– Добро утро! – каза Мария на току що влезлия в стаята Илиян. – Кафето е готово.
Той взе чашата и неволно докосна ръката й. Не се отдръпна и пръстите им се сляха с първата за деня усмивка. Младата жена отвори вратата на терасата и двамата влюбени излязоха да посрещнат своето утро. Илиян погледна към своята любима. Колко бе красива без грим, с разрошени от съня коси и устни, които вместо червило, са в очакване на топла целувка. Застана до нея и двамата се подпряха на парапета на терасата. Там, в далечината, а всъщност толкова близо ги чакаше изгревът. Нетърпелив да види влюбените сънени очи, той бе взел от росата на все още спящата земя. Изкъпа душите им, почисти сърцата им от ежедневното сиво и заедно с чувствата им тръгна по своя път нагоре към чистото и безоблачно небе. Градът се събуждаше. По улиците нямаше хора. Камион за смет нарушаваше утринната тишина. Събра боклуците на хората и пое по своя път.
– Колко е хубаво! – каза Мария. – Сутринта е толкова чисто и свежо.
– Да! – отговори Илиян. – И виж, слънцето. Сякаш нас е чакало, за да се покаже. А има толкова огън и сила, че може да ни изгори и двамата. Но ни топли така, като че ли ни пази от това да изгорим.
Мария се усмихна. Отпи глътка от кафето, погледна към Илиян и видя насладата в затворените му от сладост очи. Тези няколко глътки от росата, с по лъжичка обич се разливаха по вече събудените сетива на влюбените сърца. Да, и те като всички хора си имаха своите проблеми и грижи. Но сутринта заравяше в забрава и безвремие нещата, които утре щяха да бъдат забравени. Неща, за които не си е струвало да се тревожат. Тъга от наранени в миналото чувства и обида от случайни в живота им посетители. Илиян целуна Мария и в този миг пред тях премина ято от летящи към своята закуска птици. Някъде наблизо птиче с лекота изливаше любовта си в сложна за човека песен и с надежда отнякъде да чуе гласа на своята любима повтаряше като припев несподелените чувства. Градът вече се бе събудил. Някой кашляше от близка тераса. Чуваше се как майка се караше на дете, което не искаше да става. Автомобили се движеха по улиците и денят възлагаше своите задачи.
– Време е да тръгвам – каза Илиян. – Ще закъснея за работа, а толкова ми е хубаво тук с теб!
Мария целуна младия мъж, взе празната чаша и двамата влюбени влязоха в малката кухня. Изми чашите и ги остави една до друга в шкафа. Облякоха се. Приготвиха си нужните за работния ден неща и излязоха от своя дом. Всеки от тях си имаше работа. Оставяха чувствата си и топлината дълбоко в сърцата си и обличаха дрехите на отговорността и задълженията. Работеха. Бяха длъжни да са усмихнати, макар и разделени за няколко часа. Няколко часа, а сякаш цяла вечност. Разговаряха с колеги, с началници и с клиенти. Все с хора, които чувстваха някак далеч от сърцата си. И така, чак до вечерта. Мария и Илиян се прибираха от работа, често по различно време. Единият приготвяше вечерята, за да може когато другият се прибере да имат време, което да прекарат заедно. Докато се хранят те се гледат, наслаждават се на енергията, която им дава храната. Сила, нужна им да се обичат. Подреждат масата, избърсват трохите, останали от неизречени думи. Излизат на западната тераса, където ги очакваше слънцето, наполовина скрито зад хълма. Залезът не бързаше. Той искаше да вземе умората от двамата влюбени. Да освободи от товара на грижите станалите крехки от любовта сърца. И когато бе сигурен, че ръцете са готови за прегръдка, тогава залезът слизаше в незнайните за човека тъмни кътчета на земята. Ято птици, като гвардейци сдадоха караула. Провериха, дали небето е готово за вечерта и отминаха бързо. Птичето от близкото дърво отново пееше своята песен. А Илиян и Мария изпращаха деня със същата топлина, с която го бяха посрещнали. Облегнати на парапета, с очи към угасващотото слънце, те си споделяха миговете, за които си струваше да се живее.
Миговете, с които ги даряваше изгревът.
Милувките, оставени от залеза.
Нетърпението, заспивайки, да се събудят по-скоро, за да се окъпят в росата сърцата им.
Очакването да свърши работния ден, за да ги погали заспиващото слънце.
Толкова обичаха тези мигове, че не осъзнаваха, че всъщност животът им минаваше от изгрев до залез и от залез от изгрев.
Явор Перфанов
© Явор Перфанов Всички права запазени
А животът вярно си тече, но по-добре усмихнат, отколкото навъсен, като стар лихвар...
Поздравявам те.