Днес трябваше да бърза, защото я чакаше доста недовършена работа от вчера. Не обичаше да отлага нищо за следващия ден, но желанието непременно да довърши жилетката на дъщеря си беше изместило всичко друго. Най-важното за нея сега си оставаше изпращането на малкото ѝ момиче, което заминаваше на лагер. Чувстваше се изцедена и нямаше сили за това задължително ново ускорение, но денят го изискваше. Научи се да се подчинява на думичката "трябва" и да ѝ козирува като войник пред генерал, когато това се отнасяше за децата. Снощи до първи петли в ръцете ѝ танцуваха куките, на които бе нанизала млечно розовото нетърпение на малката си дъщеря. Когато я целуна за лека нощ, ѝ обеща, че утре ще пътува, облечена в новата си дрешка. Оставаше ѝ само да изплете якичката и да съедини готовите части. Наложи се няколко пъти да я разплита, все нещо не ѝ харесваше, но накрая стана точно, както на нея ѝ се искаше. Изглади я и я приши внимателно така, че да стои като красиво млечно розово шалче покрай вратлет ...