---

**Сцена**: Малкото момиче Блу седи на стара, износена пейка, краката ѝ висят над меката земя, а между пръстите ѝ нежно се върти пухкаво глухарче. Тихо към нея пристъпва старец с побеляла коса и лице, набраздено като древна карта. Той сяда до нея, и двамата мълчат за миг, докато...

**Блу** *(гледайки към глухарчето)*:  
Защо вече не ги гоним? Глухарчетата, имам предвид. Някога ги гонехме, нали? И ти си ги гонил, когато беше малък, нали?

**Старият мъдрец** *(усмихвайки се със спомени в очите)*:  
Ах, мечтите, които глухарчетата носят. Да, гонех ги някога. Бос тичах по поляните, а вятърът ме галеше като стар приятел. Но това беше толкова отдавна, дете.

**Блу** *(любопитно, с мекота в гласа)*:  
А какво се случи? Защо спря?

**Старият мъдрец** *(вдигайки поглед към облаците, сякаш търси нещо изгубено)*:  
Животът се случи. Пораснах, както всички хора. Казаха ми, че гоненето на вятъра не води никъде, че има по-важни неща, за които да се бориш.

**Блу** *(леко нацупена)*:  
Като какво?

**Старият мъдрец** *(с усмивка, тъжна и мека като есенен лист)*:  
Времето, работата, отговорностите. Започваш да гониш часовете, вместо глухарчетата, и тичаш от едно задължение към друго. Един ден и ти ще разбереш.

**Блу** *(сериозно, поклащайки глава)*:  
Не искам. Не искам да спирам да гоня нещата, които ме правят щастлива.

**Старият мъдрец** *(усмихва се с горчиво-сладка нотка)*:  
Не трябва да спираш. Но понякога, с времето, забравяме. Забравяме какво е да бъдеш свободен, да усещаш тревата под босите си крака, да пееш с вятъра. Спираме да тичаме след звездите и започваме да търсим неща, които не светят толкова силно.

**Блу** *(гледайки към глухарчето, което леко се поклаща в ръката ѝ)*:  
Звучи тъжно. Не ти ли липсва? Не ти ли липсва да тичаш с вятъра?

**Старият мъдрец** *(бавно кимва, сякаш тежестта на годините натежава върху раменете му)*:  
Всеки ден. Но когато прекалено дълго тичаш след други неща, започваш да вярваш, че това е всичко, което остава. Забравяш, че някога сърцето ти е туптяло в ритъма на нещо диво и красиво.

**Блу** *(с широко отворени очи, пълни с искреност и надежда)*:  
Но... ако ти липсва, защо не го преследваш отново? Все още си тук. Вятърът също е тук. Глухарчетата чакат. *(*духва леко върху глухарчето и малките семенца се разлетяват, носени от вятъра*)*.

**Старият мъдрец** *(гледайки как семенцата плават във въздуха, с усмивка, крехка като бриз)*:  
Ах, дете... Ти си много по-мъдра, отколкото си представяш. Може би... може би просто съм забравил как. Светът те учи да бъдеш сериозен, да носиш тежестта на отговорностите. И преди да осъзнаеш, краката ти стават прекалено тежки, за да тичаш.

**Блу** *(скачайки от пейката и хващайки го за ръка, със смелост в очите си)*:  
Хайде! Трябва само да си спомниш. Погледни! Тревата е мека, вятърът те зове. Все още можеш да тичаш, нали? Дори и да си стар?

**Старият мъдрец** *(смеейки се, гласът му звучи като звън от стари камбани)*:  
Стар съм, а? Е, костите ми скърцат, но... *(*изправя се бавно, ръката му леко трепери в нейната*)*... предполагам, че все още мога да направя няколко крачки.

**Блу** *(сияеща като утринно слънце)*:  
Не само няколко! Ще тичаме с вятъра, като че ли той е нашият най-добър приятел, а звездите ни се усмихват отгоре!

**Старият мъдрец** *(стискайки ръката ѝ, докато двамата тръгват по полето, с глас изпълнен с тихо чудо)*:  
Може би е време да гоня глухарчетата отново. Може би не съм забравил толкова, колкото мислех.

**Блу** *(смеейки се, танцувайки напред)*:  
Виждаш ли? Вече си спомняш! Хайде, преди вятърът да избяга!

**Старият мъдрец** *(гледайки я как танцува пред него, докато сърцето му се събужда, както не е било от години)*:  
Да... мисля, че си спомням прекрасно.

**Край на сцената**

---