Бях на 24 години и тъкмо бях завършила педагогическото си образование. Обикалях детските градини в търсене на работа, когато ми се обади Валентин Манолов. Тридесетгодишен крупен предприемач със завидно богатство. Притежаваше няколко къщи и три леки коли. Говореше се, че има и частен самолет, но тогава не знаех дали е така.
Покани ме на среща в офиса си след два часа. Дори ми изпрати шофьор да ме вземе. Когато влязох, насреща ми застана строен мъж, среден на ръст, с добре оформено тяло, с тъмна леко чуплива коса и черни дълбоки очи, които леко присвиваше, когато наблюдаваше някого. Лицето му имаше строго изсечени черти. Господин Манолов беше винаги сериозен и замислен. И както установих по-късно, много рядко се усмихваше. Но когато това станеше, усмивката му можеше да те разтопи.
В ръцете си държеше моя снимка, копие от дипломата ми и препоръки от някои от преподавателите ми в университета.
- Госпожице Стоева, проучих ви добре и смятам, че сте подходяща да се грижите за дъщеря ми Майра. ...