Глава петнадесета
Новодомец
Ококореното мартенско слънце истински се наслаждаваше от играта на палавите си, като женски пръсти, лъчи, отразени в малките кални локви, напомнящи за скоро разтопилия се сняг. Разцъфтелите върби край реката, кокичетата и минзухарите по дворовете и полето, носеха вестта за настъпващата пролет и стопляха сърцата на хората. Дори петльовото кукуригане бе някак по-тържествено, а усмихнатото лице на кака Яна конкурираше с блясъка си самовлюбеното небесно светило!
Облечена в най- хубавите си дрехи, в лъчезарно настроение, тя подреждаше саковете с багаж в микробуса, бъбрейки си весело със Стефан- съпруга на сестра и. Дори лекият, хапещ ветрец се опи от нейната радост и стана нежен и гальовен.
- Минчо, хайде излез най-после от тази маза! Когато се върнем догодина- тя пак ще си е тук! И никакви бутилки с вино няма да мъкнеш с тебе! - подвикна чевръстата жена, поставяйки и последната чанта в багажника.
И - ето го нашият герой! На фона на всичката тази радост и на лъск ...