19. Делото

            Следствието се водеше в новата сграда на улица “Развигор”. Криминалното досие на момчето беше доста обемисто. Крадец, обирджия, побойник, хулиган, квалификации, дадени през годините, за  противообществените му деяния. Дете на улицата, като хиляди други цигански деца. Беше рецидивист, но досега не беше осъждан. Бяха го изпратили в ТВУ “Макаренко”, а от там в Спортното училище в Пловдив. Или момчето беше имало необикновен късмет, или някой го беше закрилял с ходатайствата си. От биографичните му данни се виждаше, че е незаконнороден. Никъде не фигурираше баща. Майката се подвизаваше под името Нели Радомирска и беше циганка. Навярно това не беше истинското ù име. Рождената дата на момчето също не беше точна. Ту пишеше юли 1944, ту януари 1945. Циганска му работа, си казваха следователите и гледаха да претупат следствието. Работата беше дебела, да убиеш милиционер  не беше шега работа.  Чакаше го присъда поне 20 години, а той самият беше някъде около 20. Щеше да има време след излизането от затвора да извърши и други престъпления. Такива като него прекарваха живота си между следствието и затвора. На свобода те мислеха единствено какво друго престъпление да извършат. Това бяха “гнойни циреи” на Обществото. Но какво друго можеше да се очаква от деца, израснали на улицата или в някой дом за изоставени деца, при мизерни условия и в ръцете на безотговорни възпитатели, които се интересуваха от това какво да откраднат от храната на “пансионерите”си, за да нахранят своите. Техните майки не мислеха за тях, за бащи да не говорим, те въобще отсъстваха  в живота им в 99 на сто от случаите. При циганите това беше почти традиция. Раждаха на 13-14 години, зарязваха децата си и скитаха из страната, за да крадат и грабят. Напоследък набезите им ставаха все по-нагли и по-брутални. Недоволството на Обществото се беше силно изострило и на места имаше сериозни стълкновения между българи и цигани. Особено тежко беше по селата, където “мургавите” нападаха реколтата на ТКЗС-тата, разграбваха урожая и го продаваха по пътищата или на някоя пазарска сергия.  Милицията се правеше на сляпа и получаваше своя пай от плячката. Не бяха малко и нападенията над беззащитни самотни старци, изтезавани и убивани, за да им отнемат спестяванията в жълти стотинки. В много градове се бяха оформили цигански гета, които бяха развъдници на болести и зарази, и инкубатори на престъпници. Такива имаше във Варна, Пловдив, Ихтиман, даже в Столицата. А в “градът на  войводите” си бяха избрали кмет от “маалата”.

Това дело трябваше да изкара на повърхността  истинските причини за циганската престъпност и да бъде възмездие за злините, които представители на това маргинално малцинство причиняваха на трудещите се от градове и села.

      След няколко часов разговор с Главния прокурор, Богдана Захова започна да обработва материалите, които постъпваха от Следствието, да ги анализира детайлно, да отделя главното от несъщественото и да трупа в дебели папки всичко, което щеше да ù послужи за изготвянето на една съкрушителна обвинителна реч. Крайно време беше да се даде урок на тези скитници, крадци и убийци, които с  противообществените си прояви хвърляха кал по здравото социалистическо Общество, изграждано вече две десетилетия от всички трудещи се в България. Присъдата трябваше да бъде не само наказателна, но и назидание за тези, които оставаха на свобода. Още повече, че в това дело имаше и квалифицирано престъпление спрямо чужди граждани. Техните лични документи бяха откраднати, вероятно с цел да бъдат продавани на лица, желаещи да напуснат социалистическата ни Родина с чужди документи и станат  нейни предатели.

      Възмутена до дъното на душата си от извършеното престъпление, Богдана се беше заела с това дело с особено чувство. Бяха я лишили от дългоочакваната почивка и сега беше принудена дълги часове да седи в кабинета си и да се рови в тази клоака на част от човешкото общество.

      Началникът на Следствието ù предложи да присъства на един от следствените сеанси и да види с очите си арогантното поведението на подсъдимия, без самата тя да бъде видяна. В новото Следствено отделение такава техническа възможност вече имаше. Прокурор Захова категорично отказа, тя искаше да подготви делото  по методите, завещани от великия Дзержински, Феликс Едмундович, “с горещо сърце и хладен ум”. И трескаво работеше по 10-12 часа дневно.

