Не помня кога я видях за последен път. Имаше коси от злато и винаги задаваше много въпроси.
Веднъж ми каза, че се страхува да порасне. Страхуваше се да намери своя Малък принц. Боеше се, че когато го открие, ще сбъдне мечтата си. Попитах я какво лошо има в това, а тя ми отвърна, че човек е щастлив когато мечтае.
  Беше влюбена в Малкия принц. Вярваше, че той наистина съществува. Дори посади в стаята си роза, която вечер покриваше със стъклен похлупак. Един ден розата увяхна. Вероятно се беше задушила.
  След това Малката принцеса поиска да се срещне с истински цар. Сещате се, от онези, които заповядват на звездите кога да изгреят. Баща й се опита да й обясни, че чете твърде много приказки. Но това не й попречи да вярва, че уличният фенер под балкона й се пали от дребен човечец, чиято работа се върти само около това; че бизнесмените притежават и броят звездите; че географите и пияниците не се разбират и че възрасните са суетни.
  Веднъж отиде в зоопарк и прекара цял ден пред клетката на лисиците, а после плака цяла нощ, защото те не й продумаха. Родителите й се принудиха да й купят куче, а тя прекарваше по цели дни, опитвайки се да го “опитоми”.
  Още първия ден от училище си дойде възмутена, защото учителката й беше казала, че змиите не се хранят със слонове, а овцете не живеят в кутии.
  Мина доста време, докато й омръзна да бъде принцеса. Всъщност осъзна, че след като родителите й не бяха от кралско потекло, а тя самата не носи на главата си корона и не живее в дворец, всъщност не е никаква принцеса.
  А, да! Спомних си кога я видях за последно. В денят, когато го разбра. Гледаше ме от огледалото с тъжен поглед. От тогава не съм я виждала повече...