата на изгрева и не смеех да се разсея с каквито и да били помисли.

Едно малко, крехко, бяло цвете грабна вниманието ми. С усмивка на лице се изправих и запътих в неговата посока. Прекосих алеята и след броени секунди се озовах пред малка градинка, по средата на която се бе издигнал висок неразцъфнал още розов храст. Сведох поглед и приклекнах до кокичето, предизвикало интерес у мен. С леко движение се присегнах към него. Отскубнах го внимателно и го поднесох близо до очите си. Малкото останал скреж на върха на цветчето започна плавно да се стапя и стича надолу по белия, разтворен цвят под формата на кристална капка.         

Едва доловимо шумолене прекъсна наблюдението ми. Погледнах напред, от където и идваше непознатия звук. Между гъстите клони на храста забелязах нечия фигура. Присвих лицето си в учудена гримаса. Изправих се. Реших да заобиколя, за да проверя.                               

За моя изненада от отсрещната страна открих червенокоса дама, приклекнала до розовия храст.

• - Това са моите любими цветя - отрони момичето неочаквано. Повдигна поглед към мен и бавно се изправи. Това беше ... Тя...

За момент се бях сепнал от изненадата. През това време момичето стоеше пред мен с очакващ поглед. След секунда, когато съзря цветето, което държах в дланта си, неочаквано взе думите от устата ми.

- За мен ? - попита риторично, след което го пое -Красиво е... благодаря за жеста.

В следващият момент красивото момиче хвана ръката ми и ме поведе по посока на изгрева.

• - Хайде, ела с мен - каза тя.

Не след дълго се спряхме и тя мигновено попита :

• - Какво виждаш пред себе си, какво виждаш изрисувано на хоризонта?

Огледах хубаво местността пред мен. Беше ме завела до малко китно хълмче, от където снега се бе оттеглил. Пред нас се откриваше обширна, блестяща в зеленика и бяло поляна, завършваща с малка иглостна горичка, над които се извисяваше лазурния слънчевия диск

• - Виждам... - започнах аз - Виждам изгрев. Виждам ново начало. Виждам как слънчевите лъчи галят с възстановителна ласка природата.
• - Знаеш как да оцениш изгревите? - каза доволно тя и се обърна към мен с усмивка. - От както те срещнах се чудех какъв човек си... На изгрева или залеза?
• - Аз? Лично се смятам за любител на зората - започнах тирадата си. - Някак съм по привлечен от нейните светли жълтеникави тонове. Смятам я за по-ценна. Основно защото изисква далеч повече усилия и е далеч по-рядко срещана. Според мен това я прави по-уникална.

С радост усетих, че по време на моето изказване, докато бях зареял поглед из мимолетния изгрев, тя се бе загледала в очите ми с блажена усмивка.

• - Ами залезите? - запита любопитно момичето.
• - В никакъв случай не бих отрекъл тяхната пъстра красота - признах си - Но просто не ги разбирам. За мен не носят толкова силно символично значение.
• - В тяхна защита мога да кажа единствено, че са модела за перфектен завършек - изрече победоносно.
• - Не те разбирам - възпротивих се - Има много красиви или грозни завършеци. И двата типа са свързани със залеза по това, че приключват нещо. Да вземем например човек, жертвал се за благородна, хуманна кауза. Нима това не е красива смърт? Или нещо не толкова перманентно, като например среща на любовници. Нейния завършек би могъл да бъде мила и сладка целувка, както и надежда, че ще се видят отново.
• - Прав си - отбеляза набързо тя - Продължи, моля
• - Добре, а сега погледни нещата от друг ъгъл, представи си този човек просто убит, без никаква причина, единствено заради нечие перверзно удоволствие. Или любовната авантюра да приключи с кавга, с лоши емоции и разклатени представи за бъдещето?
• - Мисля, че си отговори. Сам доказа защо залезите са модела за перфектен завършек .

Бях напълно озадачен. Тя усети това в погледа ми и поясни :

• - Виждаш ли ... Със залеза винаги идва вечер, винаги би могъл да го предвидиш или очакваш, и е напълно логичен и прекрасен завършек. Никога не би прекъснал грубо обяда ти. Именно за това всички твой първоначални примери се вписват към него, а следващите - не.
• - Чакай - казах аз уверен с собствената си правота - Друг пример. Да кажем, че имаш близък приятел. Но този човек трябва да замине след време. Това е очакван завършен, но нима е красив?
• - Би могъл да стане. Всичко зависи от хората, както при изгревите всичко зависи от природата.

Известно време останах безмълвен и замислен върху думите й. Седях втренчен в хоризонта и не обелвах дума.

• - Хей - момичето рязко наруши неудобната тишина. Застана директно пред мен, след което клекна и ме загледа умолително - Ела с мен, ще прекараме деня на плажа и бих могла да ти покажа какво имах в предвид.

