Момчето и невестулките

Изхлузи се от осветеното на последната лампа до училищната ограда и цопна в ароматния октомврийски мрак. Вкусна миризма – на пожълтял буренак, лизнат от нощния бриз. Всеки път го поемаше жадно през носа, изжабуркаше го в устата, та йодът от морето да дезинфекцира бацилите от прашната класна стая, задържаше и го издухваше през свити устни като локомотивна свирка. Гъст аромат – само през есента и само във Варна. Понесеше ли талази, размятани от силните криле на гларусите, беше ясно – ваканцията се изнизва неохотно с потока от курортисти, подгонена от училищния звънец.

Този път обаче, дъхът му подтичваше, разтопуркан като невестулките в главата – усещаха хайката, пък не можеха да се скрият. Връщаха го обратно, преди началото на часовете… и оттатък. Тъпотия, ама предусещаше - до тук щеше да се стигне. Рано или късно. Нямаше как.   

 Седми клас. Даскалото почна. Трите летни месеца свобода не само не тушираха напрежението от края на миналата учебна година, напротив – напомпиха го. Като гърдите на момичетата от мокрите купони в Морската градина, преливащи в (не)малки нощни къпания. Пяната на бирата гарнираше пяната на прибоя, водката пареше мутиралите гърла - втечнена медуза в размножителен период. Подфиртени от нагона, момчетата възмъжаваха с произтичащите от това последствия.

Още пролетта тайфата на така наречените от класната „НУРС - ове” (мъжът  й – артилерист от запаса имаше сантимент към неуправляемите реактивни снаряди), показа признаци на организиране. Тарторът Радо ги дръпна край себе си - глутница млади вълчета, усетили не толкоз силата си, колкото липсата на отпор. Цигари, алкохол, гаджета, зрелищни сбивания. Класната полека се отмести от канонадата –  усложняване на живота? кой ще й го признае? - айде бе, медалите и в просветата, като в армията останаха в музеите.

   Момчил беше лидерът на седми „В”. Невисок, жилка, дълбоки тъмни очи, в които светът ту влизаше, поканен гостоприемно, ту търтеше под гръмотевична буря. Извоюван авторитет - категоричен като трипод в стената на вълнолома - пръв в учението, пръв в спорта. На няколко пъти се сръфаха. Поотделно нямаше проблем да налага волята си, но ставаше трудно.

   Преди първия час, тоя плондер Евгени Маминия (хубавец) - обикновено вместо „добър ден” му зачервяваше пухкавия врат - извади новия айфон. Баща му го снесъл от Хонг Конг. В десет чифта разширени зеници, панела плисна пъстра заря. Десет чифта ръце достигнаха авангардната играчка. Момчил упражни приоритета си. Купчината преплетени пръсти се разтвори и пусна. Пет останаха впити. Вдигна глава яростно. Присмехулно присвити очи го жилнаха - Димо бе втори по ранг след  Радо. Явното, директно противопоставяне метна мъгла в лицето му. Побесня и дръпна. Рязко. Диво. Не сила, а рев. Тънкият корпус се усука и изпращя. Маминия писна – върху дисплея зейна озъбена пукнатина, захапала лилаво петно.  
   ...Това петно, през бялата от стискане длан попи във вените, оцвети бушуващата в тях млада кръв и в този миг, момчето по-скоро почувства, отколкото осъзна, че вече всичко ще е различно... Тази капка лилаво съзряване, притури към разбунената повърхност и чашата на социалния живот на седми „В” преля...

   До края на часовете обстановката лепне - гъста топка мазут, катранена, тягостна. Знае, готвят се. Ще го причакат след училище. Не показва, но е притеснен. Невестулките сучат осморки. Сърчицата  блъскат в ушите му. Ще са поне четирима – трима от техния клас и един от „Б” – чу ги да гъгнат през голямото междучасие. Предизвикателните погледи трасират откоси. Посланието е ясно - пискливият вой на зурните, артилерийската подготовка, предназначена да предопредели изхода на битката. Не го иска, но не може да бяга. Усетят ли че го е шубе, ще го смачкат. Въздухът дъхти на озон, статичното електричество пука, разнебитва мижавата надежда да се размине, иначе – ще разчита единствено на себе си, никой от класа не е толкоз тъп да им се опъне...

