Мадам Зима току-що си беше направила от вълшебния бял чай от изсушени снежинки - скъп подарък от Сибирската Зима, нейна стара приятелка.  Бяха се засекли, случайно, на поредното модно ревю за зимна колекция, включваща палта предимно от полярни лисици, та тогава Сибирячката ú го подари и ú сподели, че белият чай е  много силен антиоксидант и действал като еликсир за вечна младост. Оттогава, този чай стана любимият на нашата Мадам Зима. Едва беше отпила глътка от вълшебното питие, към което се беше пристрастила напоследък, когато някой звънна на външната врата. Беше пощальонът, който срещу подпис ú връчи огромен бял плик. В него имаше покана за поредната среща на Гилдията на Четирите Сезона – Зима, Пролет, Лято и Есен. Сезоните бяха обединени в Гилдия и всяка година, обикновено в края на май, се събираха на среща в едно тузарско заведение „Четирите сезона”. Мадам Зима не обърна, в началото, внимание на поканата. Предполагаше се вечният дневен ред – избор на  нов Председател на Гилдията, (естествено пак нея щяха да изберат), нови секретари, дрън-дрън. Щеше да се разглежда под лупа творчеството на всеки един Сезон. Ще се излъчат победители, ще има наградени, (естествено пак Тя щеше да бъде наградената). Просто нямаше друг! Накрая ще начертаят новите директиви за бъдещите творчески вдъхновения, ще тропнат едно хорце и всеки да хваща перото.

     Естествено Мадам беше недостижима по отношение на литературния масив, който беше посветен за нея.  Откакто се помнеше, все тя си беше Председател на Гилдията на Сезоните и най-много литературни шедьоври бяха посветени в нейна чест. Друг беше въпросът, че тя ги приемаше за лично творчество. Нещо съвсем естествено, полагащо ú се. Та нима другите Сезони сами си пишеха онезиии... членоразделни... първобитни неща. Ами можеше и да си ги пишат, кой ли ще тръгне да пише за тях. Тя не се интересуваше от техните произведения, защото нямаше нищо написано за Нея.

     Мадам Зима препрочиташе, за удоволствие и за стохиляден път, написаните за Нея стихчета и разказчета през годините на нейното Председателство.  А стиховете и разказчетата си ги биваше, все пак бяха писани не за кой да е, а за Председателката на Гилдията на Сезоните. Имаше невероятни попадения – снежинки, звънчета, шейнички, елхички, коледни празници, Дядо Коледа. Никой не споменаваше за баба Зима. Това беше тема - табу. Само – Мадам. В началото имаше някакви сгрешени стихчета за баба Зима, написани предимно от все още неориентирани поети, но те бързо се окопитиха и преработиха творчеството си.  Тук-таме се появяваха някакви недорасли стихове за леля Зима, но те потъваха завинаги някъде, а най-много имаше за кака Зима. Последните ú бяха станали любими и всяка вечер тя заспиваше, след като прочиташе едно от тях. После идваха стихчетата и разказите за именните дни, те не ú бяха чак толкова интересни, защото тя не присъстваше като главен герой, но все пак беше нещо като фон, а и най-важното Тя беше Времето. То не бяха Стефановци, Васильовци, Ивановци, Йордановци и прочие. Все пак Мадам се гордееше, че е муза на толкова много поети и писатели, а най-много се радваше, че напоследък и деца се вдъхновяваха да пишат за Нея, за това колко е млада и красива.

    В този поток от мисли, тя си доля от белия чай от изсушени снежинки и неусетно се прехвърли отново за предстоящата Гилдия. Кой, ако не Тя, ще бъде избрана за Председател и тази година. Та, то, никой от другите Сезони не ставаше. Госпожица Пролет, например, не беше достойна за тази отговорна длъжност и никога нямаше да бъде! Вечно алергична и хремава от цъфтежите, с вечната си пролетна умора. А и творчеството ú беше едно инфантилно. Ужас! То не бяха кокиченца, лястовички, пойни птички, минзухарчета, бълвоч! Мадам Зима мразеше госпожица Пролет не с кръвта, а с костния си мозък. Ненавиждаше я! За Гилдията трябваше стабилен Председател, човек, който умееше да дирижира нещата и да държи всичко под контрол.

