Понякога обичам да оставам сама със себе си. Сипвам си чаша вино, паля цигара и пускам мислите си на паша. А те като овце, хем много, хем и неориентирани. Блъскат се из стените, бутат се в прозорците и блеят. Ама как блеят само... Направо ще ми се пръсне главата от толкова шум. Поне да блееха в една тоналност или да казваха нещо смислено, ама не! Всяка мисъл си има свой диапазон на гласа и желание да я чуя. Абе, чудя се, как в такава малка глава, толкова много мисли съм държала досега. То, като кутията на Пандора. Отварям врати и прозорци, и се опитвам да ги изгоня, а те като мухи, летят и все по мен кацат. Няма да споменавам, на какво си мисля, че приличам с толкова накацали мисли по мен. Трудно е човек да се справя с тях - хем да се научи да мисли, хем как да ги изказва. Това е, като да редуваш студен и топъл душ. Не е за всеки! Някои се хвалят, че мислите им са като пеперуди, красиви и изящни, но забравят, че пеперудите са произлезли от гъсеници, а там е трудно да се говори за изяще ...