Събота сутрин. Градският шум нахлува през прозореца на задимената ми квартира като стърже със затъпените си остриета по повърхността на реалността. Клепачите ми се отварят с тежко прищракване и чувам протяжното изсвирване на включилите се биомеханични “батерии” в гръбначния ми стълб. За кратко светът ми се разтърсва след огромния поток информация, забила се в хипоталамуса ми, който станалата неделима част от мен протеза изстрелва, когато отварям очите си. Тази информация представлява всичко за мен. Всичко, което съм. Тя съдържа спомените ми. Спомени за всяка ласка или случайно докосване до някой предмет. Спомени за най-силните емоции, които някога съм изпитвал. Спомени за всяка една дребна подробност от картини, изплували пред очите ми за части от секундата. Не помня нито една от тях, но очите ми са запечатали подробностите, предали са ги към окципиталния лоб на мозъка, където са били запаметени и оставени да чакат подходящ момент, за да заявят присъствието си... спомени и спомени, и спомени... всяка сутрин пронизват съзнанието ми с ледените си остриета и всяка сутрин разбирам, че нито една част от живота ми не може да се приема за истинска. Всичко, което Сутрешното “кафенце” ми донася, е главоболие, дълга, нестихваща симфония от подредени един след друг образи, без ясно предназначение, както и последните седем години, избистрени до блясък в главата ми. Дааа, такъв е животът напоследък, а като се замисля, че сутрините бяха най-приятната част от деня ми... до настоящия момент. Сега стоя с револвер 45-и калибър, опрян в дясното слепоочие пред напълно непознат човек, който ми се усмихва, колкото успокояващо, толкова и плашещо. Говоря за онзи страх, обръщащ всичко отвътре навън. Човекът, срещу който стоя съм аз... но нека да започна от малко по-рано.

Годината е 2032. Населението на земята е намаляло с 75 % след един единствен инцидент, за който ще стане дума малко по-късно. Това се случи преди седем години. Преди десетина години революцията в биотехнологиите нахлу в живота. Навсякъде в него, едновременно и настъпателно. Намеси се с рязък замах отначало в развлекателната индустрия, а след това и в медицината, образованието, политиката, докато накрая обсеби напълно цялостната икономика на държавите из целия свят. Заводите за биомеханични присадки към тялото растяха като гъби след дъжд. Протези за подобряване на паметта и двигателната система. За ускоряване на метаболизма до достигането на десетократно, стократно по-голяма физическа сила от обичайното. Хиляди варианти за усъвършенстване на всеки един аспект от човешкото тяло - от зрението и слуха до бързината на мисълта. В резултат на това се появиха някои странности. Част от хората развиха психични и физически способности преди време намиращи почва единствено в научната фантастика. Това, обаче, отнема от силите им и съкращава живота, а за да бъде избегнато са нужни нови и нови операции за вкарване на външни тела в организма. В крайна сметка по всички закони на логиката това се превърна в наркомания. Това е част от света, който опознавам всяка сутрин. Свят, в който като че ли нямам място. Нещо в мен крещи, че отговор има... може би не за всички, но отговорът на въпроса за моето минало. И вътре в себе си знам, че всичко е свързано в неделима, налудничава структура, подредена в черен гротесков пъзел. Разковничето съм аз самият. Единственото, което мога да правя, е да търся. Надигам се от леглото...

следва...