      Сама си беше наложила да специализира по делата на циганската общност, години наред беше изучавала тяхната психика, бита и поведението им, беше ходила в много гета из страната, с надежда да срещне онази циганка, на която беше поверила новородения си син. Вече  двадесет години търсеше, търсеше и не намираше нищо, което да стопли майчиното сърце.  Бебето, което повери на циганката в онази фатална нощ, вероятно беше станал голям мъж. Как ли изглеждаше, на кого приличаше, как се казваше, толкова много въпроси, на които не можеше да отговори. В такива моменти майчиното сърце се свиваше и кървеше болезнено. Тайната, която криеше вече двадесет години, я изгаряше като пламък от оксижен. Понякога раната се покриваше за малко с пепелта на времето, но само лек полъх и огнената жерава отново изгаряше мисълта ù, душата и най-вече разбитото и неутешимо майчино сърце.

      Последните протоколи от разпитите бяха коренно различни от тези, които получаваше преди два месеца. Момчето беше пречупено и беше разказало подробно случилото се. Въпреки това се чувстваше, че не се разкайва, даже се чувства горд с извършеното престъпление и с охота разказва детайлите  по извършването му.

      Неговата арогантна агресивност прозираше от всяка негова дума. Богдана беше постъпила правилно, като беше отказала да го види. Не трябваше да се остави да бъде повлияна от циганския му външен вид. За прокурора това нямаше значение. Единствено престъплението и неговото законно наказание бяха обект на Прокуратурата. Личността на извършителя беше без значение пред Закона.

Час след час, ден след ден, седмица след седмица, прокурорката Захова редеше  и най-малките детайли на огромния пъзел, за да успее да възпроизведе точната картина на престъплението, което щеше да ù даде възможност да поиска адекватна и справедлива присъда.

    Беше август и Варна беше пълна с летовници

Пътническият влак Варна–София, беше тръгнал от морската столица късно вечерта. Композицията не беше дълга, понеже летуващите предпочитаха бързите влакове и самолета. Пътническият взимаше разстоянието до София за 14 до 16 часа, според това колко го задържаха по гарите, за да се даде “зелена улица” на бързите. Спираше на всяка керемида и стоеше, докато “червената шапчица” (началникът на гарата) си изпие кафето. Хората разказваха какви ли не вицове за бързината на пътническите влакове. Турското население в североизточна България ги наричаше “ манда арабасъ”, което в превод означаваше “биволска каруца”.

В първия вагон, купето най-близо до Началник влака, се използваше за служебни цели. Тази вечер в него пътуваше арестуваният на Златните пясъци младеж, откраднал паспорти на летуващи чужденци. Придружаваше го милиционер от Варненското управление на МВР.  Младият мъж беше с белезници на ръцете и седеше до прозореца, а придружаващият го милиционер на отсрещната седалка до вратата. Така беше по правилата на  Милицията. Милиционерът се считаше за постови и нямаше право да спи. Арестантът беше в много по-изгодна позиция, той имаше право да спи колкото си иска, даже беше за предпочитане. Така не създаваше проблеми на придружаващия го милиционер.

      Влакът пухтеше в нощта, измъчено изкачваше баирите, весело се спускаше по склоновете на планината, спираше насред полето по неизвестни причини, и тръгваше отново, когато пътниците се бяха напълно отчаяли от неговата неподвижност.

      В купето на арестанта беше спокойно, младежът се мъчеше да поведе разговор с пазача си, но милиционерът не подаваше. Беше млад великан с нашивки на сержант, явно беше нов в професията и спазваше  стриктно Устава.

      На гара Горна Оряховица милиционерите  се смениха. Варненският сержант слезе и мястото му зае възрастен милиционерски офицер.

      На разсъмване арестантът поиска да отиде в тоалетната. Тя беше до самото купе, но за да се ползва, трябваше да му се свалят белезниците. Милиционерът го заведе до тоалетната, отвори вратата и го накара отвътре да си подаде ръцете навън, отключи белезниците и затвори вратата. Преди да излезе,  арестантът си подаде ръцете, без да излиза, лейтенантът му сложи белезниците обратно и го поведе към купето. Двамата седяха на местата си и дремеха. Влакът продължаваше да се  движи  със  скоростта на костенурка.

