Стоях пред огледалото и търсех, търсех нещо, което да обикна, което да ме направи щастлива. Стоях си там и не чувах, не виждах, не осъзнавах, че... не съм сама. Че някъде някой се смее или плаче, че има мечти и че няма как да ги постигне, че му липсват приятели, че е болен. Че някъде друг е щастлив и нищо не му липсва. Бях толкова съсредоточена в търсенето си, че съвсем забравих за света. А пък той беше толкова близо до мен. По едно време се огледах наоколо. Сякаш вече не бях сама. Малко се изплаших. Взех го за дух.
- Какво правиш? Защо стоиш така?
-Пак ли ти?
-Да! - доста сърдит отговор.
-Защо си дошъл?
-Я се погледни!
Правех това вече доста време!
- Няма да се гледам. Остави ме!
-Няма! - този път чак кресна.
- Какво искаш от мен?
-Много си недружелюбна. Отнасяш се лошо с децата.
Нещо ме жегна. Та аз го обожавам. ...