[Моите] Стъпки

  Не съм изминала чак толкова километри през живота си. Вървяла съм, когато е валяло и когато е греело слънце за всички, тичала съм след влакове и автобуси, и след момчета, особено след момчета, и след толкова чужди приказки и идеали. Вървях след приятели, в редки случаи и преди тях, преследвах това, което никога не съм имала, гоних оценки, срокове и идеи по цели дни и през нощите си чертаех нови маршрути, защото в един момент се оказа, че има и непроходими пътища. Връщала съм се назад хиляди пъти, за да направя път на другите, а после съм вървяла сред прахта, която оставят след себе си и на гърдите ми още виси една табелка с номер 2. Пътувала съм с желание и без през неща, които очите ми повече няма да видят, нито сърцето ми ще усети отново толкова близо, но и аз няма да забравя. Преминах през мостове, които се люлееха под краката ми, но нямаше кой да погледне надолу и това ме преведе през тях. Промуших се през тунелите, изкачих стъпалата до върха, макар да не достигам до него, преплувах всичките басейни и прелетях над онова, през което не можех да премина.
  Не съм изминала чак толкова километри през живота си. Лутала съм се и съм се скитала, очаквайки да падна, защото хората обикновено падат, но съм продължавала и на един крак, дори когато цялото ми същество е било против това.
  Вървяла съм напред, защото километрите са само мерна единица, която престава да има значение в момента, в който пътят ти се пресече с другия. Губила съм се, макар да имам посока и се научих да продължавам, но някои хора просто са твърде далеч.