МАСКЕН БАЛ

Той беше с къса тъмна коса, падаща на вълнички. Винаги изглеждаше малко прегърбен, като че ли носеше непосилна за него отговорност.

Още първия път, когато го видя, в съзнанието й се загнезди мисълта, че той иска да и каже нещо. Сякаш някаква невидима връзка ги оплете. Тя не мажеше да и даде име, но я прие като загадка, която непременно трябва да реши.

Срещаха се единствена в асансьора. И в повечето случаи той беше със семейството си. Съпругата му изглеждаше пълна противоположност. С руса права коса, наперена, с готовност да вземе думата, за да покаже своето надмощие над присъстващите. А той в нейна присъствие покорно се усмихваше и плахо поглеждаше към другата. Но все пак го правеше, за разлика от случаите, когато не беше с нея. Биваше ли с дъщеря си, той се заглеждаше в някаква точка. Дебора пък впиваше очи в него и мислено го питаше: „Защо сега не ме поглеждаш?” Всъщност тя разбираше, че той я гледа, но по онзи специален начин, по който се гледа нещо забранено и при все това желано.

Дебора искаше да чуе гласа му и всеки път казваше по нещо, но той отронваше по някое „да” и се засмиваше, без да откъсва погледа си от онази точка, от която я наблюдаваше. Държеше ръцете си в джобовете, свити в юмруци, потискайки възбудата, която тя предизвикваше у него.

“Как да я погледна в очите - питаше се той. - Само като си помисля, че с нея делим това тясно пространство в асансьора и сме толкова близо - кръвта ми кипва! А ако взема да я погледна - сигурно ще се пръсна. Откъде се взе изобщо? Всъщност е добре, че се засичаме. Връща ми отдавна позабравени мигове на блаженство.”

Дебора се питаше какво ли ще се случи, ако се срещнат съвсем сами в асансьора. Как ли ще се държи той? Тогава би ли я погледнал, а би ли проговорил?

„Тя ме гледа толкова открито - разсъждаваше той. - Навярно не разбира какво изпитвам към нея. Не, не маже да не си знае цената. Защо тогава така ме предизвиква? А какво ли би се случило, ако някога се засечем сами в това тясно интимно пространство? - и в главата му веднага се появиха фантазии, от които потръпна. - Не - отсече наум той, - не си го и помисляй!”

Мислите им бяха така близки, както и желанията им. И дори да се опитваха да ги отричат, те бяха толкова дълбока в тях, че този миг неминуемо настъпи.

Влизайки в блока, Дебора видя, че един мъж държи вратата на асансьора. Тя се затича, подвиквайки:

- Може ли да ме изчакате!

Мъжът се обърна и я погледна - сърцето му трепна. „Ами сега - запита се той. - Да я изчакам ли? Или да се направя, че не съм я видял... Но как? Тя вече идва.”      

- Здравей! - поздрави я той, усмихвайки се.

- Благодаря и здравей! - отвърна му тя.

И двамата влязоха в асансьора. През главите им пламна една и съща мисъл. „Три часа! Мъртво време! Асансьорът е наш!” Сърцата им така препускаха, че малко оставаше да ги разкъсат и да изскочат от телата им. А здравия разум вече нямаше власт над тях.

Затаили дъх, те се гледаха в очите. Машинално посегнаха към таблото, но преди да стигнат до него, ръцете им се сплетоха в едно. Обгръщайки Дебора, мъжът мимоходом натисна някакъв бутон. Асансьорът потегли. Двете тела се вкопчиха едно в друго. И преди да допрат устни в целувка, той чукна червеното копче и прошепна в ухото и:

- Заседнахме!

- Ами сега... – едва изрече тя.

- Сега... – опита се да започне той, на вместо да каже нещо, я притисна към едната от стените на асансьора.

Скрити от очите на света, те свободно превърнаха мислите си в реалност. Най-сетне бе настъпил мигът да утолят жаждата си, която от месеци наред ги мъчеше. Сега не искаха да се гледат, а да се докосват. Не изпитваха нужда да говорят, защото усещаха дъха си, единствения и неповторим – дъхът на мимолетното изпълнено с блаженство, любовно прегрешение.

Дълго таените страсти не можеха бързо да се угасят. Но асансьорът изведнъж потегли нагоре. Те започнаха бързо да оправят вида си, като се гледаха и шептяха:

- Май ние сме заседнали... - каза той.

