Хари много обичаше да ходи на море. Лятото след кандидатстудентските изпити бяхме във ”Феята”. Хари отиваше с Роко на Слънчев бряг. Имаха две карти за почивната станция, с която се гордееше проектантската организация, в която майка му работеше.

               -  Идваш с нас, решено е  –  не търпеше възражения Хари.

               Така за пръв път онова лято видях Слънчев бряг. Първата нощ Хари и Роко спаха на едното легло, аз  –  на другото. Добре, че Роко имаше едно гадже, което тогава бе на почивка в Бургас. Платих му картата и така леглото стана мое.

                  Това лято беше много емоционално. Още първата вечер Хари се беше запознал с едни англичани, около четиридесетте. Бяха четирима. Семейна двойка, един много симпатичен бохем и един кротък ерген. Бохемът се казваше Дейв. Англичаните бяха много пестеливи хора. Затова всяка вечер един от тях плащаше общата сметка, към която се присъединихме аз и Хари. За онова време тя не надхвърляше 10-12 лева. Пиехме шуменско, в тумбести малки бутилки, после мастика, редувахме поръчките, мезето осигуряваше бай Иван, който беше много доволен от нас. Имаше малко открито барче, пет-шест маси. Десетина вечери не се отделихме от него. Правеше ни салата от чушки и домати, една-две големи чинии, това ни беше достатъчно. Англичаните много се забавляваха с Хари, по-точно той ги забавляваше. Разбираха се прекрасно, аз обикновено общувах с Дейв сутрин на плажа. На немски. И неговият беше колкото моя несъвършен. Но и не говорехме много.

                   Иначе най-големият майтап беше, когато отидохме в павилиона на Булгартабак да си купуваме цигари. Купихме ”Слънце” –  без филтър и ”БТ” –  за по-специални случаи. Накупихме около 32 кутии, за четири дни свършиха. Устните ни се бяха разлепили от тютюна. Дори една вечер бяхме забравили табаците в стаята си, че англичаните щедро ни черпеха през цялото време. А когато последната вечер се сбогувахме, бяха ни поканили на ресторант. В стола на нашата почивна станция имаше скара. После при поръчката в ресторанта аз казах на Хари, че ще вечерям риба, скарата ще ми дойде много.

                    - А... не е престижно, няма да се излагаме пред чужденците - смееше се Хари.

                      И когато дойде сервитьорът с поръчките, какво да видим, пет порции риба и една с мешана скара, тази на Хари. Бая се поизмъчи с нея нашето момче.

                      Англичаните много правилно бяха преценили що за птица е Хари. След двадесет години ти ще прелиташ над острова, ще ни махаш отгоре с ръка, ще станеш голям бизнесмен. Тогава много-много не им вярвахме, но това се случи. И за годините познаха, големи ясновидци бяха тези наши англичани.

                       През началото на септември хванах стопа от София, за два дни, през Созопол се добрах до курорта ”Дружба”. Там бяха Хари и майка му. Аз се настаних в една вила на Виница, в лозята, не ми пречеше голямото разстояние до плажа. Майката на Хари редовно се лишаваше от обяд или вечеря в моя полза, трябвало да отслабва, не била гладна или нещо в този дух. Така тридесетте лева, с които бях тръгнал, ми стигнаха за десетина дни. Бар ”Каменното цвете” се беше вкаменило от присъствието ни, толкова му бяхме верни. И гаджета си намерихме, на мойто бащата работеше в ЦК, бяха с щерката на почивната станция за богоизбрани. Не ми направи никакво впечатление това, че мога и аз след някоя година да сменя лозята с изглед към морето от самия плаж. Ама като съм със затворени очи!

                        Последния ден и последната вечер имаше големи емоции. Първо през деня профукахме моя резерв за влаковия билет до София. После Хари взе 10 лева от майка си за мен, да мога да се прибера вкъщи. Които пък изпихме с гаджетата същата вечер. На сутринта тръгнах отново на стоп, но този път без стотинка в джоба си. Успях да се довлека до Плевен, там имах приятел, беше вече лесно.

