Иван Георгиев имаше една мечта. Той беше обикновен човек и затова мечтата му също беше обикновена. Сигурно сега ще попитате за какво може да си мечтае един съвсем обикновен и средностатистически българин. Вие какво бихте предположили? Пари, слава, власт..? Или нещо друго, за което не сте и предполагали? А замисляли ли сте се колко мечти има по света? Точният брой на хората е известен – вече се роди шестмилиардният жител, а броят на мечтите? Има ли някой, който да го знае? Който да може да изброи всички мечти, които съществуват по земята? Имаше ли някой, който да знае какво се случва в главата на Иван Георгиев?
А, честно казано, самият той съвсем не се интересуваше от мислите на другите хора. Въобще не се вълнуваше от техните мечти и дали изобщо мечтаеха. Той си имаше една мечта и тя му стигаше. Но преди да ви кажа каква бе тя, ще ви задам още един въпрос. Защо хората мечтаят? Каква е причината за раждането на различните мечти? Може би защото хората не са доволни. Може би защото искат нещо различно и по-добро. Нещо, което да ги направи по-съвършени. И по-щастливи. Всеки казва, че ако се изпълнят мечтите му, то тогава той ще бъде най-щастливият човек на земята. Но няма нищо по-лошо от сбъдната мечта. Защо ли? Защото така мечтата умира. А какво по-тъжно и безполезно от вече умряла мечта?
Но Иван Георгиев не се интересуваше от тези въпроси. Той неистово се опитваше да осъществи своята мечта и не обръщаше внимание на нищо друго. Не се притесняваше особено дори и от факта, че неговата мечта е само една и след като я постигне, после няма да има какво да прави. Нямаше да има други мечти, с които да я замести и да продължи да се стреми към тяхното осъществяване. Всъщност, неговата цел беше точно това – да няма какво да прави. Защото мечтата му беше да... умре. Да, точно така, няма никаква грешка – мечтата на Иван Георгиев беше да умре. Искаше да си почине от този свят, а и искаше да даде възможност и на света да си почине от него и неговите проблеми. Но, за съжаление, не можеше да си го позволи. Колкото и тъжно да беше, той нямаше достатъчно спестявания, за да умре. А го желаеше много. Постоянно четеше обявите на погребалните агенции и си мечтаеше за погребението, което те можеха да му направят. Опитваше се да си представи най-луксозната услуга, която можеха да му предложат. Но това бяха само мечти... Той често обикаляше край погребалните бюра и се спираше пред подредените им с вкус витрини. Дълго гледаше красивите аксесоари и тайно въздишаше. Разглеждаше различни ковчези. Понякога за миг докосваше някои от най-скъпите и лъскави. Толкова бяха красиви! Пръстите му се плъзгаха по тях както пръстите на майстор-цигулар нежно движат лъка по струните на някоя “Страдивариус”. Питаше се какво ли е да си в един такъв до края на вечността? Да лежиш на тъмно и прохладно и червеите да не могат да те достигнат, но да не усещаш всичко това? Идваше му да заплаче! Защо дядо Господ не се смилеше над него и не го дареше с една малка печалба от тотото!? Той страшно се ядосваше, когато гледаше как другите хора харчат лесно спечелените си пари – за коли, къщи, ядене, пиене и други такива глупости. Те не знаеха къде беше истината. Не знаеха какво могат да притежават и на него не му оставаше нищо друго, освен да ги съжалява.
Но самият той беше повече за съжаление. Не можеше да си позволи нищо. Дори и най-евтиното погребение в обикновен, скован набързо ковчег. Защото нямаше кой да плати. Общината не разполагаше с пари, а той нямаше останали живи роднини, които да държат на него толкова много, че да са готови да платят за погребението му. Просто беше в безизходица.
Но Иван Георгиев беше истински българин и имаше силен характер. И въпреки всички несгоди, не спираше да мечтае.
Защото мечтите водят човечеството към прогрес.

Copyright AdrianBantchev 2002-2010