Нямаше как да устоя на милия й поглед, затова в отговор се усмихнах и кимнах.

• - Хайде тогава! - изрече тя на един дъх, след което се обърна светкавично и затича към горичката.

Признах пред себе си, че не бях очаквал от нея подобна ловкост и бързина. Успях да реагирам на време, изправих се бързо и се устремих в нейната посока. Нямах намерение да остана далеч след нея. За мое нещастие, я бях подценил. Оказа се прекалено добра спринтьорка. Беше ми  забавно как си позволяваше да се обръща често и да се изплезва на среща ми игриво, без да губи преднината си. Не можех да скъся дистанцията между нас, колкото и упорито да се опитвах да ускоря.

Щом стигнах горичката, която до скоро съзирах в хоризонта, забавих крачка. Бях запъхтян. Постепенно спрях и се облегнах по гръб на един висок бор. След като си поех въздух започнах да се оглеждам за нея. Не успявах да го проумея. Сякаш се бе изпарила. Нямах голям избор, освен да продължа напред, с надеждата да я открия някъде близо до морето.

Погледнах директно над себе си. Слънцето вече се изкачваше към върха на небосвода. Неумолимата жега искаше своето. Свалих, с бързо движение, блузата си и я окачих на клон в непосредствена близост. Бях останал с лека, небесносиня тениска. Време беше да продължа.

 Не дълго проправях своя път из криволичещи пътечки, преградени от ниско разположените бодливи клони, докато най-сетне нозете ми потънаха в парлив, златист пясък. Съчетанието между километри плажна ивица, иглолистна гора и мек климат правеха тази част от парка предпочитано място за отдих. Не се изненадах, когато съзрях плажа отрупан с редове чадъри, пъстри спасителни пояси и пясъчни замъци. Множество хора се провираха между тях, дали запътени към сновящия сладкодумен продавач на царевица, или просто към искрящото бурно море.

Противно на очакванията ми, не намерих трудност в това да открия дамата си Сега стоеше със скръстени ръце и ме гледаше обвинително. С радост улових нотка шеговитост у погледа й, затова дадох начало на разговора ни с хаплива реплика:

• - Май не се уморяваш от това да ми се изплъзваш, а?
• - Не бъди толкова сигурен - рече тя, приближи се към и м е подкани- Ела.

Не се противих. За мен нямаше значение накъде ме повела.

Беше красив летен ден. Морския бриз полъхваше освежително, донасяйки приятния мирис на океанска вода, а слънцето придаваше бляскав оттенък на всичко, до което се докоснеха златните му лъчи. Пътят ни криволичеше из плажния лабиринт. Често ни се налагаше да заобикаляме семейства, понесли голяма част от покъщнината си на плажа; влюбени двойки, напълно разсеяни и опиянени; забавни веселяшки компании, забрави ли се в глъчка; случайно разхождащи се кучета, който се насочваха с жален поглед към всеки хранещ се отпочиващ. Също и котки, шмугващи се между краката ни в отчаян опит да е отърват от гореспоменатите си преследвачи.

Вече крачехме по безлюдната, скалиста част от плажа. Бяхме прекратили веселият си разговор и просто се разхождахме. Наслаждавахме се на грохота на морските вълни при сблъсъка им с каменистия бряг, огласян от периодичния писък на случайно прелитащи чайки. Пътеката, по която бяхме поели, се стесняваше, докато в крайна сметка не се озовахме пред масивна скала. За щастие, това не бе края на пътя ни. Тя ме поведе по малка, стръмна пътечка, опасваща няколко пъти основата на скалата. Изкачвахме се постепенно нагоре, прилепени възможно най-близо до скалната стена. Внимателността бе заела приоритетно място у нас, докато се придвижвахме към върха.

Веднъж изкачили се, пред нас се откри платовиден връх с диаметър не повече от няколко метра. Слънцето осветяваше по неповторим начин панорамната гледка, обхващаща китната лагуна, както и десетки километри от кристалното, вече затихнало море. Беше великолепно Докато се радвах на обстановката, тя ме заведе до самия ръб на скалата, извисяващ се на дузина метра над вълните, галещи клифовия бряг.

- Волност - отрони леко тя. Шепота й, сякаш поднесен от лекия бриз, ме докосна нежно.

В този момент тя скочи изненадващо в пропастта. Без капка страх, напълно инстинктивно, й се доверих и последвах примера й. Падането ни, първоначално стремглаво и смъртоносно, постепенно се забавяше, докато в крайна сметка не премина в гладко реене из въздуха. Размахах енергично своите новооткрити криле и полетях. Усещането, да поря безгрижно въздуха, бе наистина несравнимо.  

За момент се обърнах към нея. Нейните разноцветни крила създаваха илюзията за дъга пред очите ми. Удоволствието и сладостта на света събрано в този красив момент предизвика искрена усмивка у двама ни.