     Ами оня, развейпрах, Лятото, оня наркоман с китарата и с жълтите гащи, дето все по прашните гари виси, посреща и изпраща влакове. Мозъка си изпраща и посреща! На него пък изобщо не можеше да се разчита. Не, и дума да не става! От Лятото работа не можеше да се очаква. Точно тогава  си взимаше отпуска и хукваше да почива, като че ли е работил нещо през останалото време, а Гилдията имаше нужда от постоянна, морална и твърда ръка, с ясна визия за бъдещето.

     Като се сети за госпожица Есен, на Зимата направо ú се догади. Не, направо ú се отпи, за първи път, от вълшебния бял еликсир.  С Есента, уж, бяха приятелки, но само за здравей и здрасти. Все пак не можеше без приятелка. Есента от край време си беше диария. Зимата не можеше и нея да  понася - вечно разстроена, подтисната, депресирана, с тревожни мисли в главата. Нали си беше и стара мома, Есента все се надяваше Лятото да я хареса, все въздишаше по него, все някакви мигове изпуснала.  Единствено я харесваше Есенният Дъжд все я дебнеше да я намокри отнякъде, но госпожица Есен знаеше това и все се разхождаше с чадър в чантата си. Тя не харесваше Дъжда, защото го мислеше за циничен и вулгарен, а той просто не знаеше по какъв друг начин да я свали, а толкова много си падаше по нея. Творчеството ú също беше като нея, можеше да вдъхнови всякакви суицидни мисли в главите и на най-жизнерадостните и позитивно настроени читатели.

    Мадам Зима бавно отпиваше последни глътки от вълшебния бял чай. Дотук Тя беше доволна от констатациите си по отношение на конкуренцията. Да, Тя беше велика! Не, Тя беше най-великата! Никой не можеше да ú се изпречи на пътя. Почуди се дали да прочете отново онова стихче за Зимна Лолита, което стана хит и да заспи, като погледът ú падна отново върху поканата. Имаше някакви ситни буквички отдолу, в предишните покани ги нямаше. Реши отново да я прочете, този път по-внимателно. Напоследък беше преуморена от славата си и беше оставила на Госпожица Пролет да ръководи тазгодишната организация за срещата. Можеше поне с едни покани да я отмени, крайно време беше и тя да свърши нещо.

      Внезапно Мадам Зима изпусна чашата и белият чай се разля върху копринения ú пеньоар: най-отдолу със ситни буквички пишеше, (не беше обърнала внимание в началото, но сега го видя кристално ясно и отвратително голямо), че за Председател на Гилдията на Сезоните тази година, за Първи път, се допускат да се състезават и чуждестранни участници. Това не го беше видяла. Мръсницата Пролет!!! Това е само нейна работа!!! Веднъж да ú се довери и ето! Ами сега?  Сибирската Зима ú беше приятелка, нямаше да се състезава с нея, но  Полярната Зима беше много силна конкуренция, ами Швейцарската Зима. О, не!!! С тях не можеше да се пребори в никакъв случай. Трябваше да вземе веднага някакво решение. Но първо трябваше да накаже тази мръсница Пролет. Алергична била, ще види тя! Така ще я попари, че ще ú излекува всички алергии веднъж завинаги!

      Извади белия  си, дълбоко замразен джиесем с вградени ледени кристали и изпрати най-леденото съобщение до Северния Циклон, стар неин приятел, с който от време на време се заиграваше в разни игрички. Съобщението гласеше: ”Трябва да поставиш на място онази мърла, госпожица Пролет, нещо се е взела за голяма работа, веднага идвай и никакви цъфнали вишни повече да не виждам. Пп. Ще се видим на частното парти на Сибирската Зима другата седмица и там ще ти доразкажа подробности.” Без подпис, защото Северният Циклон беше съпруг на Полярната Зима, а тя беше страшно ревнива. Тази вечер Мадам не можа да заспи, не ú беше и до четене за никакви сребърни звънчета и Лолити.  На сутринта погледна през прозореца и се усмихна – валеше сняг през май. Първата крачка към победата беше направена.