- Ние със сигурност, но и той може пак да заседне - засмя се тя.

- Кога ли... отново ще можем? – все още задъхан попита мъжът, а Дебора само повдигна рамене.

- А може би трябва да спрем... – продължи той.

- Тук ли? – и тя посегна към червения бутон.

- Не! Недей! - и той хвана ръката й. Целуна я и я пусна.

- Но аз слизам тук - обясни му тя.      

Дните минаваха. Станаха седмици. Те така и не се засича- ха.

Веднъж Дебора точно се качваше от партера, когато в последния момент една ръка хвана вратата. В асансьора влезе съпругата, поздравявайки:

- Добър ден!

- Добър ден! - отвърна й Дебора.

Всяка от тях си натисна своя бутон и асансьорът тръгна. След като изминаха два - три етажа, жената натисна червеното копче.

Дебора изтръпна. Веднага си спомни какво се беше случило между нея и съпруга на тази жена и си помисли, че сигурно сега ще и оскубе косите. „Но пък - каза си тя - как ще е разбрала? Той едва ли е такъв глупак да разказва на половинката си какви ги върши с другите жени.” Мислите и обаче бързо бяха прекъснати от допира, който усети. Вдигайки поглед към спътничката си, я видя като лъвица, която се готви да се нахвърли върху нея.

Дебора отвори уста, но успя да каже само едно:

- А... - при което жената залепи устни в нейните, а ръцете и я бяха обгърнали в задушаваща прегръдка.

Сърцето на Дебора подскачаше, но не от възбуда, а от ужас. Никога досега не беше я целувала жена по този начин. Това не беше целувка просто между роднини. Беше нещо страстно и изгарящо. Езичето на жената танцуваше из нейната уста, а една от ръцете и се впиваше в главата и, притискайки я силно и рошейки косите и.

„Жена! Това е жена - мислеше си Дебора и все повече се ужасяваше - Какво да правя? Какво се прави в такива случаи? Но защо е решила, че може с мен да го прави?”

- Мммм, стига! - издърпа се най-сетне тя.

- Не! Ти си това, което от толкова години търся! - проговори жената. - А знаеш ли откога чакам този миг?

- Но аз не съм... - опита се да обясни Дебора.

- Но какво толкава намираш в мъжете? Те са като говедата... само за разплод. Истинска любов можеш да правиш само с човек от своя пол.

- Имаш семейство... - побърза да се обади Дебора.

- То не е мое. Обществото, а и родителите ми го искат. То е маската ми в този свят. Истинската обаче съм тук, в този миг. Жадна за любов и ласки, а ти си неустоима. Отдай ми се и ще се насладиш на такова блаженство, което до сега не си изпитвала.

- Сигурно си права, но аз не мога да го направя. – умоляващо клатеше глава Дебора.

И беше толкова изненадана, че в действителност би предпочела да си скубят косите, вместо да правят любов. И мислейки това, вече с по-сериозен тон каза:           

- Виж, съпругът ти наистина ми харесва и ако ме питаш, ще ти отвърна, че бих предпочела с него да съм заседнала в този асансьор, вместо с теб!

- И ти ли? - намръщи се тя. – Все него харесват! Ама, какво пък? Защо не се качим до нас? Той си е вкъщи. Не мога да го понасям това леке, но пък с удоволствие бих ви погледала малко. Аз и без друго съм свикнала сама да си доставям насладите.

Дебора я гледаше тъжно и не знаеше какво да и каже. А тя

продължи:

- Явно, че в този свят човек трябва всичко сам да си прави. Защо ли не съм се родила животно? По дяволите... какво ли ти обяснявам. И ти си като всички останали, а ми изглеждаше различна, някак си силна...

- Искам да изляза! - заяви Дебора. - Не мога да ти помогна. Всъщност, по-скоро не мога да ти отвърна на желанията. Не се притеснявай, никой няма да разбере за случилото се.

- Какво ми пука! То никой и няма да ти повярва, тъй че  говори каквото си искаш...

- Довиждане! - със спокоен и уверен глас каза Дебора и излезе от асансьора.

За късмет или не, много скоро след това тя се оказа насаме отново с мъжа, чието име така и не знаеше. Нещо се бе променило в нея и той като че ли веднага го усети.

