Трите прошки
– Рак, за жалост.
Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче.
– Но спокойно, Госпожо, този вид рак вече го лекуваме. Малко късничко идвате, но мисля, че ще се справим.
Нямам спомен какво бърбореше тази лекарка. Излязохме двете от кабинета в пълно мълчание. Прибрахме се бързо. Тя си легна веднага като прошепна :” На баща ти нито дума, чу ли?” Аз се защурах нагоре-надолу, кършех пръсти, хапех устни и се чудех какво да правя. Дали да се обадя на татко въпреки всичко. Разяждаха ме съмнения, колебания и се обвинявах както никога до тоя момент. Защото когато си бяхме семейство живеехме много, много щастливо. Ходехме на люлки, на море, на кино, на пазар, на футболни мачове – всичко вършехме тримата заедно, дори и чиниите миехме заедно. Мама и татко имаха голяма любов и ме бяха нарекли на тях двамата – Светлозара. Мама Светла и татко Зарко. Те изглеждаха като имената си – мама винаги сияеше с особена светлина, а татко беше винаги забързан и усмихнат като „щастливото зарче” от една моя игра. Казваха ми Зази. И бях едно радостно и безгрижно дете до оня следобед, в който видях татко на трамвайната спирка. Затичах се и изведнъж спрях – той целуваше някаква непозната жена. Скрих се зад едно дърво и гледах невярващо, триех сълзите си и задушавах силния вик, който ме изпълваше, преливаше, накрая като че ли полетях като балон и се озовах у дома. Мама беше приготвила вечеря. За нас двете. Знаехме, че татко е в командировка. До края на седмицата. Почти не ядох. Мама се разтревожи да не съм болна. Измънках нещо и си легнах. Така усмивката ми изчезна. Не тичах както преди, влачех се, не учех, не излизах с приятелки. Мама и татко се чудеха какво става с мен, но мислеха, че е проблем на възрастта. А аз плачех всяка нощ скришом. Угризенията ме изяждаха, чувствах се като предателка, нищо не можех да кажа на мама, колкото пъти отворех уста нещо ме пресичаше и не успявах. Изминаха две години, живеехме си толкова хубаво, че започнах да си мисля, че нещо съм се объркала или не съм видяла добре. Но когато се върнах една вечер и видях мама със зачервени очи, а татко със сак в ръце, разбрах, че всичко е истина. Той ме погали по косата и без да каже дума, си излезе. Така приключи тяхната любов. И моят живот. Мама мълчеше по цели дни. Само вечер ме прегръщаше и тихо редеше: ”Само ти ми остана, Зази, само ти…”
Татко ме изведе веднъж с колата, ходихме на Бистрица, но това беше нашето любимо място от детската ми възраст, а сега там се мъдреше оная жена. Когато я видях се разкрещях :”Предател!” и заблъсках татко, ритах го и плачех. Онази започна нещо да ми говори и тогава я ударих силно през лицето. Татко ме натика в колата и ме върна притеснен, пот беше избила по горната му устна, замънка на мама :” Трябва да поговорим, Светла, моля те, така не може…” . Тя трясна вратата рязко и ме прегърна силно. Никога не забравих тези капчици пот по устната на татко – ситни, прозрачни, като обрив от шарка. Мама не ме попита никога какво е станало. Няколко години живяхме с нея сами. Всеки ден я болеше стомах, а тя все редеше :„Тия нерви пак ми играят номера!” Аз не можех да простя на татко, не можех да простя и на себе си. Може би ако бях казала на мама оная вечер, тя щеше да спаси семейството ни, тя беше като добрата фея от приказките – с всичко се справяше, все пак доста време след "оня" следобед си бяхме ние и правехме всичко заедно, знам ли?
След оня преглед със злокобната диагноза мама година все по болници и лекари ходеше. Залежа се когато аз завършвах гимназия. Грижех се за нея и учех. Татко чувах по телефона рядко. Получавах си издръжката и тичах до аптеката да купя с тия пари лекарства за мама. У нас идваха медицински сестри и й включваха системи. Тя се топеше и накрая се смали до неузнаваемост. Не плачех. Сълзите ми бяха свършили в ония две години, в които не знаех имам ли си татко или не, жива ли съм въобще или не. Той дойде една вечер. Беше късно, почти полунощ. Знаех, че има новородено бебе, момченце, от оная жена. И мама знаеше. Той поиска да ги оставя сами, но мама ми каза да остана. Тогава чух най-покъртителната любовна изповед, която един мъж може да изплаче пред любима жена. Мама го слушаше мълчаливо, аз се свивах в креслото. Накрая и каза:
– Прости ми, Светла, любов моя, едничка моя, прости…
Мама с бавно движение му показа вратата. Татко си тръгна някак обречено. Раменете му се тресяха от хлипания.
