МАРИЯ

Родена съм през годината на Глигана преди три 12-годишни календарни кръга по българския календар, което ще рече през 844 година от рождението на новия ни бог Исус Христос. Българското ми име е Джента и съм от колобърския клон на благородния род Чакарар. Семейството ни е богато и уважавано. Баща ми Янкул беше канаколобър на Мадара и началник на колобърската школа там. Затова от малка ме възпита да почитам вечното време и силата на звездите и ме водеше с цялото домочадие на всички празници в чест на българските богове. Сигурно в хороскопа ми е имало нещо особено, защото баща ми се погрижи освен обичайните женски умения и задължителното военно обучение да науча гръцки при учителя на братята ми. Бог отреди да живея в трудни времена и откак кан стана Борис, често дочувах разговори за това между баща си и големите си братя. Най-напред канът води неуспешна война с източните франки и трябваше да сключи неизгоден мирен договор с Лудвик Немски. Две години след това наше пратеничество отиде в Константинопол с искане за уреждане на границата, която ромеите непрекъснато нарушаваха. Тогава ромеите ги управляваше жена - госпожа Теодора, която изпратила в отговор две писма – с официалното отхвърляла искането, а с тайното се съгласявала да сключи договор. Тогава тя също беше затруднена, тъй като воюваше с арабите. Затова договорът беше подписан и Теодора прати в залог своя роднина монах Теодор Куфара, а канът от своя страна прати една от сестрите си в Константинопол. Но, както чух баща си да казва, само да се отървяха от арабите, ромеите пак щяха да почнат да ни нападат, или да подсторват западните и северните ни съседи да го правят. Защото ромеите и франките като християни не смятаха за нужно да спазват клетви, разменени с владетел-езичник, когато този владетел не беше достатъчно силен да ги бие. А кой владетел може да се бие непрекъснато с всички и все да побеждава? Затова канът обещал и на Лудвик, и на Теодора в удобен момент да се покръсти със семейството и боилите си и да обяви християнството за единствено позволена религия в държавата си. Това обещание било дадено устно и тайно, защото и Борис, и Теодора, и Лудвик разбирали, че покръстването няма да е лесно и може да свърши със свалянето и дори убийството на кана. Затова планът бил известен само на най-верните Борисови хора: кавхана и ичиргубоила, които командват войската и управляват държавата заедно с кана. Но баща ми въпреки това научил за него от прочутата гадателка и огнеходка леля Вида, която живееше в Мадара. Вида му предрекла, че замисълът на Борис ще донесе добро на България. Няколко години баща ми таял чутото в себе си и не издал пред никого намерението на кана. Когато бях на седемнадесет години, почина втората съпруга на кана, а като навърших осемнадесет, той ме поиска за жена. Тогава канът беше на тридесет и девет и имаше от първата си съпруга син Хръсате, който беше на възраст колкото мен, и две дъщери, а от втората – син Кормъш и още една дъщеря. Като ме поискал, канът казал на баща ми, че Кормъш бил болнав (наистина той почина млад), та не било зле да има още синове, за да се осигури престолонаследието. Но баща ми разбрал, че това сродяване има и друга цел: канът искал да има неговата подкрепа като глава на колобърското съсловие при предстоящото покръстване. Баща ми не открил на Борис, че знае за плана му, направил хороскоп и се съгласил. А когато ме сгоди за кана, той ме закле да пазя тайната и ми разказа всичко. Попитах го при покръстване на българите, той на чия страна ще застане. - Дълги години мислих за това дъще. – отвърна ми той – Ние българите сме преживели много превратности. Налагало ни се е да се местим няколко пъти в нови далечни земи, да се сражаваме на живот и смърт, дори да сваляме някои свои владетели. Но досега не ни се е налагало да сменяме бога си, когото почитаме вече от двадесет века. Аз знам доста за християнската религия и да ти кажа право, тя не ми харесва. Чрез нея хората тръгват по пагубен път, защото тя ги учи да вярват, че са център на света, че Бог го е създал само за тяхно ползване и могат да владеят стихиите. А нашето древно знание казва, че стихиите винаги са по-силни от човека и затова трябва да се почитат. Но в същото време виждам, че канът няма друг избор, ако иска да запази не само властта си, но и държавата и народа. Затова когато дойде времето, аз ще се покръстя заедно с него. Душата ми ще се разкъса и по сърце християнин няма да стана, но външно – да. Можеш да го кажеш на кана. Така че когато влязох под червеното сватбено було в канския дворец, аз бях наясно, че бракът ми е политически и много рано се простих с