 Последният час оттече в тъмното. Обикновено излизаха вкупом от двора – меката есен, гримирана с пресни ваканционни истории, не им даваше да се приберат по панелките. Сега всички се пръснаха и той се видя сам, токова сам, че онова „няма да се размине” се изкикоти в лицето му. Преброи възможните засади. Пътят към къщи първо спираше край задължителните околоучилищни павилиони за хот-дог, оглеждаше се във витрините на  книжарница „АБВ”, обикаляше автобусната спирка и се лепваше за ръждясалата ограда на кварталния стадион - останал от времето на соца, занемарен, със запазена асфалтова писта. Отвреме - навреме ходеше да поддържа форма – „в здраво тяло – здрав дух”. По светло тичаха хора, вечер - пустота и мрак. Говореше се, че умишлено го съсипват, за да го лапнат мутрите без пари. Брадясалата с храсталак поляна зад изпочупените пейки, избуяваше в петдесетметрова джунгла преди да опре тротоара. Сетне булевардът, оттатък - панелните блокове... Да, тук беше най-удобно – зловещо и гадно безлюдно.

   Чакаха го. Двама препречиха просеката, двама шумнаха отзад. Спря.

   - Разбързал си се – изскърца Радо – Да видим колко си ербап.

   - Как ще гледате - заедно или поотделно?

   - Тъй! – тръгнаха едновременно.

Пусна чантата, но остана неподвижен.

   - Я, че задушевна среща! Кво става, господа? Несходство в характерите? О, здрасти, Малък!

Пет чифта опулени очи, досущ лазерни показалки фиксираха дребния силует на пътеката между храстите. В първия момент Момчил не го позна, това „Малък” го светна. Беше възрастният човек от стадиона. Направи му впечатление отдавна. Появяваше се и изчезваше незабелязано. Въртеше доста обиколки с равномерно темпо, явно бивш спортист. Посивелите коси издаваха годините, спортната форма ги криеше. Не говореше с никого, само преди време го нарече „Малък”, като посочи грешка в техниката му на бягане на асфалт. Оттогава се поздравяваха, щом се засечаха.

     - Чичка, когато двама си мерят манивелите, не си навирай ауспуха –  басът на Радо разтика изненадата.

     - Още ли си тука, папардак - изплю Димо.

   Лицето на Непознатия се мерджелееше гладко избръснато, лениво небрежно, с насмешлив поглед.

    - Ами тогава двамата да си премерят каквото имат, ако имат..., пък ние да не пречим. Окей ли си, Малък?
     Докато флегматично изговаряше последните думи, дръпна ципа на тънкото шушляково яке и го метна върху чантата на Момчил.
     Лазерните показалки лакомо обходиха стегнатото тяло. Потните вадички са щамповали паветата на коремните мускули върху избелялата тениска.  Фигурата не е едра, но хармонична, чиста от изкуствено нацепване. Погледа дърпа атлетичният врат – строен дъбов ствол с корени между раменете, понесъл корона с посребрени  листа. Гъста корона, необрулена от есенния вятър.

Бавно мина между Момчил и Радо, кимна с глава на Димо, сочейки двамата отзад и тръгна към него, като да го подкара. Не се оръбиха. Невидимата доминация на волята ги омота близо един до друг, на достатъчно разстояние от тартора им. Непознатият беше по средата.

    - Айде, че стана късно и огладнях. Или ви мина меракът?

  Радо се отърси. Беше здраво момче. Пубертетът го бухна рано и отведнъж. Като пролетен шквал. Уедри кокала му, пръсна растителност от горната устна и надолу чак до отеснелия между крачолите панталон, вкара бученето на прибоя в гърлото. Вкуси респекта на съучениците, услади му се.