Навън беше тъмно, когато Найден отново поиска да го заведе до тоалетната, имал разстройство. Процедурата с белезниците беше повторена и всичко мина гладко до момента, в който влязоха в купето и вратата се затвори зад  двамата. С рязко движение момчето се обърна към служителя и с две ръце го удари по главата. Бай Васил падна, Найден се наведе, взе пистолета  и заплашвайки, го накара да отключи белезниците.  Милиционерът го увещаваше  да не прави глупости, но всяка негова дума дразнеше момчето и той му нареди да млъкне, иначе щеше да го застреля. Естествено, Бай Васил от малкото балканско градче не вярваше, че момчето може да изпълни заканата си, и когато Найден отвори вратата на купето, милиционерът се хвърли на  гърба му, за да извие ръцете на арестанта. Но Найден светкавично се извърна и двамата паднаха на земята.  Бай Васил беше стар боец и не се даваше лесно, ту единият, ту другият успяваха да притиснат противника. Както се бореха,  изведнъж се чу изстрел, който и двамата не очакваха. Бай Васил рухна на земята облян в кърви върху момчето, което се мъчеше да се освободи от прегръдката на мъртвия милиционер,  за  да скочи от пълзящия влак. В този момент  от служебния вагон изскочиха трима въоръжени цивилни и набързо повалиха арестанта.  Докато двама му слагаха белезниците, третият се наведе, за да помогне на милиционера. Бай Васил беше мъртъв. Разярен, цивилният агент на ДС удари силно момчето през устата с дръжката на служебното си ТТ. Сложиха белезници и на краката му и влакът продължи пътя си към столицата.

На софийската гара чакаше служебната закрита кола на Следствието, която отведе арестанта на улица Развигор.

      Когато прокурор Захова  научи коя беше жертвата на младия престъпник, болката от загубата на един приятел се превърна в  ярост желание за мъст. Искаше ù се да го линчува със собствените си ръце, да направи онова, което не беше сторила с Бухала.  Тази циганска паплач нямаше ли да спре да издевателства над почтените граждани? Въздъхна дълбоко, хвана между двете си ръце натежалата  глава, нима имаше право да мисли така в мъката си? Тя не беше расистка и нямаше право да мисли така, тези мисли не бяха нейни, а на ранената Богдана. Отново беше загубила скъп човек, свързан с младостта ù.

      За да не притесняват Богдана при подготовката на процеса, Главният беше наредил една от секретарките му да работи при прокурор Захова.  Богдана беше помолила секретарката да не приема никакви посещения и да не определя срещи без изричното ù съгласие. Няколко дни след злополучния инцидент, една жена настояваше да се срещне с прокурорката по делото, но ù беше категорично отказано. Жената настояваше отново и отново, но Захова беше категорична. До приключване на следствието и до насрочването на процеса нямаше да приема граждани и медии. Вълненията в циганските среди продължаваха, ежедневно имаше сблъсъци между тях и  вражески настроени групи. Определени среди се стремяха да извлекат политически дивиденти от създалата се ситуация. Съдбата на хората не биваше да става играчка в ръцете на кариеристи и ксенофоби. Законът беше над всички и всичко! Поне прокурор Богдана Захова мислеше така и беше безкрайно искрена. Бъдещето щеше да покаже дали докрай щеше да остане вярна на принципите си.

Майката на Найден беше в паника. Посъветва се със Самара и Емил, сериозни хора със големи връзки, които биха помогнали при всички други обстоятелства. Но сега ставаше въпрос за убийство на длъжностно лице и кражба на паспорти на чужди граждани  с цел незаконно бягство от страната. Естествено, последното подлежеше на доказване, но с  колегите на Бухала шега не биваше,  те можеха да докажат и на камилата, че не е камила. С новите технически средства, самата камила щеше да ни убеди, че не е камила. Всичките ù приятели вдигаха рамене, изказваха съжалението си, с отенък на съболезнования, и я съветваха да бъде силна.

      Бившата крадла, сега почтена кабаретна артистка, чупеше ръце и се чудеше какво да направи, за да спаси сина си. След като не намери помощ от приятелите си, реши, че трябва да разкрие истината на генерала. Само той можеше да помогне. В края на краищата, Найден беше негов син. Той беше длъжен да го закриля.

      Събота вечер Драгомир се появи в “Астория” с поредната красавица. По един от келнерите Нели му изпрати бележка, с която го канеше  да разговарят на четири очи  след нейното изпълнение. Докато тя танцуваше, генералът и дамата му изчезнаха от бара. Когато се прибра в стаичката на артистите, още не беше напълно се преоблякла, когато на вратата се почука. Беше Драгомир. Тя го покани да отидат у тях, генералът веднага се съгласи, предчувствайки още една любовна нощ, като тази след завръщането им от Пловдив. Въпреки настойчивите му покани, Нели никога не беше приела предложенията му, а сега сама го канеше. Този факт погъделичка самолюбието му на  неотразим любовник.

      Когато влязоха в малкото ù апартаментче, Нели го покани в хола и седна срещу него.

      Попита го  какво е почувствал, когато беше застанал пред сина ù там в Пловдив. Трепнало ли е нещо в него? Как си обяснява приликата между двамата? Той мълчеше и недоумяваше до къде води този разговор. Помисли за шантаж, но бързо отхвърли тази мисъл. Тя можеше да му иска пари и под друг, по-благовиден предлог, не беше нужно да го изкара баща на сина ù.

