Бразилското пристанище като резенче портокал светна пред погледа ми в далечината. Усетих прилив на щастие, усмивката ми се изтегна като в хамак от единия край на лицето до другия. Представих си всичките екстри на сушата – хубави питиета, страстни бразилки и нощи, изпълнени с музика, танци и веселба. Ала не забелязах облака, който стоеше облегнат на лакът на близкия хълм и иронично присвиваше хитри очи,вперени в нас.
Само след няколко часа изкъпани, обръснати и в почти идеален вид, тримата мускетари от многострадалния кораб „Ева“ поехме към поредното приключение на брега, а досадният облак подскачаше от покрив на покрив до нас. Понякога съм се питал защо в този убийствен следобед не си останахме на студена бира на кораба, и отговорът пристига сам – „Защото иначе сега нямаше да разказваш тази цветна история.“
Вървяхме по улицата точно като „нещотърсачи“, когато един надпис над кръчма ме порази. С латински букви, без лъжа, пишеше „Каса бира“. Спрях и посочих на другите двама откритието. Н ...