   Гневът го пална като погледна по-ниския с една глава зубър. Ще го отвинти веднъж завинаги, сетне ще наритат и дядката. Стъпи остро и дясната ръка разцепи тъмното. Удар – мълния: мощен и бърз, потърси брадата му, но Момчил го очакваше. Беше виждал това начало на боя, когато Радо разби главата на Емо Бореца от осми „Д” и затвърди славата на търкалджия. Леко приклякане, уклон вдясно. Юмрукът профуча  край ухото му и непопаднал  в целта, наруши равновесието на нападателя, литна го напред. Момчил действаше по инстинкт. Не беше уличен боец, имаше вроден талант. Усети го като се бореха по физическо –  елегантно тръшкаше едрите момчета. Рязката левачка смачка диафрагмата на Радо, изстреля въздуха и го преви. Второто гюле в челюстта го закова – коляното се подгъна и ръцете прегърнали нокдауна, потърсиха  земята. Адреналинът беснееше, замахна трети път...,  стоманената длан на Непознатия го стегна в клещите си, сепна го.

    - Задръж, Малък! - обърна се към другите – точките на показалките  се блещеха  като фара на Галата – Май стига, а? Айде отсервирайте го и да затваряме, че не знам кво ще стане, ако го пусна. И една дружеска препоръка: не се бъзикайте с него, виждал съм го ядосан... – смигна на Момчил.

  Двама подхванаха Радослав. Разбута ги, изтупа се и стиснал доколкото може пулсиращата си челюст, тръгна. Последваха го. Преди да потънат в храсталака, Димо се обърна през рамо. Момчил мерна зад присвитите клепачи учудване, омесено с нещо друго. Изчезнаха. Потърси  Непознатия. Беше се облякъл и му подаваше чантата.

    - Отивай и без повече батални сцени тази вечер. Не насилвай късмета си. Утре в девет ела на стадиона. Ще обясниш за "несходството в характерите” и искам да ти кажа някои неща преди да се видите на училище. А..., между другото, ъперкътът си го биваше. Айде, чао!

   - Аз...ъъъ...,  благодаря! – отговорът - леко помахване...

   Замаян влезе в къщи. Хвърли две разтреперани шепи вода върху лицето и легна. Вълнението слягаше полека, в главата трополяха въпроси, впечатления, емоции. Тупур-лупур, тупур-лупур... Кънтяха и думите на Непознатия: „Искам да ти кажа някои неща преди да се видите на училище...”. Егати човека... Как гипсира онези, а на тях не им пукаше ни от директора, ни от родители, че и от кварталния... Ще видим утре... Постепенно умората метна завивка и го отнесе. Невестулките  свиха  кравайчета, заровили муцунки в опашките си, мърдайки, проскимтявайки насън.

     Разцепи деветият час на стадиона. Слънцето се прозяваше лениво и не бързаше да изплува от пожълтелия юрган на тополите, та се налагаше гларусите да го подканят. Кресливите им фалцети надираха монотонния ритъм на делничния трафик, в опит да го одухотворят. С променлив успех. Мътилката на прехода (преход, който вместо мост между две епохи, сам стана епоха), напласти върху курортния ореол на Варна бетонната урбанистична безличност. Апатията на бившата фаворитка, заровила миналото, не защото не й е потребно, а за да не я терзае настоящето.
     Непознатия бе приключил бягането – личеше по потната му фланелка. Разтягаше и регулираше дишането. Кимна му, взе якето и се отправи към пейките около пистата.

   - Е, разказвай.  Какво предизвика любовните излияния снощи. Чакай, я да видя – пое подутата му китка (той самият усети изтръпналата болка, като се събуди) – добре, ще ти кажа после, сега давай.

   Момчето се стегна. Когато сутринта по-трезво огледа картинката, невестулките пак се озъбиха: „Винаги си разчитал на себе си. Кръц-кръц. Сега какво - длъжник си на някакъв дядка. Кръц – кръц... Ама пък, ако не беше се намесил и в началото, че и накрая. Кръц – кръц...”

