Вятърът безмилостно блъскаше в стъклата на града. Ураган, ураган, ураган! Хвърчаха и падаха керемиди от покривите на уплашените до смърт къщи. Летяха ламарини като свободни и гневни гилотини, заплашвайки да отрежат нечия нищо неподозираща глава в един изненадан до смърт миг. Нямаше нито електричество, нито вода. Мрак, жажда и безнадеждност. Сякаш комунистите се бяха върнали отново на власт. Леденият февруари господстваше и само набързо запалената печка, която заекваше от нахлуващия в комина злостен вятър, по чудо не гаснеше, поддържайки в него частица надежда, че може би ще доплува до спасителен бряг в своя личен апокалипсис.
Олга /така наричаше своята майка/ лежеше в Окръжна болница след тежка операция на бедрената кост. Рохата, мъж с благородно сърце, бе предложил услугите си и уредил най-добрият местен хирург - д-р Хрисантов, да извърши трудната операция - от натрошената на множество парченца бедрена кост да сглоби отново пъзела й. Операцията, уж успешна, бе скъсила пострадалия крак ...