Малката Кармен и нейната пеперудена колекция

І. Пролетта

     Малката Кармен беше красиво момиче, с дълга черна коса, която грациозно падаше на раменете и и стигаше едва ли не до кръста. Тя живееше в един толкова малък град, че даже името му завършваше на     –град. Името Кармен не е толкова популярно в България, но нейния баща, известен  в града  любител на музиката и бохем, беше я кръстил на мургавата и непокорна циганка от операта на Жорж Бизе.

     Самата тя не си харесваше името, ама хич не го харесваше. Нямаше никакво очарование за нея в това име. Може би вината за това не бе само нейна. Татко и никога не беше отделил време, за да и разкаже за операта, или пък да я изслуша заедно с нея. Може би тогава тя нямаше да бъде толкова нещастна от това архаично име, излязло от парижката сцена през далечната 1875 година и тръгнало триумфално по света.

Тя единствена от цялото училище се казваше така и охотно се съгласяваше приятелките и да и викат Кики. Защото, съгласете се, умалително от Кармен може да бъде само Карменка, а това е толкова смешно. Кики звучеше толкова актуално не само на български, но и на модерния английски и романтичния френски. Но и Кики не и харесваше много, защото започваше с проклетата буква К, а с нея започваше и официалното и име. Тя често си измисляше прякори, които и идваха наум като гледа детски филмчета и звучаха толкова добре. Палечка, Алиса (от страната на чудесата), даже името на една любителка на кожи от далматинци и се струваха по-подходящи. Понякога тя се чувстваше наказана с истинското си  име за цял живот. Но в живота често е така, не можем да изберем нито родителите си, нито името си сами. Затова пък имам свободата да си избираме прякори, които да ни харесват и отразяват най-хубавото от  характера ни и външния ни облик.

Беше ранна пролет. По Великден  Кармен получи един необикновен подарък. Толкова необикновен, че даже леля и Златина, която и го подари, много се съмняваше дали Кармен ще го хареса. В епохата на мобилните телефони и Фейсбук този подарък изглеждаше доста  странен. Беше една мрежичка за ловене на пеперуди.

През пролетта децата обичат да играят навън. Дърветата са окичени в новите си премени, а цветята цъфтят и аромата им привлича пчели и пеперуди, които кацат от цвят на цвят. Кармен се увлече от ловенето на пеперуди. Това беше едно ново и интересно занимание за нея.

Продаде една кукла Барби с 4 рокли в гардероба, продаде и аквариума с рибките, които вече ѝ бяха омръзнали. С парите от продажбата, и с малко икономия от джобните пари, купи две разкошни кутии. От хубаво дърво, отвън лакирани, а отвътре облепени с бял сатен. Капаците им бяха остъклени и и се отваряха на едни малки бронзови пантички без никакво скърцане. Малките ключалки също бяха от бронз, но повече за украса, отколкото за заключване.

Кармен започна всеки ден да отделя по няколко часа след училище за новото си занимание. Обикаляше градината на двора, парка в центъра на градчето, дето името му завършваше на –град. Носеше си една малка пластмасова кутия със себе си, и се прибираше в къщи едва след като си намереше някоя нова, невиждана до сега, пеперуда. Имаше вече  доста на брой, красиви и интересни.  Имаше вече пъстро парагре,  голяма ирисова пеперуда и много други. С най-голямо внимание тя пронизваше всяка своя находка с тънка карфичка и отваряше кутията. Там на правилни редици стояха пеперудите от предните дни. В епохата на интернет вече не ѝ трябваше да си купува книги за пеперуди и отваряше страниците на Уикипедия и с помощта на чичо Гууууууууугл почти винаги успяваше да разбере как се казва новата пеперуда на български и на латински. Надписваше едно малко етикетче и го залепваше под карфичката. Наистина беше голямо удоволствие това занимание.

