Отскочих наскоро до Ню Йорк. На разходка – имах един цял свободен ден да пообиколя, да разгледам града и после да хлътна в някой пиано бар или интересно заведение. Бях в Манхатан, около Таймс Скуеър – едно от най-оживените места в града. Бях спрял на тротоара, чакайки да пресека на другата страна на улицата – светофарът примигваше с червен сигнал. Изчаках спокойно, нямаше закъде да бързам. Погледът ми се зарея в тълпата от другата страна и пробяга по лицата на хората. Разпознах я в момента, в който очите ми се спряха на нея – моето момиче. Стоеше на тротоара директно срещу мен и чакаше светофара да светне зелено.

Беше голямата ми любов – такива обикновено казват за тези, които си тръгват...

Запознахме се в университета. Аз бях на 24, тя на 21. Дребничка, русокоса, с хубави, котешки очи. Допаднахме си веднага, като се запознахме, станахме си приятели, приятелството прерасна в любов. Спомням си онова прекрасно лято, след края на учебната година когато бяхме влюбени един в друг – как тя винаги, когато влезеше в тъмната ми, сива студентска стая и я караше да грейва, от слънцето, което бе внесла в русата си коса.

Обичахме се през това лято. Бях си купил една трошка – е, вървеше и си правихме разходки по хълмовете зад града. Понякога спирахме на пустия път и сядахме на капака на колата, хапвахме си каквото бяхме донесли, говорихме си и гледахме залеза. Така докато нощта неусетно настъпеше и звездите посипеха небето, като малки свещици. Понякога карахме надалече из хълмовете след това и после се опитвахме да налучкаме пътя наобратно. Без навигация – така не би било честно. Нерядко осъмвахме някъде...другаде.

Както и да е, това лято свърши и тя ми каза, че заминава. Отивала да учи в друг университет, отдавна знаела, но не смеела да ми каже, не искала да развали, това което сме имали.

- А сега не го ли разваляш? - попитах я. Тя не отговори. Само наведе глава. Не я молих да остане. Но не ѝ проговорих след това. Не вдигах телефона, като ми звънеше. Обичах я до полуда, но не ѝ проговорих. Може би бях инатлив. Не знам. След години съжалявах за това, но пак не й се обадих – толкова време бе минало, тя си имаше приятел, аз – приятелка, за какво да си говорим? Годините минаваха. Не спирах да я обичам. Все за нея си мислих. Не я забравих и всеки път като си спомнех за нея ме свиваше сърцето – все едно се бяхме разделили вчера. Минаха точно десет години. Тогава веднъж с почуда се сетих за нея. По-скоро, осъзнах, че не се бях сещал за нея от един-два месеца. Не ми се свиваше сърцето при мисълта за нея. Честно казано се зарадвах – бях свободен. Свободен от любовта си или и аз не знам от какво.

После се случи това, че я срещнах на тази улица в Ню Йорк.

Изпитах странно усещане в стомаха като я погледнах. Помислих си, че пак са пеперудите – любов и т.н. Светофарът светна зелено. Тръгнах колебливо напред – право срещу нея с глуповата усмивка на лицето. Почти щяхме да се блъснем един в друг. Тя ме погледна в очите - онова чувство в стомаха се обади още по-силно. От близо тя изглеждаше по-зряла, напълняла, все още хубава.

- Извинете - каза тя с усмивка, отстъпи настрани и ме отмина. Погледнах след нея и я видях как се изгуби сред навалицата. Не я последвах, продължих си по пътя.

Ходих из тълпата и се чувствах много зле. Какво ли бе това чувство? Помъчих се да дешифрирам усещането. Свиваше ме стомаха. Осъзнах защо -  съжалявах, за онази толкова силна любов, която бе оставена да изгасне, неизживяна, заради това, че не се бяхме борили за нея, един за друг. Яд ме бе на мен и на нея. Това бе причината за усещането. Не затова,че не ме беше разпознала, както мислех в началото. А затова, че вече не ми пукаше, че не ме бе разпознала. Продължих да ходя в тълпата още дълго време, мислейки се, че така някак си ще отмия от себе си това гадно усещане. И наистина, накрая ми мина.