Беше пладне. Слънцето пробиваше очите й. И кожата. Гореше.
Мостът беше изгнил, висок, олюляваше се под нозете й. Реши да тръгне бавно и да се държи за въжетата, но ръцете й бяха прежулени. Обърна се назад. Нямаше никой, нямаше нищо. Няколко драки прегорели от лятната суша. Погледна напред. Той стоеше там, в началото на моста, сам, усмихнат с обърната козирка на кепето и с поглед като през стъкло. Струваше й се, че се движи, но крачките му бяха малки, незабележими... сантиметри. Зад него нямаше гора, а пепел, над него имаше сянка, сянката на другата „тя”. Онази, която имаше като нейните очи. Прииска й се да си избоде очите. Спомените нямаше да предизвикват гадене, ако можеше да не виждаме.
Тръгна смело, каза си: „Колкото повече оставам на едно място, толкова по-опасно став." И замести смело крак пред крак, дори не опипваше колко са стабилни дъските, всичко зад нея се пропука. Малки парченца падаха глухо надолу. Погледна след тях. Земята беше там, спокойна, тиха и безрадостна. И на килом ...