Марианка беше единствено дете. Тя много обичаше баба си, на която беше кръстена. Дори повече от собствената си майка.
Беше любознателно, дребно момиченце на около девет години, с черни, дълги и дебели плитки. Заради тези плитки майка ù я будеше рано, за да я среше, преди да тръгне на работа. Дори и по време на ваканциите, представяте ли си?!
Бабата на Марианчето работеше на едно много интересно място и тя често отиваше с нея на „работата ù”. Наричаха го „Комитета”.
Имаше един голям, широк салон, на едната стена с много прозорци и с много врати на другите две. Там бяха кабинетите на лелите и чичковците, които вършеха важна работа в тях. Тя не разбираше каква, но ги гледаше с голямо страхопочитание.
Марианка харесваше този Комитет, защото там беше много тихо и спокойно. Всички се държаха добре с нея, пощипваха я по белите бузки закачливо, питаха я:
- Как върви училището?
- Ами училището си е там, никъде не отива – закачливо отговаряше тя, защото знаеше, че я питат за оценките. – Имам сам ...