– Изобщо не забелязах че си тук. Как ме намери? – запитах аз, след като забелязах силуета ѝ с периферията на зрението ми.
– Не беше трудно Стефко. След като не те открих в стаята ти, просто погледнах през прозореца и те видях.- отвърна тя.
– Видя ме а? Просто ей така? Осъзнаваш че този парк е на два километра от болничната ми стая нали? И изобщо няма да споменавам множеството сгради между тях. – засмях се аз.
– А ти осъзнаваш, че аз съм неземно същество със свръх човешки сили нали?- отвърна ми с лек кикот тя.
Усмивката ѝ бе зашеметяваща. Не, не беше самата усмивка. Мисля че по-скоро харесвах смехът ѝ. Нежният ѝ глас. Почти човешки. В последно време, бях започнал да усещам емоция в него. Чудя се дали с всичките знания, които придобиваше на земята, не бе започнала да прихваща и от нашите емоции…
– Аз да не преча?- застана сериозно тя – Ти май искаше да си сам. Просто се притесних и исках да видя че си добре.
Била се притеснила. Никога не бях я чувал да казва такова нещо, понякога усещах че е загрижена, но чак пък да ми казва, че е притеснена за мен.
– Не разбира се.-побързах да отговоря аз. – Знаеш, че компанията ти ми е повече от приятна.- почувствах, че ще се закашлям, но се сдържах.
– Ти май обичаш да стоиш сам? И не си от хората с много приятели.
Отново декларация. Гласът ѝ ту бе изпълнен с емоция, ту отново се връщаше в безчувственият си вид, точно какъвто беше, когато я срещнах за първи път. Не можех и да си представя, какво ли е в главата й…
– Ако трябва да бъда честен с теб имах само двама истински приятели. С единият от тях често идвахме тук в този парк седяхме с часове и си говорихме за живота. Просто ей така някакви мързеливи дни, когато се измъквахме по-рано от работа.
– Звучи много приятно. А тези двама твои приятели, те къде са сега? Не съм ги виждала да те посещават. – полюбопитства отново тя.
– Иван почина в катастрофа преди години. А с Мария, загубих връзка малко след като се ожених.
– Това е много жалко. – отвърна тя, вдигайки за миг поглед към небето.– Но аз мислех, че хората обичате да имате по много приятели. Да сте заобиколени от други, да им споделяте, да прекарвате време с тях и всичко тези приятни за вас неща.
– Как да ти обясня… Знаеш ли кое се цени най-много от хората? – тя ме погледна и поклати отрицателно глава
– Нещата, които се срещат най-рядко. Вземи за пример водата, тя е жизнено важна за човешкото съществуване, ние не можем да оцелеем повече от три дни без вода, но нея я има навсякъде, за това тя не струва почти нищо. А знаеш ли, колко може да оцелее един човек без диаманти например? Цял живот. Разликата е, че диамантите се намират много по-рядко и това ги прави страшно скъпи– виждах в очите ѝ как се опитва да осмисли казаното от мен. Големите ѝ жадни за отговори очи, сега изглеждаха леко объркани.
– И аз бях така миличка - продължих. - давах времето и чувствата си на много малко хора с надеждата, че така ще бъдат по-ценни за тях. Исках тези, около мен да се чувстват специални...
Тя се приближи до мен и ме прегърна силно. Дявол да ме вземе, нима това, което усещах по вратът ми бяха сълзи…
– Стефко - прошепна ми тя на ухото. - искам да знаеш, че цялото мое време на земята е прекарано само с теб!
Мамка му. Сега аз прихванах от нейните чувства…
© Георги Георгиев Всички права запазени