25.09.2015 г., 7:44 ч.  

Малиновото братство 

  Проза » Разкази
669 0 0
13 мин за четене

Хората казвате, че ние, кучетата, нямаме душа. Е, колкото и да не вярвате, ще отбележа, че имаме. Знаете ли, че ние чуваме мислите ви? Ние идваме във вашия живот, за да останем в него. Не ви напускаме, когато стане трудно или когато изчезне първоначалната тръпка. Ние продължаваме да ви гледаме със същия онзи поглед, с който ви гледаме от самото начало до последния си дъх. Защо ли, това ли се питате, хора?

Може би защото още от самото начало сме ви видели такива, каквито сте, а именно – грешни и несъвършени ЧОВЕЦИ, хора, които въпреки всичко сме избрали. Ние решаваме веднъж и завинаги. Ние не си задаваме въпроса дали искаме да остареем с Вас? Ние просто го правим. Нашата любов към вас е безрезервна!

Така е казал един умен човек – Пабло Пикасо, който по всяка вероятност е имал куче... Но се обзалагам с вас, че и той като моята майка (човешка жена) е забравил, че ние, кучетата, живеем малко. Ние сме като едни болнави деца, които никога не остаряват. Просто... един ден умираме.

Казвам се Роко.  Куче съм от породата ”Ротвайлер”.  Живях като човек. Умрях като човек. Защото моят стопанин беше Човек! Диктувам това писмо от отвъдното. Сигурно с насмешка ще махнете с ръка – Недейте… ще се разплача! Всъщност, знаете ли, че ние, кучетата, плачем със сълзи? Но само от мъка, не  както  вас, хората. Вие плачете понякога и от радост. Странно е! Ние така не можем. Хм... знаете ли, че ние сънуване различни сънища. Но най-често, че гоним котки. Като споменах котка, се сетих за една специална случка.

Имахме домашна помощница, казваше се Танаса. Беше една такава готина и шашава.

Всяко лято мама –  когато кажа мама, разбирайте човешката ми майка, аз другата не я помня. Знам само, че е Софиянка. Срещнали се с бащата ми на едно изложение на кучета, където и двамата получили златни медали. Тогава са ни заплодили вечерта. Имам шест братя и сестри, но и тях не познавам. Аз съм се родил последен, седми, най-малкият и баща ми ме взел. Но само за два месеца, после ме продадоха на тези другите хора и те оттогава станаха моето семейство. Така де,  простете, отклоних се от Танаса.

Всяко лято мама ме закарваше с колата в селото на Танаса – „Овчарово”. Там беше хубаво, просторно и пепел колкото ми душа искаше. Както се сещате по заглавието, в село „Овчарово” имаше много овце. По цял ден се разхождах из поляните. Много често малкият син на Танаса, Серго се казваше, тръгваше да ме търси с едно забравило годините си „балканче”( мотор). Когато се намерехме, беше забавно, надолу по поляната се надпреварвахме. Прибирах се запъхтян до безобразие в къщата, пльосвах се на една циментова веранда и наблюдавах кой минава по селската улица. Овцете не ги лаях. Но виж, дойдеха ли кравите, се скъсвах… да бауцам и да подскачам на място. От време на време хвърлях и по някое око къде ачаба съм достигнал циментовата тераса без ограда  за  да не сгромолясам тяло отдолу. А там отдолу беше градината с китките на бабата (майката на Танаса) – „За китките те убивам, Роко” – често споменаваше в речите си към мен бабата. И аз бях принуден да ходя като балерина в градината. Само се опитайте да си ме представите мен – шейсет килограмов ротвайлер с лапи като на тигър, как внимателно спъвам на нокти. Лапа, крак и отново лапа, и крак, за да опазя от себе си китките, доматите, пипера, тиквите и какво ли още не от градината на бабата. Но колкото и невероятно да ви се струва, спазвах наложените ми ограничения. Защо бауцах по кравите ли? Хм... защото ние, кучетата, винаги лаем по-силния от нас. Усещаме го като заплаха и  затова се опитваме да го сплашим. Но от разстояние. За бой с него дори и не искаме да помисляме.  От тук идва и поговорката – „Куче, което много лае, не хапе” Е… че как да го ухапя? Веднъж да ме нацели този бивол с рогата – и край с мене. Ей тука от циментовия балкон бауцам, че чак през две махали ме чуват. Отново се разсеях, много съм обобщителен понякога. Така де, да си дойдем на думата. Бабата имаше котка. Разбира се, не ми позволяваше да я гоня... а тя, пущината космата, една  нахална, загладила косъм, ме наблюдава с присвити очи как дремя на циментовата тераса.  Тръгнеше ли някъде Танаса(!) или бабата да влезе в клозета (където оставаше за по-дълго време) като диво зверче се доближаваше до мен и започваше да ме съска пущината. Чудех се природно тъпи ли се раждат тези същества? Страх нямат ли? Но скръцнеше ли вратата на клозета, котката, това хитро и дори бих казал арогантно същество, ме нападаше, аз дориии... не можех да повярвам как ми посяга с лапи и ме удря. Бабата вдигаше ръка, за да предпази очите си от слънцето и поглеждаше към мен.