Мама издъхна след два дена. Останах сама в къщи. Татко искаше да отида да живея при новото му семейство, но аз отказах. Завърших, кандидатствах медицина. Приеха ме. Лятото ми беше самотно, ходех всеки ден при мама на гробищата. Една вечер се позвъни. Отворих – оная! Посегнах да затворя, но тя ме спря:
– Почакай, Светлозара, чуй ме! Татко ти е много болен! Рак! Знам какво ще кажеш, но… ела да го видиш. Той има нужда от това. Не го правя за себе си – за него те моля, помисли! По всяко време можеш да дойдеш. Това е, Светлозара, понякога този живот ни завърта като центрофуга и ни изхвърля внезапно – който оцелее!
Затворих вратата и седнах на един стол. Така осъмнах. Сутринта отидох на гроба на мама, плачех и я молех да ми даде знак какво да правя.
След седмица отидох у татко. Не го познах. Беше синкав и сбръчкан целия. Горната му устна пак беше покрита с капчици пот, като че ли никога не беше изчезвала от оня ден в Бистрица. Той ми се зарадва. Поиска да ме хване за ръката. Говори ми дълго. Силите му го напускаха. Закашля се силно, зачерви се целия, изплаших се. Когато успя да си поеме въздух, тихо ми каза:
– Зази, прости ми!
Разплаках се. Захълцах неистово. Мама си отиде заради неговото предателство, как можех да простя?
– Татко, но как, кажи ми – как, непростимото не се прощава, знаеш, нали?
Той пусна ръката ми, малка сълза се търкулна по бузата му към устата.
На излизане чух бебешки плач. Погледнах в съседната стая и видях най-красивото бебе, което може да има на Земята. Влязох притихнала и го загледах с възхищение. Беше беличко, със златен ореол около главичката – руси къдрички обгръщаха личицето му, а очетата му блестяха от бистрите сълзи. В мен се промъкна мисълта, че май само това ми остава – моя брат, аз вече друго си нямам.
Татко си отиде няколко месеца след мама. Погребахме го до нея. Хората казаха, че тя си го е прибрала, не можели един без друг. Това не го разбирах, нали беше вече при друга, как мама ще продължи да го обича, че пък и да си го вземе там, горе. Казаха също, че в сърцето си бил останал при мама. Това пък съвсем не го разбирах. Угризението защо не казах на мама, когато видях предателството на татко, не ме напусна. Ядеше ме денонощно. Не можех да си простя, но братчето си започнах да виждам всеки ден. Израсна в ръцете ми. Майка му работеше на две места, парите не достигаха. Играех с него, водех го на градина, на люлки, вечер го хранех, къпех и приспивах. След това отварях дебелите учебници. Нощем спях при него – взимах го у нас или отивах у тях. Той порасна и стана много сладко момченце, колегите ми мислеха, че е мое дете, плод на ученическа любов. Радваха му се, че е много сладък.
Аз се усмихвах тъжно, погалвах го по русата главица и чувах неговото сладко:
– Како, ти обичаш ли ме?
Ангел беше моята прошка за всичко непростимо.
© Нина Стоянова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Добре, че е рубриката "На този ден", за да ме доведе тук... Благодарна съм!
-
Прекрасен разказ! Всъщност надали има по-изграждащо и даващо спокойствие на душата явление от прошката... В действителност лирическата героиня е простила на себе си, а пътят ѝ до там е било братчето.
-
Благодаря, Каролина! Радват ме думите ти!
-
Размисля, развълнува, разплаква... Много трогателен разказ, много! Поздрав
-
Благодаря, Г.К.!
-
Страхотен разказ,Нина! И аз едва не се разплаках,когато стигнах до края.
-
Благодаря на всички поспрели и прочели, благодаря за добрите думи!
-
Страхотен разказ - въздейства и остава в читателя със спомена за сълзите, които е пролял, докато го е четял! Имаш категоричен, синтезиран език, почти стенографски рисуваш героите и събитията в живота им, но го правиш изключително убедителено и със завидно майсторство. Блести и умението ти да използваш ювелирната сила на малките детайли, което за мен е също отличителна черта на таланта ти!