всички момински мечти за любов. Сватбата беше пищна, както се полага за владетелска, канът даде богати угошения на цяла Плиска, а баща ми изпрати голяма зестра в злато, сребро и добитък. Кан Борис беше много по-възрастен от мен и отначало ми се стори мрачен и затворен човек. Външно изглеждаше спокоен, говореше бавно и тихо, но на челото му често се явяваше една отвесна бръчка, която издаваше вътрешното му напрежение. Каквото и да вършеше, усещах, че непрекъснато в ума му се въртят някакви планове, все нещо пресмята, сякаш сам със себе си играе онази сложна игра, наречена “Царят умря”. Но тези планове той можеше да сподели само с един-двама души. Кан Борис, владетелят на голяма държава с многобройни поданици и силна войска, беше самотен човек. Няколко месеца след сватбата аз съобщих на съпруга си, че очаквам дете. Реших, че е дошъл момента да му предам и думите на баща си. Оттогава между нас се зароди голяма близост. Не точно любов, но доверие и приятелство. Защото и най-великият, и най-силният духом човек има нужда от приятел и подкрепа. Следващата година беше много напрегната. Ромеите сключиха тайно съглашение с моравците, сърбите и хърватите, които бяха притиснати между Източна Франкия и България и им изпратиха пари и оръжие, за да ни нападнат. Кавханът и канартикинът Хръсате с една конна дружина лесно разгромиха моравците, но за едновременна война и със сърбите силите им бяха недостатъчни. Кавханът поиска подкрепления, но междувременно Хръсате проявил непредпазливост, отивайки на лов, и беше пленен от сърбите. Наложи се сам Борис да ходи да преговаря за освобождаването му със сръбския княз Мутимир. С риск за собствения си живот той го откупи за огромна сума в злато и го върна в Плиска, а кавханът уреди нещата с хърватите срещу друга голяма сума. Част от великите боили недоволстваха, но канът не желаеше да се впуска в рискована война на два фронта, като едновременно е застрашен от трети – ромейският василевс Михаил можеше да използва момента да нападне България откъм Тракия. В момента Борис имаше само един съюзник – Лудвик Немски, но той беше далечен и несигурен съюзник. Неговият интерес беше да завземе Хърватия, което и направи, но иначе българите оставаха сами срещу Сърбия и Източната римска империя. - Сега ние сме достатъчно силни, за да прегазим сърбите и да надвием дори ромеите. Но ако трябва да водя непрекъсната война срещу всички, след двайсет години България няма да я има. Не, тук трябва друго. Ще преговарям, ще сключа договор ако трябва с демоните на Варну, или с християнския Сатана, и ще ги надхитря. – каза ми той веднъж през тези напрегнати месеци. Борис бе свикнал да мисли на глас пред мен. Понякога някой мой въпрос го навеждаше на ново хрумване, понякога ме караше да искам помощта на баща си, за да държи по-здраво юздите на боилите и колобрите. В началото на следващата година се роди синът ни Синион, нарекохме го на прочут български вожд от стари времена. По същото време василевсът Михаил събра войска, която с голяма дандания, но без особена настървеност премина границата и навлезе в България. Походът беше по-скоро показен и Борис веднага прати кавхана да преговаря. Разбра се, че покръстването вече не можеше да се протака и скоро в Плиска пристигнаха ромейски духовници, които трябваше да кръстят кана, цялото му семейство, великите боили и семействата им. Това стана в двореца бързо, полутайно и в доста случаи насила, след изрична строга заповед на кана. В този момент баща ми много му помогна, защото освен че се покръсти с цялото си домочадие, той склони няколко уважавани колобри да направят същото. Канът получи християнското име Михаил, тъй като самият василевс, представляван от един от изпратените духовници, му стана кръстник. А като дар за покръстването василевсът Михаил призна за българска земя и предаде на Борис областта Загоре. Хръсате стана Гаврил, мен нарекоха Мария, а нашия син ромейските попове прекръстиха Симеон на някакъв техен светец. Най-голяма съпротива канът срещна от първата си съпруга Хуба, която категорично отказа да му се подчини и да смени бога си. В женската половина на двореца дълго кънтяха яростните й клетви, които канът отначало слушаше мълчаливо, а после прекрати само с няколко думи. - Щом не искаш, твоя воля. – рече той студено – Утре ще те обвиня в държавна измяна, ще те осъдя на смърт, а Хръсате ще лиша от правото на престолонаследие. Слава на небето, имам още двама сина. След тази заплаха Хръсате, като знаеше, че великите боили са на страната на баща му, се зае и сам убеди майка си да се покори. Щом я кръстиха, канът веднага нареди да я замонашат и затворят в манастир. После