- Аааа… Роко спи – казваше  (правех се на заспал) и започваше да вика по котката: – „Чумките да те тръшнат, мари, какво си се разсяпала такава”,  то кученцето спи… Спя, спя аз! Един ден… (дочакан ден, блажен ден, видов ден) Танаса и бабата тръгнаха за Шумен по работа. Работа и за мен имаше много с котката. Едва изчаках да завият по дългата улица и я погнах. Няма мяу, няма мау, няма баау! Брей, викам си, докато я гонех, тези котки говорели и чужди езици! Туй градина, чушки, цветя, тикви, боб и тревоподобните ти култури – овършах ги с краката си. Има-няма половин ден  падна гонене из градината. Накрая котката (побъркала се от ужас) се покатери на едни цигли на пещта... издебнах я от другата страна, имаше стъпала. Тихичко се изкачих, очите ми светеха в тъмночервено... предвкусвайки победата. Показах си голямата черна глава и излаях: – Баууууу в ухото нааа котката. Горкото малко животинче така се уплаши, претърколи се и падна в гъстия малинак. (а казват, че котките не падали(!) –глупости) Доволен отидох и си легнах на терасата. Унасях се във лека дрямка, когато дочух жалостно ѝ мяучене. Нищо, рекох си в ума, така ѝ се пада на котката. Ще ми вика, че съм бил тук гостенин... ще ми плюе във водата, ще ми съска като патка в лицето. Да страда!!! Но… нещо некомфортно се почувствах, стана ми жално за нея. Лежах с глава, спусната между лапите ми, но ушите ми бяха високо щръкнали. Като антени сякаш улавяха плача ѝ. Не издържах и станах на крака! Отидох до малинака. Гледката, която бадемовите ми очи видяха, не се гордея с това. Започнах с грамадното си тяло да се промушвам през гъсталака. Ииик…(!)ииик…(!) издавах странни звуци, целия се изпободох. Черно-бялата котка извърна глава и очите ни се сляха. Казвам ви, мога да се закълна в живота си, тя плачеше. Достигнах я. Много внимателно я улових за кожата на главата. Вдигнах я нависоко и я изнесох от малинака. Лежахме заедно един до друг, раздрани целите в кървави рани. Гледахме се. Тя не бягаше от мен.  После се изправи едва-едва на крака и се качи отгоре на гърба ми. Тогава я попитах: – Защо бягаш от мен? А тя отвърна: – Защото ме гониш! – Гоня те, защото бягаш от мен, това е игра. – Но за мен не е, отвърна котката! – Ами тогава просто спри да бягаш и да ми съскаш!

 Смрачаваше се… така сме и заспали. Събудиха ни сутрешните виковете на Танаса и бабата. Защо ли? А да, каза сънена котката, градината!!!

Сега е зима! Отново сме в село „Овчарово”. Малко ми е скучно. Лежа пред запалената с дърва камина. Котката спи на гърба ми. Страхувам се да мръдна, за да не я събудя.  Понякога дори се схващам да стоя в една поза. Тя вече не бяга от мен. Танаса слага една купа храна и за двама ни. Навън вали сняг... хубаво е на село с котката.