   Непознатия го изпревари – и нататък щеше да го диви тази  дарба да му лови невестулките:
      – Чудиш се кой съм и защо се самопоканих? Нищо толкоз шарено, просто съм бил на такава вечеря, само че никой не ми обърне внимание на специалитетите... Знаеш ли кога те забелязах – помниш ли, като защити жената от кучето?...

   Има си хас - белегът на дясната ръка още надничаше под ракава.

   Миналата зима, почивните дни край новогодишните празници. Писна му от излежаване в ритъм маса – телевизор. Вън североизточният вятър ковеше с ледени пирони вратите. Морето премяташе вълни над вълнолома, сякаш направен от конструктор лего. Закъснелите туриха под елхите подаръци от супермаркетите – какъв ти шопинг? Чак на третата вечер се кротна. В обледената почивна утрин на стадиона нямаше много мераклии. Само най–зажаднелите за спорт, най-преялите и най-отегчените. Пред него бягаше млада жена. По-нататък стопанка разхождаше едро куче неясна порода, без намордник и каишка. Стиснала под ръка спътничката си, с нахлупени шапки под качулките на грейките, погълнати от бърборията, която повече гледаха, отколкото слушаха. Като наближи, жената подвикна да хванат кучето, имала страхов комплекс... И нея не чуха. След миг стана късно. Дали защото усети страха на бегачката или по своя си причина, хукна подире, заскача отгоре ù, първо безобидно. Жената изпищя, замаха панически, а то полудя – оголи зъби и през горещата пара на яростния си лай прискрипа прасеца ù. Виковете откънтяха. Момчил беше най-близо. Не мисли, сграби ремъка около врата му и дръпна. Нямаше страх от кучета, но това вече беше четириног НУРС с опашка и гейзер пяна през стиснатата челюст. Врътна се рязко и забоде жилата си  току под лакътя. Червено електричество го разтърси и побесня. Левият му юмрук затвори окото на животното. Изскимтя, но не пусна, ама той вече не чувстваше болката. Нанасяше удар след удар, Кръвта от двете тела се смеси. После почти не помнеше. Дотичалите мъже едвам го отделиха от обезобразената глава. Само някъде отдалеч чуваше виковете на стопанката: „Не знам какво стана... никога не е правил така”... Повече не ги видяха - нито нея, нито домашния ù любимец, нито нападнатата жена...

   - Докато довтасам от другия край на стадиона, ти пребиваше песа, без да ти пука, че кръвта ти шурти. Едричък беше. Не всеки има дупе за това. Още помня, че трима едвам те отлепихме от него – той стиска, ти блъскаш... Та така...  имаш огън вътре... не го ли наглеждаш, ще те палне ... и не само теб. А тръгне ли веднъж е страшно. Вярвай ми, изпитал съм го... Отне ми години да отделя сухото от суровото, а времето е без цена... Айде давай, стегнато, но подробно.

     Почна неохотно. Накъсано, разхвърляно, напред - назад във времето. Откровение по-първо пред себе си, после пред публика. В началото мъчно, докато разтвори бодливите пипала на неосъзнаването, сетне по-леко от светлинката на споделеното. Непознатия слушаше, сякаш небрежно. От време на време го спираше да зададе въпрос или да довърши мисълта му, тъй точно, че  Момчил почувства разбирането. Отпусна се. Не разказваше - мислеше на глас. Когато млъкна, Непознатия заговори, както досега бавно, но за пръв път сериозно:

   - Добре, ще ти кажа някои неща. Не знам колко ще ги хванеш, но ги чуй – когато си готов, ще си дойдат на мястото. Разликата между момчета и момичета и младежи и девойки е съществена. Не е само физическото съзряване. Говоря за тук – тупна с показалец слепоочието. Усещате се личности. Имате собствено мнение и набъбнала воля да го отстоявате, когато е различно. Авторитетът не се приема по препоръка, трябва да се докаже. Накратко – методът на принуждението не пее  пред аргументите на убеждението. Така е, нали?

