17 май 1912 г.

          Край масата в десния ъгъл в дъното на кафе-сладкарница "Цар Освободител" в София седяха трима млади мъже около 30-те. Всеки се беше съсредоточил във вестник или списание пред себе си. От време на време споделяха прочетеното, коментираха, после продължаваха заниманието си. Личеше, че са неспокойни, защото ту един, ту друг от тях поглеждаше към вратата - явно чакаха още някого.

          - Кога ще дойде господин Куцаров? - вдигна поглед от вестника най-младият.

          - Ще дойде. Той е много точен. Извади си часовника и ще видиш, че ще е тук на минутата. - успокои го Милан Миладинов.

          - Така е. Андон всеки момент ще влезе. - обади се и Велин Григоров.

          - Но на мен ми е малко притеснено.

          - И защо?

          - Ами не се чувствам на мястото си. Като гледам тия писатели, художници... Когато  идвах насам ми се стори, че срещнах господин Вазов, но може само така да ми се е сторило...

          - Ей, ама ти си бил голям късметлия, ако наистина си го видял.

          - Че защо, той често може да бъде срещнат по тия улици.

          - Не се притеснявай, Богославе, все един час ще издържиш. Нали Андон е учител и малко нещо писател, та се познава с тоя оня и все пак това е най-удобното място и за четирима ни. Пък и нали виждаш - в момента има свободни маси. Ти да видиш какво става тук, когато наближат представленията на театъра, а и когато приключат - не само писатели и художници, но и от артисти не можеш да се разминеш.

          - Ето го, идва. Казах ли ви, че е много точен. Андоне, ти да не си стоял до вратата и да си чакал стрелката да падне на точния час, за да влезеш?

          Андон се усмихна:

          - Добър ви ден, приятели!

          - То май отива към добър вечер.

          - Отива, ама има още време.

          Мъжете кимнаха приветливо на Андон Куцаров, оставиха четивата си и се поразместиха.

          - Какво пиете? Аха, - и той вдигна ръка за още едно кафе.

          - Богославе, с другите се познаваме отдавна. С някои сме учили, срещали сме се и тук, и в странство, но теб ни представи Велин Григоров. Ти си най-младият - приятно ми е да се запознаем. - Той стана и подаде ръка на младия човек срещу себе си, който изглеждаше почти като момче.

          - И така, приятели, днес ми се иска да обсъдим малко по-подробно това, което искаме да подхванем. Знаем, че София е млада столица - още в пелени, както се казва. Знаем, че тя винаги е била град, още от древността, имала е и по-добър вид в различните години, но като погледнете това, което заварихме след Освобождението, тя си беше едно село. Добре де, добре - не отричам, и аз знам, че най-старото ѝ име дошло до нас е Серданополис и, че означава град, да град на сердите, но какъв град е днес, в сравнение с толкова много европейски градове с тия схлупени къщи, с тия кални улици... Е, вече имаме някоя и друга по-представителна сграда, тук-таме и павирани улици, и тия жълти павета в центъра, но още сме много далече от това, което виждаме в градовете в другите европейски страни.

          Така е Андоне, но ние не сме от особено паричните, и едва ли ли можем да направим нещо голямо.

          - Да, Милане, съгласен съм, пък и голямо е силно казано, но можем поне да започнем с нещо, та други да ни последват. Столицата ни ще расте. Възможности има. Аз съм харесал едни земи, всъщност те са ниви на села на запад - Връбница, Обеля, Филиповци. През тях сега минава един черен път, но той води на запад и спокойно можем да приемем, че ще е входа и изхода от и за Западна Европа. Имотите, които могат да се купят са на приемливи цени. Ако там се изгради едно предградие към столицата, то трябва да ни представя добре на идващите и преминаващите през страната. Когато учих в Швейцария много харесах техните алпийски къщи - казват, че това са селски къщи, но са хубави. Със здрави и стабилни каменни основи, които да устояват на напора на топящите се снегове, а нагоре градежа е с масивни борови греди - прости, без чупки и ниши, но с високи покриви, надвиснали над стените, така че да ги защитят от лошо време, обилен сняг, пороен дъжд, силен вятър. Особено харесах балконите - изнесени напред и също защитени с покриви. Много от тях с красиви фризове. И забележете, а всъщност някои от нас са ги виждали - лицето им е на изток и юг, за да използват топлината и светлината от слънцето. Иска ми се тези къщи да внесат нещо ново, по-модерно у нас.

          - Не е лоша идеята за предградието. Ние с Велин знаем за нея от предишния ни разговор. Ти сега я доразвиваш. Хубави са алпийските къщи, но дали ние точно ще имаме пари да ги построим.   