Благодаря за преживяното удоволствие, Нина! ❤️ -
Добре, че Момчил коментира този разказ, че да стигне и до мен. Изключително завладяваща творба, Нина! Тъжна, да, но се чете на един дъх и дълго остава в съзнанието. Много добър разказ!
-
Рискувам да " наводня " клавиатурата - такива сълзи се стичат от очите ми ! Браво !
-
Много силно и мъдро! Заслужена победа! Поздравления!
-
Прекрасно е!
Поздравления за наградата! 💖 -
Нямам думи, завладяващо. Уникално!
-
Поздрави за хубавия разказ! Направо е страхотен, Нина! Благодаря за удоволствието!🙂
-
Пълен поклон пред авторката! Този разказ е невероятен!
-
Нямам думи да коментирам,останах дълго зяпнал. Изключителен разказ! Поздрави за наградата
-
Изключителен разказ! Изстрадани прошки! Съпреживях с лирическата... Дано не е истина.
Поздравления за майсторството! 🍀🌼🍀 -
Благодаря на всички за милите думи и поздравления!
-
Поздравления за наградата🌸
-
Честита награда, Нина!
Разказът провокира много размисли и различни мнения...
И нека се чете още и още! -
Честито първо място, Нина!
-
Хубав разказ, трогатерен. Само не съм съгласна , че някой разболява друг човек от рак... от рак може да се разболееш и щастлив и обичан... Не може да се обвинява в това, че оставения е умрял от рак.
-
Великолепен разказ си написала, Нина. Като самороден къс истина. Мога само да замълча пред това майсторско повествование, за което убедено давам своя глас. Успех в конкурса!
-
Непринудено,но искрено е творението ти! Понякога пътеката на съдбата ни води към неочаквани срещи.Едвали една детска душа може да прости разпада на нейния хубав свят.Но зрелостта може! Покъртителна изповед!
-
Благодаря на всички, които прочетохте и ми писахте! Когато един разказ предизвиква полярни мнения, значи е докоснал истински. Голямо благодаря на всички!
-
Като Вятъречи (Александър Ценов)!...
Успех, esenna! -
Много силен разказ,Нина,прочетох и коментарите....Защо повечето хора мислят,че прошка заслужава виновния,,защото се "разкайва" или да приключи земния си път "опростен",за да му олекне?...А потърпевшия,чийто живот е тръгнал вече по най-трудната пътека,който се разболява от мъка и светът е затворен вече за него?Такава прошка не е истинска!Може би много лично разсъждавам и не мога да се помиря как може да живее спокойно "опростения" вече и колко е истинско второто му семейство при тия съжаления за миналото??....А най-невинните-децата-как да простят за отнетото им щастие,за самотното им детство?...Много истински си обрисувала преживяното,Нина!
-
Най-трудно прощават невинните, защото те не знаят какво е грях и вина. Поздравления за това дълбоко прозрение и за топлия, човешки начин, по който е поднесен разказа!
-
Разказът е толкова близък и завладяващ! И аз се питам, как бих постъпил, ако съм на мястото на всеки герой... Но искам да представя нещо още по-сериозно - какво може да направи човекът, когато го предадат и лишат от щастието му, когато посегнат на живота му! Може да се разболее и да умре от мъка, но може и да прости, да се освободи от гнева и обидата и да се опита да направи от живота си най-доброто възможно при тези обстоятелства! Може да отблъсне болката и скръбта на другия заради вината му, но може и да му даде малко утеха и любов в трудния час! Истинската любов може да прости всичко - има реални потресаващи истории, далеч по-накърняващи човешкия живот и щастие от представената тук! Любовта не прави сметка колко зло ми е сторено, а колко добро мога да направя; любовта не счита виновните за толкова лоши, че да не може повече да ги обича и да им прави добро; любовта не счита, че щом моите мечти, щастие и живот са засегнати, аз не желая да се боря да направя живота /си/ по-добър!
-
"Кръвта вода не става!" Много харесах разказа. Успех!
-
Прочетох със затаен дъх и освен “Браво!!“ , друго не мога да кажа!
-
Браво!
-
Много истински написана история. За жалост понякога се случва точно така.
-
Силна,разтърсваща творба!Успех!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
