3.12.2013 г., 20:31 ч.

Моето име е Клошар Част 4 финал 

  Проза » Разкази
1160 0 4
12 мин за четене

Моето име е Клошар

ЧАСТ 4 последна

 

Звезда се поколеба, намести очилата си и каза плахо:

    ─ Не съм много запозната, но имаме лекции по основи на религиите…Та там не съм срещала нищо за болката…Зная само, че в Новия завет пише, че любовта покрива много грехове.

Мъжът я гледаше съсредоточено:

    ─ Какво искаш да кажеш?

    ─ Ами…това със самобичуването е изфабрикувано от католиците… Христос набляга на любовта към ближния. Казва нещо такова: „Който от вас помогне на някой в нужда, все едно че е помогнал на мен.”

    ─ Не те разбирам. Какво общо има това с мен? Аз просто искам да изкупя греха си и да бъда отново чист.

Звезда махна очилата и разтърка очите си. След кратък размисъл погледна мъжа в очите и продължи:

    ─ Животът и решенията са си твои, но и аз си имам мнение. То най-вероятно ще те ядоса. Ще го споделя само ако поискаш.

Мъжът кимна утвърдително, затвори очи и облегна глава на дървото, а момичето въздъхна и заговори:

    ─ Според източните религии ние сме във властта на космическият закон за причинно следствената връзка: „Каквото посееш това ще пожънеш”, т. нар. карма. Според тях, всеки човек натрупва някаква карма през всеки от животите си – добра или лоша и се преражда дотогава, докогато изчисти и последното петънце… Мислех си…че ако си прав и успееш да изкупиш вината си…ти ще излезеш от това прераждане същият какъвто си влязъл… - тя погледна клошаря, но той нямаше вид на ядосан, а по-скоро беше погълнат от думите ù - Значи пак се връщаш на изходната позиция със същият потенциал, а това не е добре.

    ─ Защо да не е добре?

    ─ Защото съдбата ще ти предложи същите обстоятелства и ситуации.

Мъжът помълча малко и после тихо каза с кадифения си глас:

    ─ Май схванах какво искаш да ми кажеш – че при същата ситуация има голяма вероятност да взема същото решение… Но как мога да променя това?

    ─ Според някои учения можеш да промениш съдбата си, ако натрупаш малко положителна карма. Ако посееш дори едно семенце добро, то ще израсте и ще направи света по-добър.

Мъжът стисна зъби и присви очи:

    ─ Благодаря ти за съвета, Бюти! А сега си върви и не се връщай повече. Историята свърши. – той извърна глава от нея и се провикна колкото му позволяваха силите – Мис-Фортин, ела да ме прибереш!

  Звезда гледаше как дребната женичка повдига немощното, като че ли смалено тяло на мъжа и бавно го повежда към вратата без брава. През две – три крачки спираха за почивка. Беше заложила последният тест за силата на духа му. Как ли щеше да се справи?!

            Идваше всеки ден, но не влизаше при него. Даваше на жената каквото носеше и си отиваше.

След около седмица Мис-Фортин я чакаше притеснена. Хвана ръцете ù, а очите ù бяха зачервени и подпухнали:

    ─ Мисля, че краят е близо. Изкарахме кошмарна нощ, а щом дойде на себе си започна да пита за теб.

Звезда взе стъпалата на две крачки и се озова в мрачна  и влажна стая. Близо да вратата имаше легло, а на него лежеше това, което бе останало от силният мъж. Беше неподвижен и не си личеше дали диша. Момичето тихо се приближи до леглото и се наведе към лицето му. Една костелива ръка стисна нейната и един слаб глас попита:

    ─ Бюти, ти ли си?

    ─ Аз съм, Клошар.

    ─ Седни до мен. Трябва да ти кажа нещо.

Момичето приседна на леглото и взе ръката му в своята:

    ─ Слушам те.

    ─ Първо ми кажи написа ли дипломната и работа.

    ─ Да. Мисля, че се получи добре. Защитата ми е след две седмици.

    ─ Това е добре. Гадната ми история ще послужи поне на теб. – дишането му беше неравномерно и имаше нужда от чести паузи – Сега трябва да ти разкажа един сън. Значи спя си аз тук, а навън е нощ. Изведнъж скърцането на вратата ме събужда. Надигам се и сядам в леглото. Навън е пълнолуние, а в рамката на вратата стои старият орех под който ти разказвах. Обаче е жив – като в детските филмчета с уста, нос и очи, а в очите му прехвърчат искри. Значи отваря си устата и ми заговаря, а около него като ореол свети луната. „Всеки сам може да избере съдбата си, приятелю! – ми казва – В моя власт е да поема вината ти и аз го сторих. Космоса не се възпротиви. Аз си отивам, а ти оставаш. В твоята власт е да сееш. Сей и понякога си спомняй за мен!” И тогава искрите го подпалиха и той изгоря като бенгалски огън. Когато фойерверките се укротиха в рамката на вратата стоеше един изсъхнал орех без уста, нос и очи. Сепнах се и се събудих. Този сън не ми дава мира. Заведи ме при ореха, моля те!