Леля ѝ Златина, дето ѝ беше подарила мрежичката, един ден дойде на гости.  Кармен с голяма гордост и показа първата кутия, която беше вече съвсем запълнена. Разказа и за всички пеперуди, които бяха вътре, коя как се казва на български и латински. Разказа и коя къде е намерена и накрая залепи на бузата на леля си една искрена целувка и я прегърна. Така изрази голямата си благодарност за този уж дребен подарък, но който така добре я забавляваше. Леля ѝ се развълнува, и си помисли: „Кой казва, че днешните деца били разхайтени и разглезени. Много са даже любознателни и всичко ги трогва. Дори тези невинни създания, пеперудите.”

Наближаваше края на учебната година. Вече свършваше пролетта. Един ден тя намери в копривата край реката една доста интересна пеперуда. Не и беше лесно да я хване, копривата беше доста висока и горката Кармен  се върна в къщи със зачервени колене. Копривата беше я нажилила безжалостно. Новата пеперуда беше доста тъмна, с красиви тъмнокафяви криле, които към върховете преминаваха в черно, напръскани с бели точки. Разкошните и пипала завършваха с удебеления, като антенките на старите мобилни телефони.

След едночасово ровене в Интернет новата пеперуда беше вече класифицирана. Носеше интересното име Адмирал, а на латински се казваше Vanessa atalanta. Много и хареса тази пеперуда, имаше нещо загадъчно в нея. Доволна от себе си, забоде я на първо място във втората кутия и се зае с другите си забавления и задължения.

Няколко дни времето беше лошо, не можеше да се излиза навън. Студен вятър и мокри треви, това хич не беше подходящо за ловене на пеперуди, а и те се криеха от  непривично студените дни в късната пролет. Кармен разглеждаше интересни страници в Интернет, подреждаше снимки в новата си страница във Facebook и слушаше интересни парчета от  YouTube. Отваряще отвреме навреме и кутиите с пеперудите. Адмиралът се ширеше сам във втората кутия. Тя му се любуваше и го разглеждаше се една лупа, внимателно избърсваше прашинките, които падаха от крилата му.

Името Адмирал не и изглеждаше подходящо за пеперуда и тя уж  на шега го кръсти Ванко. Така се казваше едно съседско момче, което все намираше начин да и дръпне дългите коси. Той не знаеше как да изрази по друг начин, че я харесва много. Тя му се сърдеше за дърпането на косите, но и харесваше, че е обект на неговото нескрито внимание и несръчното му ухажване.

Когато Кармен  видеше Ванко на улицата да рита топка с другите деца, се сещаше за своята любима пеперуда. Като гледаше пеперудата в къщи, пред очите и се появяваше и Ванко с блестящата си усмивка. Тази усмивка се появяваше винаги на лицето му, когато той поглеждаше към нея.

Лошото време свърши, но с него свърши и учебната година. Кармен вече не ходеше за пеперуди. Ванко така си остана сам във втората кутия. Тя му отделяше доста време в началото на ваканцията. Другите пеперуди като че ли останаха на заден план. Тя, без да иска ги сравняваше с Адмирала – сиреч Ванко, и те и се струваха обикновени и безинтересни. Толкова безинтересни, че тя почти не им обръщаше внимание със седмици.

Дойде дългоочакваното време за ходене на море. Всичко мина чудесно там.  След това едно пътешествие по Пирин съвсем я плени. Тя беше родена и израсла в равнината, близо до Марица, дето „тихо шава из Тракийска равнина”. Върховете на Пирин бяха нещо ново и интересно, завладяващо и малко страшни за едно момиче на  нейната възраст. Неусетно ваканцията свърши.

ІІ. Есента

Есента дойде. Заедно с нея дойде и първия учебен ден. Време да се види със старите приятели от класа. Сигурно щеше да има и нови ученици и можеше да завърже и някое ново приятелство.

Днешния ден беше видяла отново на улицата Ванко, но той ѝ се стори твърде малък и детинското му изражение вече не я зарадва както преди. Тя беше израсла през лятото много и интересите и бяха вече към по-големи момчета, а не към връстниците. Той като че ли не разбираше това, и се опита да ѝ опъне отново косите. Но тя с досада се дръпна и повече не се обърна назад. Той помръкна след тази първа за есента среща. Очакваше повече интерес към себе си, въпроси за това как е минала лятната ваканция. Но тя  не отвори уста за нито една дума. Кармен се прибра вкъщи и го забрави.