- Какво се е случило? – попита той.

- Трудно е да се обясни, но е свързано с... - и тя замълча.

- С какво или с кого, или е тайна? - засмя се той.

- Може би наистина е тайна, но не знам за кого. Не съм сигурна дали е добре да ти я разкрия.

- Няма да я издам на никого - каза той и сложи ръка на сърцето си – Обещавам!

- Имах случка в асансьора - започна Дебора.

- Имахме...

- Не, аз имах - потвърди тя.

- И с още някого ли? - учуди се той.

- С някого от женски пол...

- С жена ми... – изрече мъжът и не личеше да е изненадан.

- Не знам за какво си мислиш, но наистина беше с нея.

Настъпи кратко мълчание.

- Ти знаеш ли... - започна Дебора. - Е, няма нища лошо, но просто не очаквах. По-скоро си мислех, че ще ме хване за косите, а тя...

- Какво тя, кажи ми, какво?

- Тя ме харесвала... Но така, както и ти, разбираш ли?

- Да... - замислено каза той. - Не си първата, която ми го споделя.

- Моля? - опули се Дебора.

- Предполагам, че всичко започна от нейната случка в асансьора. Преди доста години един ненормалник я изнасили тук, в този асансьор. Изглеждаше като да го е преживяла... Толкова години нищо и нямаше, но през последната започна да става странна и неузнаваема. А и това, което е направила с теб и с други...

- Съжалявам - каза Дебора. - Трябва да слизам.

Много странно беше всичко това, но тя се опитваше да не мисли за него. „Който си има проблеми, да си ги решава - каза си Дебора - а аз ще се опитам да стоя настрана от тях.”

Да, но как, след като живеят в един блок?

И ето че след около месец двете жени се засякоха в асансьора. Дебора бе поздравила спокойно, а другата и отвърна с въпрос:

- Защо на него точно каза? А ме успокояваше, че на никого няма да казваш. И като го направи, какво? Той поне имаше ли доблестта да ти каже истината?

- Да. Съжалявам за това, което ти се е случило. Но всъщност... не разбирам добре твоя въпрос?

- И как ще го разбереш, след като той явно не ти е казал цялата истина. И как ще ти я каже той... хубавецът, големецът...

- Виж, не искам да знам никаква истина! - започна Дебора - Кажете я където трябва и на когото трябва, а аз съм проста една съседка, която си има достатъчно проблеми, че да се грижи и за чуждите.

- Но аз държа да я знаеш - извика жената. - Той ме изнасили! Разбираш ли, не просто някой си луд, а той, самият той! А аз... го съжалих, пък и... честно казано, хубавец... Боже, какви ги говоря?! Ама както и да е... Та приех да се оженим... Иначе щеше да отиде на военен съд... И... не беше ясно кой повече ще пострада... аз или той...

- Аз не бих могла да го направя... - прошепна Дебора.

- И аз не исках, но с баща ми са в едно поделение... Така че към всичко останало като прибавим и това... Нямах думата... Нали разбираш, жена съм и... нямам думата.

- Но животът си е твой и никой друг не може да решава какво да правиш - започна Дебора. - Единственото, което мога да ти кажа, е... че ти имаш право да бъдеш щастлива. А това, което ти се е случило, може и на мен да се случи, но... Това, че не съм го преживяла, не значи, че не те разбирам.

- Напротив! – изкрещя тя. - Докато не го преживееш, не можеш, да го разбереш! Не можеш! Не можеш...

Отдавна бяха подминали етажа, на който Дебора трябваше да слезе. На нея обаче, като че ли не и се оставаше и секунда повече с тази жена. Затова протегна ръка и натисна червеното копче точно срещу вратата. Отвори я, сбогува се вяло и побърза да я затвори. Чу шума от потеглящия асансьор и си отдъхна.

"Как се набутах в тази история - мислеше си тя. - Те и двамата са... Имат нужда от помощ. И колкото по-скоро, толкова по-добре, за да не пострадат и други, но... не я ли потърсят, няма да я получат. Боже! - възкликна Дебора. - Какви хора живеят сред нас! А дали са хора изобщо? - и си спомни думите на жената. - А може би са маски. Такива красиви! Ту горди, ту срамежливи!

Това е навярно нашето общество - маскен бал!

„А коя ли е моята маска?” – запита се Дебора.