          - Ние ще правим каквото можем, пък може да дойдат и хора с повече възможности. Ще им разкажем за техните предимства, а те да си решат. Вярвам, че ще имаме след време и такива съседи.

          - Предградие казваш. И както го представяш, то си идва и с името - Модерно предградие.

          - Само дано преживеем това, което се задава. В днешните вестници четем, ето във вестник "Утро"...

          - И във вестник "Заря".

          - Да, и в други може би. Та, четем, че правителството на Гешев е сключило вчера договор с Гърция за общи действия Срещу Османската империя. А и нерешеният въпрос на Македония ме притеснява. Съюзът със Сърбия през февруари не свърши работа, та да видим...

          - Да започнем, пък дори да има война, тя все някога ще свърши. Аз вече купих място от землището на село Обеля на север от пътя и близо до него. Имам и план за строежа, и част от материалите. Вие също трябва да решите.

          - И аз, и Велин също купихме от обелските ниви, и също на север. Сравнително близко са едно до друго. На две пресичащи се улици. Май и на Богослав мястото е някъде там, малко по навътре.

          - Не съм го купил още, засега водя преговори. Да, на съседна улица е, на изток от тази на господин Миладинов е. Дано да стане. Трябва да стане, защото ми предстои дълъг престой в София и не мога да оставя майка си в Средногорието. Искам да е наблизо, а тя не иска да живее с мен, за да не ме притеснява. В същото време казва, че трудно ще свикне с градски условия. Иска да е сред природата, както е свикнала.

          -  То няма да е като на село, но поне двор ще има и съседи през оградата.

          - Интересно! Вие говорите вече за улици.

          - Е, тях все още ги няма, нали засега са ниви, но по предварителните планове горе-долу е така.

          Това беше началото. Още през есента започна Балканската война. Последва я Междусъюзническата, а после и Първата световна. Имаха основания да се притесняват нашите герои. Това, което последва ги отдалечи от мечтите им, макар че те не се отказаха от тях. Жертвите са естествена последица от всяка война - трудно се преживяват загубите, но освен тях в районите на военните действия страда и цивилното население. След 1918 година започна голямо преселение от районите на битките навътре в страната. Особено се засили след решението на Ньойския договор, когато много хора останаха извън територията на родината си. Няколкото къщи в бъдещото предградие привлякоха нови съседи. Те не дойдоха с много пари. Домовете, които построиха бяха с по две, рядко - с три помещения. Някои почти на земята, други с едно две стъпала. Преселения имаше и заради кризата от 30-те години, и след бомбардировките над София, и след края на Втората световна война. Последваха такива и заради промените в българското село по-късно, и когато започнаха големите строежи в София. Тогава дойдоха много строители заедно със семействата си от трънския край.

          Още в първите следвоенни години, някъде около 1918-1920 година, Андон Куцаров и Богослав Пейков довършиха своите градски къщи. Не бяха нито алпийски, нито големи - две стои, входно антре и кухня, с мазе и шест-седем стъпала над земята, но достатъчни за семействата им. Милан Миладинов и Велин Григоров ги последваха, макар да смятаха, че това са техни временни домове, а след време ще направят нещо по-добро и по-голямо. Така си останаха.В три от тези къщи изживяха живота си по четири-пет поколения. След 1925 година Богослав замина, изпратен от Българската православна църква за Истанбул и много рядко си идваше в родината. Пишеше и пращаше пари на майка си, но тя остана до края на грижите на съседите си.

          Все още малобройните жители имаха нужда и от културна среда и първото, което направиха, пак по инициатива на Андон Куцаров и приятелите му, бе читалището с библиотека, малък салон със сцена и стая за административни  нужди. В тези помещения по-късно започна и обучението на децата - първото училище. После изградиха и църква. Всичко, което правеха беше със собствени сили и средства.

          Постепенно предградието се разшири, прехвърли се и от южната страна на стария черен път. Но животът не беше лек - кал, липса на тротоари, липса на превоз до града, липса на канализация... Почнаха да го наричат мизерното, вместо модерното предградие. До появата на новите многоетажни блокове. Тогава то се сви само в северната си част.

          Мечтателите се оказаха прави в едно - предградието наистина беше на входа и изхода на пътя от и за Западна Европа. Днес от южната му страна има голям булевард /старият черен път/, а от северната - железопътна линия и те водят точно на запад. Малко по на юг и малко по на север е и въздушният трафик пак за и от там.

          Спомен за първите учредители днес са само имената на три улици, но сигурно малко от живеещите на тях знаят кои са хората, на чието име е наречена улицата им. Дано не дойде време някой да реши да я преименува.

----------------

Заб. Трите улици в квартал Модерно предградие на София съществуват, но имената в разказа са променени.