В навечерието на Успение Богородично, щастието имаше цвета на златото. То режеше кръвните връзки. От там, кръвта изтичаше бяла и студена като смърт.
От месеци, лихварят Сава, прежълтял пазеше постелята. Бе стиснал в костеливата си длан душата си в кесия за монети, а пътят към оня свят се пулеше като изнуден от недоимък гладен.
Откакто лихварят делеше леглото с болестта, сънуваше все същия сън как се изкачва на баир и все рови земята, нещо дири. Злато ли, дявол ли... сам не знаеше. Събуждаше се в тревога, отпаднал, притеснен, че не открил търсеното. Ругаеше домочадието си за недонесената навреме сирнена попара или за забравена отворена врата, за бодящото го вълнено одеало... Мрънкаше като капризно дете, изнудваше и човъркаше заобикалящите го, дори и на колене пред портите адови. Бе вдовец. Цената на земята му, се мереше в купени надежди.
В младостта си, бе намерил неискано дете, захвърлено в гората. Нарече го Тома и го отгледа като свой син. Родиха му се и две дъщери - Ира и Марта. Трит ...