След обичайната суматоха около купуването на нови маратонки, нови учебници и тетрадки,  Кармен реши да подреди бюрото си. Най-отгоре се видя прашасалата кутия с нейния Ванко.

Погледна с умиление кутията, изтри внимателно с едно чисто парче плат праха от капака. Взе кутията в ръце. Ванко си стоеше цял целеничък, но като че ли беше загубил от цветовете си и яркостта си. Тъмното на крилете му беше избледняло, а бялото потъмняло. От слънцето, което немилостиво го беше гряло цяло лято, се беше променил. Едното пипалце на главата му се беше счупило и паднало на дъното на кутията близо до етикета.

Кармен се натъжи. Беше и неприятно, че нейния любимец изглеждаше вече толкова смотан. Вече нямаше нищо общо с блестящия красавец от пролетта. Стоеше самотен на карфичката си, със счупено пипалце. Това че беше сам в кутията, го правеше да изглежда още по-самотен. Беше и чудно, как е могла да му отделя толкова време. През пролетта се опасяваше дали не е жестоко да  отнема живота на тези красиви и глупави създания. Сега вече нямаше желание да го прави, но не заради живота им. Те и без това щяха вече да са умрели. Просто беше загубила интерес. Но не можеше да остави този безпорядък в  в кутията.

Отвори капака на кутията. Искаше да избърше праха около Ванко, но широко разперените му крила и пречеха. Опита се да издърпа карфичката както си беше с Ванко. С много внимание успя и я сложи настрани с острото нагоре. Най-после  можеше да се изчисти кутията отвътре така, както трябва.

Но прашеца от тъмните крила на Ванко се размаза върху белия сатен на дъното. Изглеждаше много грозно. Кармен натопи една гъбичка в малко сапунена вода и този път всичко излезе както трябва. След като се подсуши, почти нищо не личеше. В този момент погледна към Ванко и видя непоправимото. От един полъх на вятъра едното му крило вече висеше счупено. Явно лятното слънце го беше направило и него много крехко.

Кармен с досада събра остатъците от Ванко, изхвърли ги в малкото кошче за отпадъци под бюрото си и повече не го погледна. Отлепи етикетчето му от кутията. От Ванко остана само една малка дупчица на сатена на дъното, но ако не се загледаш специално, не си личеше. Кутията можеше да и бъде полезна за друго – например, да си държи  червения гердан, дето си го купи на морето. Прибра другата кутия в едно чекмедже, а мрежичката за ловене на пеперуди отиде в кашона със старите и играчки и никога повече не излезе от там.

Голяма досада с тази пеперуда – помисли си Кармен. Не си помисли Ванко, а си помисли пеперуда. Като че ли през лятото и момчето Ванко и пеперудата Ванко бяха изгубили очарованието си така, както тя беше изгубила интереса си към тях. Момчето Ванко може би щеше да се чуства нещастен известно време.

Пеперудата Ванко – не. Той, пеперудения Ванко отдавна беше мъртъв. Ако не беше тя, сигурно вече да беше изгнил в копривата край реката. А така беше обект на нейния интерес доста дълго  време. Даже тя искрено го харесваше през пролетта. Но една пеперуда, колкото и красива да е била, никога би могла  да го разбере това. Пеперудите би трябвало да са доволни, ако може ги споходи участта на Ванко. Но едва ли. Те предпочитат да си снесат яйчицата на долната страна на някой лист и да умрат край реката, а не пронизани от карфичка.

На другия ден Кармен отиде на училище. Даже не забеляза Ванко, който я беше чакал половин час на другата страна на улицата, за да отидат заедно. Но на другия ден вече не я чакаше. Отиде сам. Но тя не забеляза отсъствието му.

17 септември 201x

... град