„Не бягайте, когато ви гони куче! Спрете се пред него, заговорете му нежно като на малко дете... и то ще легне в краката ви. Бягате ли пред него, ще ви настигне!”

Беше пролет… коя точно от десетгодишното ми пребиваване на  Земята, не помня. Танаса се беше разплужила на големия ми любим червен диван. Гледаше домашното ни кино на максимален звук. То не бяха куршуми, то не бяха въздишки, полудях... тая, викам си, не знае ли, че ние, кучетата, освен развито обоняние, имаме и развит слух. Явно не знаеше… По едно време Танаса ту се хилеше като побъркана, ту виеше като мен, когато се бях влюбил. Гледах я от втория етаж на мезонета и си виках – „Край, тая патка окончателно се побърка”

Да, да, ама Не, в стил Петко Бочаров. Слязох по дървените стъпала на първия етаж и застанах пред Танаса. Между предните си два зъба беше натикала филтър от цигара, защото имала кариес и така спирала болката – обясняваше пред изумения поглед на красивата ми кака. Видя ме, че и аз се взирам странно в лицето ѝ и извика: – Пуми (умалително от помияр) ама как ненавиждам това обръщение към мен – Я ела по-близо до мен! И аз, тъпакът безмозъчен, отидох... Тая ти Танаса като запали една свита цигара и като започна да издишва пушека в носа ми... Като ми се зави къщата... като започнаха краката да ми се огъват, ей, ей, ще се строполя на паркета. Очите ми се изцъклиха и като започнаха едни гълъби да ми прелитат... едни котки (чужди) да ми бягат. Ей, маам с лапи пред носа ми, никоя от гадинките не мога да хвана. А… оная ти  Танаса се хили, ще се напикае пущината и се търкаля като изоглавена по дивана ни. Отидох на терасата, там имаше пълна кофа с вода за цветята. Потопих си главата и локах ли, локах, докато водата не свърши. Но то отвътре ми гори, прибягах до тоалетната, мушнах глава под капака на клекалото и продължих да локам. После изядох цяла купа с гранули, от които ме заболя стомахът и цяла вечер изпусках миризливи газове. Толкова се ядосах на Танаса, че реших да ѝ го върна. Запомнете – ние, кучетата, помним причинените ни злини и като вас, повечето хора, си отмъщаваме. На другия ден сутринта, чааак към десет Танаса се излюпи. Боляла я главата, така каза и на кака, която се успа за училище и си изкара гнева на Танаса. На Танаса ами, на кой друг... то и аз ѝ бях ядосан, ама нека кака замине на училище. Такааа, излизаме навън със синджира на врата ми. Милата ми Танаса си обула ботуши на високи платформи, облякла един черен дълъг шлифер, лапнала една нормална цигара и ще ме води пред блока да се изпикая. А на мен вече едва ми държи пикалото, не мога и да подскачам на място, че ще се изпусна. Когато излязохме пред блока, клекнах като момиченце и пиках ли... пиках. Гледам, минават кучки и ме зяпат, ще си счупят вратовете да се хилят. Такъв срам не бях брал! Така... пиках к’во пиках, тръгнахме, вървях си бавно, от време-навреме извръщам врат и поглеждам с очи Танаса. Замислена, замечтана, увила на няколко пъти здраво синджира ми в китката си. По едно време ми вика:  – Ей… мумия, я се спри за малко! – Какво? – Сега ме нарече мумия? Ще видиш ти… че като хукнах да гоня едни котки, ама бягам, ви казвам, ей!  Танаса се превъртя във въздуха и по задник. Я дръж сега това младо бъзе, я сега тези тръни, в ляво ли са, в дясно ли са, казвам ви и котките не знаеха к’во ставаше, за Танаса да не говоря. Оня ти черен шлифер се вее над нея, сякаш „Батман” слиза от небето. Добре, че беше комшийската немска овчарка Роза, като ме видя и се развика:

