Кучката се появи в средата на лятото. Измършавяла, сякаш е била път от пустинята до балканския град, тя едва се държеше на слабите си крака. Застана пред мекичарницата като затворник, който очаква смъртна присъда или помилване. Не приближаваше купувачите, не се умилкваше в краката им. Стоеше горда до бетонния стълб и чакаше.
Имах пари само за три мекици и ги поех внимателно от продавача. Бяха разпределени предварително – по една за всеки в семейството. Погледнах кучката – ребрата ú се брояха, а коремчето трепереше, сякаш всеки миг щеше да падне на улицата.
Усетила колебанието в мен, съседката по опашка се опита да ме вразуми:
- Дадеш ли ú залък, ще ходи след теб като сянка. Ще спи пред вратата ти, а може и да нахапе децата.
Пак погледнах кучката. Жълто-бялата козина висеше тъжно по слабия скелет като широка дреха. Очите ме гледаха, но не молещо. Гледахa ме и питаха била ли съм някога майка, била ли съм някога гладна. Очите ми се напълниха с предателски сълзи и незнайно защо отчупих пар ...