той даде грамоти и охрана на ромейските духовници и те тръгнаха из цялата страна да проповядват и кръщават българите. Трудни времена настанаха и за благородниците, и за простия народ. Някои се покоряваха, други отказваха, трети се покръстиха, но после се отметнаха. Така стори и моят най-голям брат, който беше колобър в храма на Мир в Плиска. Със семейството си и няколко подчинени нему рода, той се изсели в затънтен край чак в Странджа, край границата с ромеите. Борис се направи, че нищо не знае и не прати стражи да го върнат. Беше обещал на баща ми да не го закача, стига да си кротува там. Други обаче не кротуваха. На следващата година (тъкмо се беше родил вторият ни син Яков) петдесет и двама управители на крепости от десетте вън-шни области вдигнаха гарнизоните си и се стекоха към столицата. Обвиняваха Борис, че е нарушил древните български закони и искаха покръстването да се отмени. Но канът ги изпревари. Кавханът и ичиргубоилът вече бяха свикали подчинените им войски на лагери във външния град на Плиска. Сам Борис излезе пред войските, припомни им клетвата за вярност, пресрещна бунтовниците и прати хора да убедят низшите чинове и обикновените войници да му се подчинят като им обеща, че ще накаже само висшите началници, подбудили бунта. Нежеланието на войниците им да се бият със сънародници реши въпроса и петдесет и двамата бунтовници бяха заловени без битка и жертви. Пред съвета на великите боили Борис ги обвини, че са се разбунтували срещу поставения им от небето владетел, от когото са получили длъжностите си, че са изоставили на произвола селищата, за които отговарят, че са застрашили вътрешния и външния мир. И те бяха осъдени на смърт за това, а не защото искали, или не да се покръстят. Необичайното беше, че заедно с бащите бяха посечени и всичките им синове над дванадесет години. Той направи това по съвет на моя баща, за да не дирят по-късно отмъщение и да няма пак бунтове (баща ми изрови за целта отнякъде един прастар закон, който от векове не е бил прилаган). Останалите деца бяха разделени от майките си и осиновени от други родове, далеч от родните си места. На Борис му излезе име на жесток владетел, но аз знам как му тежеше това решение. Дълги години след това той оприличаваше сам себе си на цар Ирод и се чудеше пред кой бог да се кае за убитите деца. “Но, ако трябва, пак ще го сторя, Дженто. Небето така ме е орисало - да затрия нашата си вековна вяра. Само дано като превивам българската душа, да не я прекърша.” Като се поуталожиха нещата, Борис повика в Плиска родителите ми да видят новия си внук. Още първата вечер в двореца дойде и кавханът. Веднага седнаха да говорят тримата с баща ми и повикаха и мен. Великите боили вече бяха свикнали с желанието на кана да ме държи в течение на държавните дела, а аз никога не се намесвах в разговорите им. Но запомнях всяка дума, защото знаех, че после насаме Борис уж случайно ще ме подпита за мнението ми. - Слушай Янкуле, за две неща искам да говорим. Първо: Михаил сега потрива ръце и си мисли, че след като се покръстихме, неговите християнски мисионери полека-лека ще въведат тук ромейските обичаи и гръцкия език и България ще му капне в ръцете като зряла круша. Аз пък искам да направя българската църква независима от ромейската и да мога да поставям патриарсите й, както го правят ромейските василевси и както аз самият досега поставях колобрите. Искам да ми помогнеш да съставим едно писмо до патриарх Фотий с разни въпроси относно новата ни религия, сякаш нищо не знаем за нея, а между тях ще сложим и едно искане да ни ръкоположи патриарх. И второ: ти познаваш древната ни вяра като никой друг. Обмисли какво от нея можем да си запазим, кои празници и обичаи да нагласим да съвпаднат с християнските. Не искам да съборя основите на държавната сграда, а само да сменя покрива й. Въпросникът беше съставен и изпратен заедно със съответните дарове и след два месеца канът получи отговор от Фотий, но в него имаше само надути красиви думи. Ромеите не искаха да дадат на българите независим диоцез. Очите на Борис ядно блеснаха, веждите му се смръщиха и не една, а две отвесни бръчки разрязаха челото му. - Ще видим какво ще рекат Михаил и Фотий, като пиша на папа Николай и докарам римски попове в България. – каза той по обичая си тихо, но решително. И веднага потеглиха две нови пратеничества – едното до крал Лудвик, с известие за покръстването и молба да ни изпрати богослужебни книги. Не че бяха ни притрябвали латински книги – в България доста хора знаят гръцки, но никой – латински. Но Лудвик щеше да увери папата, че българският владетел има сериозни намерения да се постави