Вече бях предвидил следващото й действие, за това я изпреварих. Напълно неочаквано се стрелнах към хоризонта, подканвайки я  да ме догони

Ах, далечният, мечтан, красив и изпълнен с мистериозност хоризонт.

*    *    *

Но... почувствах немощ. Уплаха. Способността ми да правя главозамайващи лупинги драстично намаляваше. Бях почти неспособен да продължа полета си. Обърнах се и започнах да се рея. Търсех я. Очите ми сновяха из околността, а слуха ми бе наострен до краен предел. Тревожното чувство у мен се засили, когато осъзнах, че не мога да я открия.

Съумях да запазя самообладание. Нямаше какво да направя в момента освен да се опитам да се върна някак и да я потърся в последствие. Оформил този план в ума си, замахнах мощно с криле за последен път и се оставих на въздушно течение, да ме отнесе до познатия бряг.

Морно пикирах известно време. Крилете ми бяха изнемощели. Бях принуден да се нося по течението. Не помня много от това мое пътуване. Единствено, че в крайна сметка се озовах на брега. Разбит като отломка по гръб, с поглед зареян из нищетата на потъмнялото небе, морските вълни се опитваха да ме отмият.

За мое щастие, започнах да се съвземам. Премигах бързо няколко пъти, докато се опитвах да фокусирам. Обърнах се по лице и се изправих до коленичила стойка. У мен се надигна тягостно чувство, че ще е по-лесно и по-добре просто пак да легна и да се отпусна лениво. Още коленичил събрах сили, за да огледам плажа. Беше пуст. Веселите семейства се бяха прибрали в уютните си домове; любовниците се бяха усамотили; веселите заливащи се от смях компании бяха отседнали в заведения, наслаждавайки се на коктейлите си. Една единствена фигура се разхождаше по плажа в този късен час. Надали бе дошъл за залеза, бегло обагрящ небесата пред мен, почти закрит от горичката и  сива облачна маса. Не знам, бях прекалено уморен, за да различа каквито и да било детайли. Но ...

Мъжа се приближи се бавно към мен и ме подкани да се изправя. Аз не можех... Той не послуша думите. Просто ме хвана за раменете и ме вдигна до изправена позиция.

• - Не е нужно да го правиш... - отроних аз.

Той не споделяше мнението ми. Не ме изпускаше дори за секунда, докато не ме пренесе до иглостната горичка. Там отпусна хвата си около мен и ми каза да изчакам. Добре беше, че вече можех да стоя изправен, дори подпрян с гръб на дърво, зад мен.

Хладна вълна от тръпки обля тялото ми. Присвих се и се плъзнах надолу по ствола на бора.

След секунди се завърна. Застана над мен и ми подаде ръка. Вдигнах поглед и неохотно приех помощта му. Вече бях изправен на крака, когато той мълчаливо ми подаде дреха с дълъг ръкав. Познах червената си блуза още щом я облякох.

• - Хайде - каза ми твърдо той - Време е да продължиш. Ще те оставя за сега.

*   *   *

Бавно навлизах в парка. Напредвах по поредната алея с унила, тежка стъпка. Разхождах се, необезпокояван и загледан в смрачаващата се картина около мен. Размитите червеникави и оранжеви лъчи на слънцето, градиращи цветовете на посърналите листа, отслабваха. За жалост, вечерната фееричност на изпепелено жарки тонове бе към края си.

Бях се упътил към една ниска пейка, с облегалка, от лявата страна на алеята. Смятах да се насладя на един от последните красиви природни мигове. А именно листопада. Всички тези увехтели и посърнали листа, отделящи си се от своя животоподдържащ източник. Те се носеха и приземяваха с плавни, олюляващи се движения.

След като проследих едно листо по неговата заобиколна падаща траектория забелязах, че нещо оставено на земята, непосредствено до него, блести. След кратко вглеждане установих, че последните коси лъчи на слънцето се отразяват в дребна монета. Късметче.

Понечих да се изправя, за да го прибера, но на сцената долетя една дребна мръсночерна птица. Бе забелязала моя интерес към стотинката. Обърна се към мен. Нейните дребни като мъниста, лукави, черни очички сякаш се опитваха да ме прережат. Тъмния гарван ме предупреди с грозно и пронизително грачене. В последствие бързо и грубо клъвна стотинката и отлетя.

Светът бе почти напълно помрачен. Но не за дълго. Добре познатите ми високи лампи веднага се включиха в опит да заместят слънцето. Хладното подухване на вятъра донесе няколко снежинки в моя посока. Напръскан от техния бодлив хлад, аз реших, че бе време да облека якето си. Посегнах до другия край на пейката, след което го нахлузих.

Какво ми оставаше? Изправих се, забулих се в дрехите си и потеглих на някъде. Имах да размишлявам. Преспите около мен се натрупваха и натрупваха. Изви се свиреп, остър вятър. Погледнах към шала си...