Звезда и женицата го подхванаха от двете страни, преметнаха ръцете му през раменете си и го поведоха към дървото. Когато застанаха в рамката на вратата се заковаха на място. Орехът беше изсъхнал. Зелените му до вчера листа бяха окапали, а по клоните му като коледна украса висяха почернелите плодове. Мъжът отдръпна ръцете си от жените и немощно се затътри към дървото. Застана пред него. Поколеба се и после го прегърна. Силен, сърцераздирателен стон се изтръгна от гърдите му и той се свлече на колене разтърсван от ридания. 

Мис-Фортин подсмърчаше и тихичко констатира:

    ─ Чудото става, когато повярваш!

 

            Силите му се възвръщаха. Първо изчезна восъчният цвят на лицето му, после се стопиха тъмните кръгове около очите, кашлицата намаляваше, а с нея и лошото му настроение. Поиска от Звезда листи и моливи. Кроеше някакви тайни планове – рисуваше и изчисляваше седнал под  ореха, а вечер слагаше папката под възглавницата си, за да запази тайната.

  Момичето го посещаваше често, но той едва я забелязваше погълнат от света, който рисуваше. Мис-Фортин му тикваше в ръцете храна и той дъвчеше без да поглежда какво яде. Пиеше и чаят, който тя му приготвяше, но само за да си спести безрезултатните спорове с нея.

 Днес беше много важен ден за Звезда. Защитата на дипломната ù работа мина прекрасно. Тя леко подтичваше по алеята към кръглата къща без прозорци. Нямаше търпение да му съобщи новината. Щом видя, че го няма под дървото, прескочи стъпалата, почука на вратата и без да дочака отговор влезе, но стаята беше празна. Затича се навън и се провикна с ръце около устата си:

    ─ Клошаааар, къде си?

От някъде изникна дребната женица и побърза да сподели новината:

    ─ Мила, рано тази сутрин той се облече с най-приличните си дрехи и излезе. Още не се е върнал. Мислиш ли, че ни е изоставил?

    ─ Едва ли – отвърна момичето и забърза към алеята. В далечината един мъж седеше на една пейка. Не можеше да е сигурна, че е клошаря, но затича към него. Седеше оклюмал и дори не вдигна очи, за да види кой сяда до него.

    ─ Здравей! – радостно поздрави Звезда. Тя беше свикнала с мрачното му настроение и не му обърна внимание – Днес имам да черпя. Искаш ли да отидем на барче?

Мъжът най-после я удостои с внимание. Очите му сякаш се завръщаха от друг свят. Когато асимилира думите ù повдигна вежди изненадан:

    ─ Така ли? Нека да позная – днес беше защитата ти.

Звезда се засмя и плесна с ръце:

    ─ Значи не си забравил?

    ─ Да. Казах си: „Я се стегни! Едно крехко момиче ще се изправи пред комисия от надути многознайковци, за да защити идеите си, а ти си се свил и трепериш пред бъдещето!”

    ─ И какво направи?

    ─ Отидох в общината. Казах, че не помня нищо, но днес докато съм седял на една пейка в парка съм се сетил за името и адреса си.

Звезда зяпна от изненада:

    ─ И какво стана?

    ─ Цял ден ме мотаха от стая в стая и от гише на гише, но накрая всичко се уреди. Утре ще ме срещнат с жена ми, за да може тя да потвърди самоличността ми.

Получи се неловка пауза, но момичето бързо ги измъкна от нея:

    ─ Това е чудесно! Имам идея! Хайде вместо да ходим на барче да си напазаруваме и да си спретнем пикник в парка. Като по филмите – с вино и разни глезотийки…А утре, ако искаш ще дойда с теб за морална подкрепа. Хайде да побързаме до като не е мръкнало!

 

            Намираха се в една от канцелариите в общината. Един мъж и две жени седяха зад бюрата си и се преструваха, че работят. Звезда се беше свила на един стол зад вратата, а клошаря кръстосваше нервно стаята с хванати ръце зад гърба. Минутите се точеха бавно. Чу се плахо почукване на вратата. Служителя скочи от стола си и отвори. Двете жени с неприкрито любопитство следяха всеки детайл от сцената. Влезе елегантна около 35-годишна дама и само след две крачки се закова на място. Очите ù се пълнеха със сълзи, а гласът ù трепереше:

    ─ Мислех, че си мъртъв.

Клошаря се приближи и хвана ръката ù:

    ─ Можеш ли да ми простиш? – но той виждаше в очите ù, че вече му е простила.

Тя се притисна в прегръдката му:

    ─ Ти трябва да ми простиш, защото те оставих сам в най-тежкият момент.

    ─ Ти както винаги постъпи правилно.

Нямаше нужда от повече думи. Закоравялото му сърце изведнъж се стопли и се почувства като у дома. Вече нищо друго нямаше значение. Жената прошепна умолително:

    ─ Ще се върнеш ли у дома?