под неговата опека. Второто пратени-чество замина за Рим, начело с боила Сондоке, предстоятел на старата българска християнска община в Дръстър. В пратеничеството влизаха и кавхан Петър, ичиргубоила Стазис и баща ми, който сега носеше християнското име Георги, а охраната беше конница от личната гвардия на кана. Това пратеничество канът подготви много грижливо. Заедно със същия въпросник, на който патриарх Фотий отговори с високопарни дрънканици, той изпрати на папата два необикновени предмета: сабята, която беше носил при потушаването на бунта и един резбован сандък. Заради този сандък замалко да загубя доверието на съпруга си. Историята беше следната: Преди да заповяда да зазидат завинаги вратите и прозорците на Мадарския храм, баща ми поръчал на един прочут майстор-резбар да прекопира умалени изображенията от старинните му каменни плочи върху дъски, които да монтира като стени на неголям сандък. Отпред в центъра имаше орел и змия, под тях първите хора Марта и Мартиняк, а отстрани грифони, кентаври, конници и зверове, изобразяващи небесните български покровители и кръговрата на сезоните на земята. Аз поисках също да имам за спомен този древен български иконостас и тайно от Борис поръчах на майстора да изработи и за мен един сандък. В Плиска изведнъж излезе мода във всеки благороднически дом, а и в домовете на заможните занаятчии и търговци да има резбовани сандъци, та майсторът трябваше да си вземе двайсетина помощника. Това разбира се не остана скрито за кана. Един ден Борис влезе в стаята ми, без да каже нищо отиде в ъгъла, отметна везаната покривка от моя сандък и го заразглежда. Изтръпнах, но той само погали резбата и рече: - Не е редно всички в Плиска да имат резбовани сандъци, а канът да няма. Поръчай и за мен един. Тайно, разбира се. Този именно сандък замина за Рим с даровете за папа Николай. Но ако Борис се е надявал, че ще покаже на папските хора древността и мъдростта на нашата стара вяра, той се е излъгал. Християните са коне с капаци, те от чужди богове нито се интересуват, нито ги търпят. След покръстването се свърши и с българ-ската верска пъстрота. Аз пък се заклех пред себе си вече никога да нямам тайни от съпруга си. За разлика от Фотий, папа Николай се отнесе много сериозно към българските пратеници. А и как не – България, държава равна по военна сила и поданици и по-богата от двете Франкии заедно, беше готова да признае върховенството му. След като прекара два месеца в Рим, българската делегация се върна с писмо от папата с подробни отговори на всички наши въпроси, и с епископите Формоза и Паул и голяма група латински монаси. И най-важното - в писмото на папата имаше полуобещание да ръкоположи в бъдеще ако не патриарх, то поне архиепископ на българската църква. Борис веднага изпрати заповеди до управителите на всички области да изловят и изпроводят извън българските граници всички гръцки свещеници, а на тяхно място тръгнаха латинските. В Плиска остана епископ Формоза. Той беше около тридесет-годишен, хубав мъж и макар да се пазеше да не нарушава подобаващото му благочестие, някои светски радости съвсем не му бяха чужди. Обичаше да хапне и пийне, да отиде на лов и да попее. От всички латини той беше най-дружелюбен и общителен. За кратко време понаучи някоя дума български и се отнасяше към кана много почтително. - Него искам за глава на българската църква. Достатъчно е млад, амбициозен е и лесно ще го побългарим. - И Борис почна да обработва Формоза както той си знаеше. Идеята да стане глава на българската църква допадна на епископа. Затова още рано напролет другата година към Рим потегли ново пратеничество с молба Формоза да бъде ръкоположен за български архиепископ. Папата обаче си знаеше стоката, боеше се, че Формоза може да се отцепи от римската църква, отказа и го отзова от България. Следващият папа Адриан не одобри и препоръчания от Формоза дякон Марин. Всъщност папата изобщо не искаше самостоятелна българска църква. Той искаше да заповядва на владетеля на българите, както заповядваше на кралете на франките. Междувременно василевсът като разбрал, че е изпуснал България, излял гнева си върху патриарх Фотий. Шпионите на Борис донесоха как той дълго го ругал и заплашил със заточение. Патриархът пък излял гнева си като свикал църковен събор и анатемосал папата. Западните и източните отци се хванаха за брадите заради България. Само че ако искаха влияние в България, трябваше да направят отстъпка и да се съгласят на самостоятелна уредба на българската църква. “Двама се карат, трети печели” беше една от любимите поговорки на българския кан. И той спечели. Папа Адриан изпрати в Плиска някой