Събота сутрин. Градският шум нахлува през прозореца на задимената ми квартира като стърже със затъпените си остриета по повърхността на реалността. Клепачите ми се отварят с тежко прищракване и чувам протяжното изсвирване на включилите се биомеханични “батерии” в гръбначния ми стълб. За кратко светът ми се разтърсва след огромния поток информация, забила се в хипоталамуса ми, който станалата неделима част от мен протеза изстрелва, когато отварям очите си. Тази информация представлява всичко за мен. Всичко, което съм. Тя съдържа спомените ми. Спомени за всяка ласка или случайно докосване до някой предмет. Спомени за най-силните емоции, които някога съм изпитвал. Спомени за всяка една дребна подробност от картини, изплували пред очите ми за части от секундата. Не помня нито една от тях, но очите ми са запечатали подробностите, предали са ги към окципиталния лоб на мозъка, където са били запаметени и оставени да чакат подходящ момент, за да заявят присъствието си... спомени и спомени, и с ...