    ─ Може би…някой ден. Дай ми малко време.

Служителя се прокашля, дамата избърса очи и извади документите си. Звезда се измъкна и изчака навън. Гърдите ù се повдигаха бързо. Вече знаеше какъв е ароматът на любовта.

            Той излезе последен. Очите му искряха, а лицето му беше закичено с толкова необичайна за него усмивка. Нетърпеливо я хвана под ръка и я поведе към парка:

    ─ Така. Всичко вече е уредено. След седмица ще имам лична карта. Вече мога да ти разкажа за плановете си. Искаш ли?

    ─ Разбира се! – нетърпеливо отвърна момичето.

    ─ Ти знаеш, че единствената причина да живея беше стремежът ми към смъртта. Но след онзи сън, смъртта стана причина за стремежа ми към живота. Със същата страст, с която желаех смъртта сега пожелах живота. Умът ми беше жаден за работа, но тялото ми беше твърде немощно. Не знаех от къде да започна и накъде да се насоча. Помолих Мис-Фортин да събере някакви вестници и да ми ги чете. Горката. Вече трябва да спра да я наричам така.

    ─ Името ù е Добринка.

Мъжът се стъписа за миг, но продължи:

    ─ Горката Добринка! Седеше до мен и ми четеше всичко, дори обявите за запознанства. Гърлото ù пресъхваше, гласът ù започваше да стърже, но тя не спираше. Сякаш се боеше, че ако престане да чете живота ще си отиде от мен. А моят ум беше нащрек и търсеше в какво да се хване. И тогава чух за Отец Иван. Възхитих се от смелостта на този възрастен свещеник. В едно монтанско село е купил 38 къщи и е настанил в тях бездомни семейства и около 50 бездомни деца. Къщите били стари и порутени, но все пак са приютили бедняците. Храната си осигуряват сами – със домашно земеделие и животновъдство. А тока и водата ги плаща отеца само от дарения. В друго село, в стар манастир е направил приют за бездомни и бедни. Само си представи – осигурил е дом на 220 души! И не само дом, а е върнал надеждата им и желанието за живот. Веднага когато получа личната си карта тръгвам за Нови Хан, за да се срещна с него. От обявите съм си набелязал няколко изоставени села с плодородна почва. Парите, които имам трябва да ми стигнат за първоначалната инвестиция и дори да останат. Обиколих дори клошарите в града с покана да се присъединят. Е, откликна само една малка част от тях. Другите толкова са свикнали с този живот, че не желаят да го променят. Но това не ме обезкуражи. В статиите пишеше за майки с малки деца спящи под терасите на блоковете, изхвърлени от домовете си със съдебно нареждане или от мъжете си. Има толкова жени и деца избягали от домашно насилие и останали без подслон и прехрана. Има и възрастни мъже, които децата им са принудили да напуснат домовете си…Дори само на един човек да помогна, все едно че съм помогнал на Христос. Нали така беше?! – мъжът спря и се обърна към Звезда. В очите му се четеше молба – Няма да се справя сам. Всяка подкрепа и помощ ще ми е от полза. Твоята специалност нали е точно такава – ти знаеш как да се оправяш с такива хора и какви са държавните механизми, които можем да впрегнем… Предлагам ти да бъдем сътрудници в това начинание. – и побърза да добави – Няма да се обидя, ако откажеш. Та ти току що завърши – живота е пред теб, а аз не мога да ти обещая заплата и удобно работно място.

Звезда сияеше, а усмивката ù стигаше до ушите:

    ─ Как си ме представяш да работя зад бюро и по цял ден да описвам документи? И аз обичам предизвикателствата! Не бих могла да си представя по-благородно начинание, така че ще приема и каквото ще да става!... И щом вече сме сътрудници…може ли да те прегърна?

Това му дойде твърде неочаквано. Пред него стоеше едно слабо девойче с уголемени от очилата очи искрящи от радост и решителност. Той се усмихна, около очите му се появиха ситни бръчици и разтвори ръце, а кадифеният му глас погали косата ù:

    ─ Ела, моя малка пътеводна звездичке!

                                                                                                                                                           Мая Миленкова

 

 Репортаж за отец Иван: http://bnt.bg/bg/news/view/102119/deloto_na_otec_ivan_v_montaskoto_selo_jakimovo

 

Благодаря на всеки един от читателите за отделеното време, защото то е ценно за всеки, но най-много благодаря на изказалите коментар - много ме радвате, приятели. Благодаря!

© Мая Миленкова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • силно. чух стон. изтръгна се от мен...
  • Знаеш ли кой беше най-емоционалния момент за мен в тази последна част? Когато прегърна дървото. Усетих го физически.
    Посланието което носи творбата ти, поднесено майсторски, без да натрапваш идеи е впечатляващо!
    Поздравления Мая! Оставяш следа!
  • Поздравления! Неочакван, но любопитен финал.
  • Удоволствие беше да прочета! Благодаря!
Предложения
: ??:??