си Силвестър за български епископ, но Борис го върна. Той беше почнал пак преговори с ромеите. Новият им василевс Василий Македонец наистина беше заточил злополучния Фотий и свика събор уж срещу схизмата, на който се събраха висши духовници и от Запад и от Изток. Но докато новият патриарх Игнатий залъгвал латинските делегати с думи за обединение, в Константинопол отиде българско пратеничество начело с кавхан Петър и поиска съборът да реши въпроса с нашата църква. Цялото това представление канът предварително уговори с василевса. Като застанали българите пред събора, делегатите на източните патриарси ги попитали какви свещеници са заварили, когато са дошли в сегашната си земя. - Ние завоювахме отечеството си с оръжие и заварихме там гръцки, а не латински попове. - отвърнал гордо кавханът и засукал мустак. Папските делегати се възпротивили, но пратениците на източните патриарси се съгласили, че българите трябва да са подчинени на Константи-нополската патриаршия. Така най-сетне един ромейски духовник на име Йосиф стана пръв архиепископ на България. В годината на Петела, 876 от Христа, синът ни Симеон навърши 12 години и Борис го изпрати да се учи в Константинопол. Уговорката беше да се замонаши и след време да наследи българската архиепископия. Но Симеон, който още от малък знаеше добре гръцки, не ограничил заниманията си само с богословие. Той постъпи във висшата Магнаурска школа, където изучавал древните философи, латински и арамейски език, поезия, музика и ромейското военно изкуство и се прочул с острия си ум, та учителите го наричали “полуелин”, което за ромеите беше висша похвала. Те може и да са го смятали за полугрък, но както по-късно се видя, Симеон си остана българин. Междувременно Борис харчеше приходите от мините в Солноград за преустройване на старите храмове в църкви и за строеж на нови църкви и манастири. По негова поръка баща ми гледаше да замонаши и прати там повече умни момчета - младите синове на благородни български родове. Помня, че веднъж го попитах защо му са толкова много манастири и то в далечни комитати в Долна земя. - Ще ми потрябват. Манастирите имат библиотеки и скриптории, а монасите са изкусни кънигачии и шаръчии. – отговори ми той и тогава не ми стана съвсем ясно какво е замислил. Разбрах го когато от Панония пристигнаха трима измъчени монаси – Наум, Климент и Ангеларий. Но на техните дела свидетелка не съм била и по-добре друг да разкаже за тях. В 889 година от Христа Борис стана на шестдесет и шест години, а Симеон си дойде от Константинопол. Двадесет и пет години България не беше водила война. В страната цареше ред, народът се трудеше за хляба си спокойно и доста се замогна, израстваше ново поколение, за което Христос беше единственият бог. Кан Борис надяна расо и се оттегли в манастир. Дали за да се покае за греховете си? Той така обяви, но аз го познавах добре. Отстъпвайки трона на канартикина Хръсате, Борис искаше да покаже на българите, че времето на колебание е изтекло, че новата вяра е победила. Но не се оказа така. Едва пое скиптъра, Хръсате почна да руши делото му. Видя се, че в страната има още много непримирими староверци. За три-четири години се стигна дотам хората на новият кан да влизат на коне в църквите и да разгонват богомолците с бичове. Хръсате заповяда да убият архиепископ Йосиф и искаше да разруши архиепископската църква във външната крепост на Плиска. А тя беше гордостта на баща му, толкова голяма църква нямаше ни в Константинопол, ни в Рим. Така на старини Борис беше изправен пред още по-страшен бунт, този път възглавен от големия му син и наследник. Хръсате беше наследил решителността на баща си, но не и проницателността му. Симеон обаче беше и решите-лен, и проницателен. Той хвърли расото, обиколи страната и събра бащините си привърженици. И макар че войниците му бяха по-малко от Хръсатевите, Борис също излезе от манастира и запаса бойния колан. От тридесет години старият кан беше безпрекословен авторитет за българите. Той им беше дал най-скъпоценното – мирен живот. Затова беше достатъчно да излезе с малката си гвардия и кръста пред тях и те му предадоха Хръсате. Както на времето Борис не се поколеба да ходи да го спасява, сега не би се поколебал да го осъди на смърт. Но като християнин не му подобаваше да убие сина си. Затова свика големия държавен съвет на дворцовия площад в Плиска и осъди Хръсате на доживотна тъмница, а за кан постави Симеон. И пред всички го заплаши, че отрече ли се и той от Христа, същото и него ще постигне. Заплаши той уж Симеон, но всички добре го разбраха - и боилите, и багаините, и всички обикновени българи. Връщане назад нямаше.

