Увод.

     Отдавна замислях поредица от разкази, напомнящи за онези, невидимите хора сред нас. За незабелязваните човешки същества от моя роден квартал. За отминаваните, когато сме забързани нанякъде, погълнати от свои проблеми или радвайки се на своето лично щастие. Но, ако пожелаете да разтворите широко своите очи, тях ги има навсякъде. Някои ще свият рамене, приемайки историите за измислени. Други ще повярват и ... ще пожелаят да забравят, с оправданието, че няма нищо ново под слънцето на нашата земя. Трети дори няма да стигнат до края на разказа и то в случай, че изобщо се вгледат в моите редове. Намирам всичко това за нормално и напълно човешко. Все пак започвам да пиша и ако някога има поне един замислил се, че описаните човешки същества са като нас самите, то съм изпълнил своя дълг към моите истински герои. Защото спомените за тях са част от моето детство и моя живот.

     Ще бъда щастлив от това и вярвам, че и този читател обича, също като мен, да се разхожда с ръце в джобовете, когато вали. Повярвайте – тогава съзнанието ни е най-ясно и възприятията са особено изострени...

     Приятна разходка сред струйките дъжд и спомените за тези хора...

Глава 1. Семейството, което живееше сред цветя

     По онова време София не беше голяма и всеки квартал се гордееше със своята атмосфера и надживяли времето места и магазинчета. Жителите-пришълци в града бяха или в самия център около Университета.  Останалите новодошли, непринадлежащи към тогавашните управници, се настаняваха по крайните квартали до Кремиковци или построените блокове заради Младежкия фестивал в гара Искър. Днес, ако от Витошка свиете към площад „Славейков“, по левия тротоар на Солунска след около 20-тина метра ще забележите една остъклена мъничка фасада на бивш магазин.

     Някога там, точно преди входа на кооперацията, едно семейство продаваше цветя. Няма да ги наричам цигани, роми, защото бяха само едно обикновено семейство от средата на 20 век, което честно се опитваше да преживява, продавайки букети. Слабички и невисоки на ръст, спретнато облечени, двамата работеха в буквалния смисъл на думата от сутрин до вечер. Рано сутрин на път за училище виждах мъжът, а по-късно и с едно дете, вече да изнася вазите на тротоара, а жената започваше да пръска с вода тротояра и да мете. Късно вечер все още някой закъснял за среща или семеен празник можеше да разчита на тях. Вероятно живееха в този безистен, защото няколко пъти видях в дъното му нещо, нисичко миндерче с черги отгоре. .

     Жителите на квартала бяха свикнали с техните усмивки и често виждах да се спират и споделят с тях за своите проблеми. Тези хора познаваха децата от квартала по име и знаеха кое от нас какво цвете ще купи за някой рожден ден, за 15 септември или 24 Май. Беше възможно, особено около големите празници, да си поръчаш предварително цветя. Те никога не искаха аванс и винаги изпълняваха поръчката. Всички бяха доволни от цветарите и дори от училищата наоколо правеха поръчки за свои тържества. Случваше се да забележа, хората да им оставят им повече пари за покупката си. Аз самият не съм виждал някой от моето семейство да прибира ресто. Разбира се, става въпрос за стотинки, но по онези време с 20-30 стотинки можеше да се нахраниш много добре в отсрещната млекарница с пресни кифли и купичка топло мляко. Пишейки тези редове, си спомням, че никога не съм ги виждал да изхвърлят негодни букети, както днес правят много цветарски магазини. Явно успяваха да се грижат прекрасно за цветята си и да продадат навреме своята деликатна стока.

     Току-що се бях уволнил от казармата и нарочно минах покрай тях да ги видя. Жената и мъжът ги нямаше, а сред вазите, седеше млада жена. Попитах я къде са предишните цветари. Очите й се насълзиха:

     - Те си отидоха!

     - Лека им пръст – отвърнах. – А ще ми кажете ли какви цветя обичаха?

     Каза ми кои са били любимите на майка й и кои - на баща й. Попитах колко струват букетите от тях. Тя отвърна и подах левчетата.

      - Израснал на съседна улица. Те ме познаваха от дете. Моля Ви, оставете ги на техните гробове от мое име!

     Жената се разплака и седна отново на познато дървено столче. Навярно го пазеше за спомен от починалите. Вървящ срещу мен минувач спря и ме загледа осъдително. Не знаеше какво се случваше, но бе готов да защити разплаканата цветарка от младеж, като мен. Нищо не му казах и отминах по пътя си.