– Още много ли остава? – попита отново тя.
– Ами, мисля че около двадесет минути, но после ще повървим и малко пеша.
– Ясно. Нямаше ли да ти е по-лесно, ако вземеш онова нещо…
– Колата ли? Лекарят ми забрани.
– Заради болестта ли?
– Точно така. Каза че с напредването ѝ не е добра идея да шофирам, а и аз много обичам да пътувам с влак. Намирам го успокояващо и много приятно.
– Това звучи доста странно. Кое по-точно е успокояващото и приятното в тази голяма и шумна машинария?– изуми се тя.
– Виж сега, не става въпрос точно за машината. По-скоро са спомените, които ми носи. Когато бях малък с баща ми често пътувахме с влака.
– С баща ти ли?
– Да. След смъртта на майка ми, това ни беше станало като традиция. Моя старец много обичаше да обикаля претъпканият съботен пазар и да оглежда старата техника изложена от съмнителните продавачи. Въпреки, че почти никога не си купуваше нищо. Изключения правеха случаите, когато намираше някой стар фотоапарат, който да му хване окото.
– Това са онези уст ...