БЕЛЕЖКИ за публикуваните досега разкази

ХРАНИСЛАВА

федерати – “варварски” племена, получили земя от Византия срещу задължение да осигуряват войници

василевс - император

Седемте Славинии – съюз на седем славянски племена

Ирник – легендарен български кан на Стара Велика България

годината на Вола = 678 год.

Истър – Дунав

Евксинския понт – Черно море

годината на Тигъра = 680 год.

чаргубиля – изопачено от “ичиргу боила”

Еспор = Испор, Исперих, Аспарух

рязи = руни, букви

Варну = Варуна (староирански бог на земните стихии)

Мир = Мар, Михр или Митра (староирански бог на Слънцето)

чъртог – официална сграда, тронна зала

българите-оногондури – едно от българските племена (предполага се, от него е родът Дуло)

Константин = Константин ІV Погонат

колобър – български жрец

кана колобър – върховният жрец

Панония – днешна Унгария

Керамисийските полета = Долна земя – Битолско и Прилепско поле в днешна Македония

канартикин - престолонаследник

кавхан – “министър-председател” и началник на лявото крило на българската войска

ичиргу боила – “министър на външните работи” и началник на дясното крило на българската войска

Юстиниан – Юстиниан ІІ

слънчев кръст = свастика – древен слънчев символ

кана субиги – “от Бога владетел”, титлата на българския владетел

годината на Кучето – 699 год.

ПРАКСИ

друнга – ромейска бригада = прибл. 2000 войници

Диампол – Ямбол

симпосион – угощение с развлечения

протовестиарий – държавен ковчежник, финансов министър

Имеон = Имай – планините Памир и Хиндукуш Таврида – Кавказ

стратегикон – съчинение по военно изкуство

Витиния – област в Мала Азия

пурпур – червена или виолетова боя, чието производство се пазело в тайна сарацини – араби

ЕРМА

багаин – конник, рицар

укбагаин – началник на конна част

Маркели - Карнобат

годината на Кучето – 794 год.

Константин – Константин VІ (780 –797)

годината на Вола – 811 год.

Никифор – Никифор І Геник (802 – 811)

аркан – въже с примка за хвърляне, ласо

боила – аристократична титла

укбоила – велик боила, член на държавния съвет

годината на Тигъра – 812 год.

седмия месец – 21 юни – 21 юли

четвъртия ден от осмия месец – 25 юли

костенурка – вид строй, при който войниците се покриват от всички страни и отгоре с щитовете си

Версиникия – крепост близо до Адрианопол (Одрин)

Хиподром – стадион за конни състезания

средата на шестия месец от годината на Заека – около 17 юни 813 г.

двадесет и втория ден на четвъртия месец от годината на Дракона -13 април 814г.

ВИДА

Ернах Бат = Енравота

Ишбул = Исбул

Ени Джитем = Ени преди седмия месец - нулев високосен ден, прибавян на всяка четвърта година преди лятното слънцестоене за избягване изоставането на календара.

Ени Алем = Ени преди първия месец – нулев ден преди зимното слънцестоене, Нова година

Бат = бате - голям брат, старши владетел

таркан – управител на крепост

годината на Заека – 837 г.

Бурдизон – крепост до Адрианопол

Филипи – крепост на Бяло море м/у Драма и Кавала

Арбанашко – Албания

годината на Вола – 846 год.

МАРИЯ

“Царят умря” = шахмат

диоцез – църковна област

схизма – църковно разцепление

арамейски език - древноеврейски

комитат – административна област (от Крум България била разделена на една вътрешна (столична) и десет външни области (комитати)

комит – управител на комитат

скрипторий – работилница за преписване на книги

кънигачи – книжовник

шаръчи – художник

Солноград – град в Трансилвания с мини за каменна сол

сандъкът с описаните резби е “сандъкът от Терачина”