                          Харалампито, той е виновен, че цял ден ми куркаше в корема от глад, а и в колите, с които се движех, дремах непрекъснато. Много силна вечер, а и предишните  –  изкарвахме ги, редувайки рома и ритмите на рока. Крийдънс, дали са живи още, ако дойдат в София, там съм без съмнение!

                                   Но третото море с Хари, пет години по-късно в Несебър, то си беше цяла епопея. Първо, защото аз три пъти си заверявах самолетния билет за Бургас. Не можех да се отделя от червенокръстския лагер в Долни Лозен, чакахме пловдивчанките, с които бяхме предната година на същото място. Така и не дойдоха, но пък се бяха появили други пловдивчанки, че и плевенчанки. И на десетия ден (картата беше за двадесет) кацнах на самия край на Стария град, където беше почивната станция на МВР. Бая особено ме изгледаха, но накрая ме допуснаха при себе си. Виждаха ми очите не повече от час сутрин и вечер, в стола. Хари бе на квартира с един Володя, руснак, колега на майка му от някакъв институт в Москва. Горкият, беше много кротък, Хари му разказваше играта всеки ден. С бирата за закуска късно сутрин, с големите компании вечер, с няколкото си набези до пощата, от където настояваше пред майка си за още пари. То... морският курорт е скъпо начинание, а и Хари обичаше да черпи на поразия.

                        Компанията непрекъснато се менеше. Вержи, Маргото, Ваня, все колежки от строителния институт. После две влюбени гълъбчета, които сутрин последни идваха на плажа, разполагаха с много пари и бяха на квартира в Стария град. И Мая, и Данчето, познати на Хари от София. И Кирчо Бадемайстер, спасител на единадесети ли, на петнадесети ли пост, някъде под Фрегатата. Също наш колега от института, а и мой познат още от Спортната школа. Там групата се изтягаше около петнадесетина дни. Аз бях в най-неизгодна позиция. Сутрин до поста на спасителчето беше лесно. Но на обяд, в едната посока до стола на края на града и после обратно. През целия плаж, после през Новия град, моста с мелницата, през целия калдъръмен Несебър до най-източната му точка. И отново за вечеря, после до Слънчев бряг, слънцето залязваше и само това, че бях здраво трениран ме спасяваше. И по нощите обратно, как влизах при тези меверджии, чудя се на смелостта си.

                    Една вечер Хари предложи, стига с тези заведения и дискотеки, стига с тази Магура и Фрегата, стига с тази Емона или Траяна. Купихме два наниза риба, сафрид и попчета, и изкупихме бялото вино от близкия магазин.

                 -  Хари, какво си награбил тези дванадесет бутилки, кой ще ги пие – го попитах аз.

                  - Че те няма и да ни стигнат. По две на човек, за жените по една, две за хазяите, нали ще пържим рибата в двора им.

                       И награби още три бутилки, този ненаситник.

                        Вечерта мина безславно. Изпихме пет бутилки, момичетата нещо се бяха скапали от живот, искаха да си почиват. Рибата не си личеше, че сме я захващали, повече от половината оставихме в хладилника на хазяите.

                        Тогава на Хари му се прииска да се окъпе в морето. Бе полунощ, когато нахлузи банските, обу плавниците, за да не се мотка после на плажа в тъмното, обрамчи врата си с голяма хавлия и тръгна. Но не към морето, а към квартирата на момичетата. Влезе с главата напред през ниския приземен прозорец, те го бяха отворили бързо, за да не изскочи сънения им хазяин от виковете на нощния плувец. После плавниците му махаха из въздуха, докато цял хлътна в стаята им.

                          Така нощното къпане го отложихме за следващото море. Което знаем, че колкото и да искаме, никога не е като това от предишната година.

                          Защото море с море не си приличат, както и не си прилича никой от моите приятели с този Харалампи, който беше царят на всички шашави прекарвания и изпълнения.

                          Чак незабравим!

 14.05.2009                                                        Любомир Николов