    Момчето кимна.

    - Бил си неоспоримият лидер. Да, заслужил си го, само че начинът, по който им го навираш в муцуните, вече не е адекватен. Наоколо имаш свободни хора, не поданици - „абсолютната монархия” е отживяла времето си, живеем в „парламентарна република”. Вдяваш ли  връзката със снощи? Бунт, приятелю, не зимата – „есента на нашето недоволство”. Знаеш ли, юмруците на биячите са по-малко страшни от тихото съгласие на останалите. В техните очи ти не си кардинално различен от Радослав – двамата сте по свой начин диктатори. Не се цупи, помисли. Сега конкретно за станалото. Че няма да плямпаш за него, е ясно. По един или друг начин всички ще научат. Траеш. Силните не се пъчат, за тях победата е нещо нормално. Ако не унизиш загубилия, печелиш и неговия респект – нямаш нужда от врагове на живот и смърт. И така: мъжко, сдържано поведение. Не размахвай превъзходство в очите на хората. Случката е добър повод, всички да видят промяна. Ще те уважават, ако усещат уважение. Кажи сега.

   Остана наведен. Свъсените вежди подпираха потната сянка на челото да не шурне надолу. Гордостта думтеше с юмруци, но сред тътена, разумът почна да изравя случки, реплики, погледи, да издухва праха на недооценяването... Диктатор – друг път!... Скапана работа . Всичко казано е логично... по принцип..., ама как се приема, че става въпрос за теб...?! Въздишката бутна оловото, погледът се вдигна.

    – Снощи помогна...  – Непознатия  кимна – защо го остави да нападне, можеше въобще да не се стигне до търкал.

    - Би било грешка. Ако ги бях спрял вчера, щяха да го направят днес. Бягството  от назрял конфликт не е решение. Аз само уеднаквих  условията. Феър плей, тъй да се каже. Снощи ти добави авторитет, Радо загуби и то пред собствените си хора. Използвай го.

   - На думи е лесно... Ако ме беше проснал?!

   - Виж, каквото и да ти говорят, от мен запомни едно – и когато печелиш, и когато губиш, важен е начинът, по който го правиш. Пък и... - смигна му - тази левачка вече я бях виждал, знаех, че няма да се посрамиш... Айде, успех! Ако ти трябвам, знаеш къде да ме намериш.

   Обясни му как да стегне китката и се разделиха.

   Тръгна. Опашатите пак заситниха. Кръц-кръц, кръц-кръц.  Странно, наистина. Отдавна го пареше промененото отношение на класа. Кога беше като му се възхищаваха, като го канеха, като ги защитаваше от даскалите, от другите класове... Бе свикнал да смята, че всичко му принадлежи по право... Пренебрегна лъчите на порасналото слънце върху самовлюбената кожа и тя изгоря. „Внимавай, ще те намразят! ” – изплуваха думите на старата класна, като го извика насаме след поредното оплакване на Пепа и Ивелина - на момичетата им писна от подигравателните подмятания за задниците им. Не чу..., а опитният педагог е усещал какво става, жалко, че се пенсионира... И друго: родителите му са прекрасни хора, бяха много близки, ...пък получи съвет и помощ от непознат... За пръв път от много време изпита болка. И срам. И яд. От зачервения си, олющен, навирен нос.

   Началото на часовете ги сблъска на дупката в оградата на училищния  двор. Бяха с Маминия. Звънна му по-рано, заедно ходиха в офиса на баща му. Извини се, поиска да разбере цената на новия дисплей на айфона. Двугодишните спестявания за лаптоп щяха да стигнат...Майната му, лаптопът ще почака... Радо и Димо спряха. През пролуката не можеха да минат едновременно повече от двама. Маминия поздрави и раболепно се закова, да ги пропусне. Не отговориха, но и не тръгнаха. Без да ги погледне, Момчил прегърна Евгени и заедно влязоха в двора.

Невестулките дремеха кротнати... Засега.