7 мин за четене
Молбата на Верчето
Настъпваше месец март. Отдавна меката и благосклонна зима бе отворила обятията си за нежната пролет и я приветстваше с озеленените си ливади и чудно-ранния птичи песнопой.
Верчето стоеше на прозореца в бабината си къща и гледаше към двора, по който тази зима не тича, правейки снежни топки, нито се боричка със старото си куче Моро. Всяка сутрин Верчето ставаше и отиваше до бабиния прозорец и сключваше малките си детски ръчички в молитва. Навеждаше главица, русите ѝ коси обрамчваха бялото ѝ лице и светеха на утринните лъчи , тъй светеха, сякаш бяха ореол на ангел паднал из небесните порти.
Тихата молитва на Верчето не бе чута от никого в къщата, но утекваше силно нейде далеч.
– Верче, Верче! Какво правиш, чедо? На Бог ли се молиш, мила рожбо?
Бабата на Вера, стара и приведена жена, отмина тихо и с благоволение малката си внучка. Верината баба не виждаше тихата болка в искрящите детски очи, но бе доволна и се радваше на кроткостта и смиреността на това детско сърчице къ ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация