Живея си аз някъде из 2103-а година, джвакам си кубчето от Хлорела* и замезвам с яйчица от японски пъдпъдък, наредени върху салата от репички, соеви кълнове и лук. Лежа разплут на масажиращ неврологичните ми точки шезлонг и зяпам небрежно в морската шир. Морска шир, обграждаща ме и от четирите страни, защото си позволих да придобия скромен имот - една малка схлупена къщурка, ситуирана нейде из Южния пасифик. Забутан между Фиджи и Нова Зеландия, аз съм на хиляди километри от земя, ала само на десетки от най-близките ми съседи. Най-близки като разстояние, разбира се, инак не държа на ничия приятна компания. Дори из тази част на световния океан, вечноплодящата се човешка популация, успя трайно да се намърда. Сякаш цялата тази сган си е поставила за цел да ме гони по петите и желае да достигна нови нива на клаустрофобия. Очевидно е, че отърване няма от плъзналите индийски пълчища, на които техническият прогрес им позволи да живеят сносно сред седемте морета и да си джвакат, препоръчваната ...