Първия път в който го видях, португалецът Еди се беше прострял като паяк върху пода и сглобяваше някаква паянтова етажерка. Явно беше съвсем непохватен щом често изпускаше отвертката, тя подскачаше с дрънчене върху паркета и дразнеше сетивата. Той бе с гръб и аз огледах стаичката, която отдаваше под наем. Уродливи подобия на мебели, подарени, намерени на улицата, много пъти приспивани и съживявани с някоя отвертка дрънчаща като тази. Зърнах кривите врати на гардероб върху които някой памтивековен собственик бе разливал кафето си, скрин, едва запазил предишното си величие, подобие на етажерка от провиснал плат, която щеше да рухне веднага след като приюти първата си вещ. Над всичко това, комична, картонена фуния от голям сладолед вместо абажур, завеска, която може би в предишен живот бе украсявала маса за хранене и един матрак, който обещаваше трескави сънища. Подухнал ветрец довя шумове от съседен двор, Еди се стресна, обърна се и ме видя точно след като успях да скрия разочарованието ...