Пораснах и пак не ми стигна ума! Това си е, както казваше бившата ми: „ Мъжки му инат, граничещ с глупостта.”. Смея се. Мам…! Ай, да му се не види! Да не повярваш, че човек, като загуби това онова от иначе, уж подреденото си съществуване, му олеква! Също като след подстрижка първи номер – ставаш с глава по-лек. Не за друго ами, вече от година съм като свободен електрон. Разведох се и някак изпразних всичкото си социално въздушие. Така е, като не се обръща внимание на жената, тя си намира необходимото и друг и един „слънчев ден”, „глътнала топката” от него, просто си събира нещата, заедно с някои други общо семейни притежания и тръгва с „любовта на живота си”. Така де, поне моята така си нареди нещата. Взе и дъщеря ни с нея. Съдът определи график на „свиждания”. Поне, аз така си го наричам, защото си е ненормално нещо да се определя график, за да виждаш собственото си дете. Не можело иначе – съдебна практика. Ала ако то поиска да спи при теб извън това разпределение, един родител трябва да е наясно с неотклонното: „ Не става!”.  Разваляла се дисциплината!

      Е, тя моята е ясна. Бившата ми си търси начин да изкопчи още парички за издръжка. Малко и се видяха тези, които дадох, че да водя дела да променят името на новородения и син, и да си го впишат на баща му. Законът бил такъв. То и законите ни като…А бе, живот! Какво да се прави, ни се вари, ни се пече, ама го тикаш и тикаш, че чак ти идва да го връщаш през устата.

    Любов или не любов, на моята бивша благоверна все пари са и в главата. Ама и аз съм един „Льо Льо”, та и „Зей пазар” на едно с първото. Не съм загрявал бързо на младини, та малко джиджи-биджи и айде, забременихме се . Опитваш се да бъдеш добър баща, съпруг и да изпълняваш всички функции на портфейл, водопроводчик и поддръжка на всичко счупено или развалило се в дома и в семейството, но изведнъж, разбираш, че са ти поставяли толкова задачи, защото си бил просто пчеличка-работник и нищо повече, а а са ти казвали търтей. „Случва се!” – често ми казват  моите роднини. Така е. Признавам си го и може би и заради това, някак си не се ядосах на моята. Отдъхнахме си един от друг и толкова. Но сега…Мхм…Сега виждам моето момиче…Е, вече си е повече от момиче, ала като и видя кристалните очички, в които светът ми сякаш избухва и се разтапям, като сладолед на припек. Да, мъж съм, ама и да ми липсва дар словото на женската част от човешкия род, не ми липсват емоциите. Така си е, мъжкари сме си, ала то е, защото трудно се опазва спечеленото с пот и терзания, ако то само не иска да е при теб. А и трудно си е на нас мъжете. Разбирам всяка мъжка глава по тая планета, освен тази на новият „любим” на бившата…Ами, и него го разбирам, ала не го възприемам. Мъжка му работа!

       Но ми е време да отрезнея от това, което е било и…да се пробвам да изпълня онова, което не е. И сега гаврътвам наведнъж чашата с уискито , преглъщам шумно и поемам дълбоко от горещия, изпълнен с цигарен дим въздух. Да, цял випуск в заведението на закритата тераса  си е доста народ, ала и аз вече не съм момче. Не седим вече с нея на един чин и не играем на морски шах. И само като се сетя как се радваше на случайните си победи. Усмивката и от ухо до ухо, а очите и светят … Също като малкото ми братче, като получеше това, което искаше, само с тази разлика, че тя беше „моето момиче”, което, всъщност никак не беше мое, ала аз така си я чувствах и така си и остана. Дали бих се върнал назад, ако имах шанс? Не! Знам си го, че и двадесет пъти да ме върнат назад в годините, нямаше да се промени кой знае какво. Може би тогава не бяхме дорасли, за да се разбираме един друг, но сега…Сега аз съм друг и пак същият, защото тя е тук, а тя вади най-хубавото от мен, само  с присъствието си.

      - Здравей! – започвам разговора си с нейният гръб. Така де, каквото и да си мисля си оставам малкото момче оттогава, поне докато тя не ме възприеме като големият Димитър, а не като „ Митето” от онова време. Сепва се и извръща глава. Сиво-сините и очи се впиват в мен и…Ужас! Извърна поглед. Това никак не е добре. Или не съм и по вкуса или… „Какво или бе? Я трай, че да видим!” – ей това си е, като в теб вземе да се обажда другият, който е пораснал.

      - Здравейте! Преча ли Ви? Искате нещо от масата? – гласът и се разлива по мен, като гореща река от тръпчивост.Станал е по-звънък и мелодичен и…Ами пак ме сгорещява.

      - Мим, не ме ли позна? – изтраквам следващите си мисли така все едно отново сме в двора на Основното ни училище. Тя вече се е извърнала изцяло към мен и виждам как веждата и подскача нагоре. „Тя си е!” – нещо въздъхва в мен. Този навик и го помня и даже често съм го сънувал.Тази немирна вежда!

    - Мите?! – невярващо изстреля и ме подложи на щателен преглед с чувственият си поглед от кристално-сиви мъниста.

    - Емм…Не приличам ли на себе си? – вече май съм се притеснил, че нещо не ми е наред. Е, да, не съм онова кльощаво момченце, което вятъра да го духне и се огъваше, ала не съм и за изхвърляне, та дори да гоня 35.

 Тя се засмя и…Ами, да си кажа честно направо се разтопих. Странно е да видиш момичето, което е осмисляло дните ти като хлапе, сега пораснала жена, която си има всичко, та и отгоре. Това е същото като първо да видиш само блата и крема за тортата, а чак след време да се насладиш  на пълният и блясък сглобена и нагиздена, както си му е редът. Ароматът и те привлича, като прегладняла за сладко муха, а дали ще я опиташ? Е, това май зависи, колко нахално ще летиш наоколо и как ще пикираш. А иди, че не преглъщай от сочност и в душата и в сетивата си! Защо говоря за сладкиши ли? Ами, може би, защото станах готвач-сладкар. Когато Мария и семейството и се преместиха да живеят другаде, след завършването на осми клас, аз за учудване на моите родители, записах хранително-вкусовият техникум. И, може би го направих, защото от ума и сърцето ми не излизаше едно момиче, което иначе не обичаше много сладко, но обожаваше шоколад, по възможност без ядки. Та, потръгна ми и дори това, че се ожених в трети курс на висшето си, не ми попречи да създам малка сладкарница и да измисля една страшно красива торта – десерт, направена от три вида шоколад и много захаросани цитрусови плодове, най-вече портокалови парченца. Разбира се, след време  бизнеса се разрасна и вече притежавам малка верига от цехове и три кафе-сладкарници, а в една от тях има и специалитет „Защити врага” – пасти с два напълно различни вкуса. Например, половината е шоколадова, а другата плодова, или сметана срещу захарна глазура. Целта на този сладкиш беше човек да експериментира с най-любимият, срещу най-нежеланият вкус, или двама души да ядат срещуположни по вкус сладкиши. Това си стана и печелившият билет за изстрелването ми до веригата от сладкарници. А след развода, нещата потръгнаха още повече. И, като си помисля, че на бившата ми жена, най-любимото беше тортата „Моето момиче”. Сигурно си бе мислела, че съм я създал, заради нея, ала…

Следва.