– Роко, стига си полудявал, ще я отпереш тази зад тебе! Така де, мъж съм, като ми говори женска кучка, изпълнявам. То и при вас хората е така, нали!? Като говори жената, вие, мъжете, изпълнявате. Спрях се запъхтях, с изплезен език. Танаса седеше на земята в странна поза. Оказа се, че съм ѝ навехнал глезена. Навехнал-ненавехнал, беше трийсет дни в болнични по непредвидена злополука. С  една дума – хора, отървах се от марихуаната и обидното обръщение! Цяла седмица след това изкарах на  босилкова  трева и вода да си лекувам червата. И тъкмо се оправих и започнах да се храня нормално, на вратата се позвъни. Мама отвори... и кой мислите стои пред прага? – О,НЕ! „Батман” се завръща!

След тази случка изминаха неусетно три години. Нашата Танаса се хлъзгаше неусетно щастлива в дните си. Да, така беше, колкото и уважение и сполуки да получаваше в нашия дом, пеперудите един ден отново се събудиха в нея. И тя, милата ми Танаса, доброволно седна в една потъваща гемия. Залюби се с един селски левент, доста по-голям от нея на години. Но... това се случи (влюбването) само защото левентът обеща да ѝ прехвърли половината част от селската си къща. Е... има-няма пролетта си отиде, както и началните месеци на лятото. Танаса беше превивала гръб от сутрин до вечер в голямата градина на левента и тъкмо да дойде есента и... левентът я изгони. Върна се в града да ни търси, увесила нос до земята, но нас вече ни нямаше там… Мога да ви разкажа още стотици случки от десетгодишното ми пребиваване на Земята, но не за това ви пиша това писмо...

 

За нас, кучетата, някои хора казват, че сме ангели, които са спуснати на Земята, за да ви покажем, че наистина  съществува  такова нещо като доброта в този красив свят. Въпреки войните, които водите помежду си, ние, вашите най-добри приятели, винаги сме около вас, за да ви обичаме! Всъщност това писмо го пиша за мама. Знам, че все още много тъгува по мен. Не успях да ѝ споделя  нещо много важно. Преди да си отида от земния живот, се запознах с една красива особа от моя кучешки вид. Казва се Сара. Тя роди от мен красиви кученца. Ако видите някъде мама, моля ви, кажете ѝ да спре да плаче за мен и да намери сили да дойде на мястото, където ме погребаха. Сара идва при мен всеки ден с кученцата и заедно чакаме  мама да се появи. Искаме да ѝ подарим едно от децата ни, с което много си приличам. Така мама отново ще е щастлива както някога, както някога, когато бяхме заедно и неразделни.

Една вечер прекрасната ми човешка майка много плака... (често ѝ се случваше през последните ни две години заедно) Аз разбирах защо мама плачеше, но няма да ви споделя, дори няма да ви се извиня за мълчанието си, защото… това е нашата тайна. Аз, освен да лежа в краката ѝ, друго не можех да направя, макар сърцето ми да се разкъсваше от нейната мъка. Една лятна вечер, докато стояхме на верандата на къщата, заслушани в жабешкия оркестър от близкото езеро, мама ме погали по главата и ми каза: – Роко, искам някой ден да срещна човек, който да ми бъде верен като тебе, само толкова да ме обича! Моля те, всели душата си в някой, който да ме намери! Е… направих го! Лекарите казваха на мама: Здрав, е... ротвайлерът! Няма причини да линее… Грешаха... ветеринарите!!! Аз, кучето, имах най-основателната причина сърцето ми да спре! Щастието на мама! Изпращам ѝ вече този човек. Той пътува към нея с моята душа. Тя ще бъде много щастлива с него! Знаете ли, хора, какво разбрах аз, кучето, за тези десет години живот? Не е важно кой те е родил, не е важно кой те е отгледал, не е важно колко си умен или богат, не е важно нищо във този ваш… свят, ако няма кой да ти подари сърцето си! Искам да завърша това писмо или изповед, приемете го както желаете, с думите на гения А. Айнщайн: “Не вярвам на хора, които не харесват кучета. Но много вярвам на кучета, които не харесват хора“

Поздрави от другия свят, Роко!

 

 

© Руми Пенчева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??