-      Стига глупости, Нели, кажи какво искаш, за да спиш с мене? - брутално я прекъсна той.

-      Разкажи ми с коя се любеше през  пролетта на 1944?

-      През пролетта на 1944 година? Нели, ти полудя ли?  Какви глупости говориш? Аз тогава бях при партизаните.

-      А преди да отидеш при тях, моля те, спомни си добре.

-      Мила, престани, казвай направо какво искаш? – вече раздразнен, я  прекъсна той.

-      Нищо друго, освен да ми разкажеш подробно живота си, преди да се качиш на Балкана. - с тих,  но твърд тон отговори Нели.

Драгомир стана, готов да си тръгне, явно циганката беше мръднала. Едва беше направил крачка, когато Нели  с заповеднически тон му каза да си седне на мястото, разговорът не бил свършил.

   Драгомир не вярваше на ушите си, реши да го обърне на майтап.

-      Мила моя, забравяш кой е тук генералът. Заповедите давам аз, - смеейки се, подхвърли Драгомир.

-      В моя дом генералът съм аз. - отвърна с горчивина Нели. Трябва да спасим Найден. - добави тя и се разплака.

Драгомир  беше видял необикновената прилика между сина на циганката и него. Естествено го отдаваше на игра на природата. Какво друго можеше да бъде, след като в миналото той не беше имал интимни връзки с нея.  Найден беше над 20 годишен.

   Нели му разкри тайната около раждането на Найден. За подмяната на мъртвото ù бебе с момчето на “шумкарката”, по молба на последната. Когато го беше видяла за пръв път на деветосептемврийското хоро, силно впечатление ù беше направила приликата на погледа, очите и особения остър блясък в тях.

Тя го беше завела в спортното училище и ги беше изправила един срещу друг, за да се убеди за сетен път, че той е бащата на момчето, което беше “осиновила”, откърмила и  отгледала като собствен син. Да, той нямаше друга майка. Найден беше неин син.  А сега животът му беше в опасност и той трябваше да ù помогне да го спасят.

   Разказа за престъпленията на сина си, за кражбите и ТВУ-то, не скри нищо. Молеше за неговата помощ, беше готова на всичко, за да го спаси, така той щеше да спаси своя син.

Генералът я гледаше с презрение, блясъкът в големите му сини очи беше станал още по-остър.

-      Съжалявам, Нели, аз имам само двама сина, те са у дома при майка си и не са престъпници. Не мога да ти бъда в помощ. Извинявай, време е да тръгвам, вкъщи ме чакат.

Генерал Драгомир Петков стана и се готвеше да тръгне към изхода, когато циганката Назлие, сега  кабаретна танцьорка под името Нели Радомирска, се хвърли в краката на генерала, прегърна колената му и ридаейки, просеше милост за сина си.

      Драгомир се освободи от падналата на колене циганка, отвори изходната врата и я тръшна след себе си. Така просната на пода, ридаейки за съдбата на сина, когото не беше родила, прекара нощта една майка.

      Следствието продължаваше вече трети месец, три месеца една майка си блъскаше главата в затворените врати на институции, на познати и “приятели”, за да моли спасение за сина си. Никой не искаше да се намеси, за да спасява един убиец, отбягваха я, съжаляваха, че не могат да помогнат, случаят бил тежък, пожелаваха ù търпение и надежда, пожелания, пожелания и нищо друго.

Вече деветдесет дни една друга жена готвеше обвинителния акт за жестокото престъпление, извършено от един рецидивист, един прокурор готвеше обвинителната си реч по всички правила на юрисдикцията. След нейната реч не трябваше да остане и капка съмнение за  снизходителност и прошка, на престъпника убиец трябваше да се наложи най-тежкото наказание,  предвидено от закона. Присъдата не трябваше да бъде само възмездие и наказание, трябваше да възпитава не само извършителя, но и родителите му, допуснали синът им още от дете да върши престъпления. Той трябва да понесе  цялата суровост на Закона,  за назидание на цялото  Общество.  В социалистическа България не можеше да има място за такива престъпления, уронващи авторитета на новото Общество, изграждано вече две десетилетия с усилията на Партията, Държавата и трудовите хора.

      Богдана Захова влагаше в обвинителната си реч всичките си знания, огромния си опит като юрист и целия революционен патос на епохата.

      Отвратена от нахалството и безочливостта на тази циганка, прокурорката за сетен път отказваше да я приеме. Нямаше никакво желание да срещне тази жена.

 И все пак те се срещнаха.