6.12.2019 г., 15:12 ч.

 Мозайките на Плюшкин Част - 5 

  Проза » Повести и романи
1041 1 0
Произведение от няколко части « към първа част
46 мин за четене

Художествено мистични измислици за Гогол, Пушкин и Плюшкин - провокирани от реални събития.

 

5 ЧАСТ

 

Носим и другите модули. Остава им само да ги сглобят. Да увият матрака в найлон и да го поставят. Има ли съседи които можели да помогнат. Канят ни на кафе, но ние отказваме. Черпят ни с бонбон. Чак ми става смешно. Моят човек, както съм го инструктирал дъвче без да мисли и докато гълта като патка силно пристисква очи. 

Каним се вече да си вземем довиждане и аз усещам, как Гражданина Философ ми шепти във врата:

- Агати деня!

- Що бе какво има пак!? Иха! Много сладко мижаш бе готин? Да не ти приседна нещо от бонбона?! 

- Не бе! Ти пък. Нали ти така ми каза да правя. Ама агати деня!

- Еее чак пък така сладко да мижаш… И какво толкова те учудва?

- Погледни към вратопрозореца! 

- Поглеждам! – отговарям аз и се ококорвам към прозореца - И какво има бе Философе?  

- Стига се халосва Мислителю! Сляп ли си?

- Е не съм! Ама каквооо?

- Леглото е затиснало крилата му. Така те нямат да могат повече да се отварят…  

- И какво от това? -  оформям тъпа гримаса като на гъсок в деменция аз и продължавам - Какво искаш!? Всичко си е като по конец!

- Нищо! Нищо! После като седнем да обядваме ще ти кажа! Ама агати деня!

- Хубаво! Ще имам тематичен обяд под надслов Агати деня! Така да е!

 Хората не спират да ни благодарят. Бащата ни изпраща чак долу!

Тръгваме.

И тъй като няма да се занимаваме с това, къде да изхвърляме шкафчетата, остава единствено да обядваме. Сещаме се за едно ресторантче. Уви в капитален ремонт е. Отиваме на второ - няма място къде да паркираме големия бус. Започваме на ход да се чудим къде да отидем. Единадесет без петнадесет е. Още не е много за обяд, ама нали гражданина Философ после има някакви си други ангажименти… Странно, но в града има някакви необичайни задръствания. Как пък ни се случва - две едновременни аварии на ВиК системата. Дори минаваме покрай едната. Образувало се е някакво си кално море. На среща на скорост минава градски автобус и здравата ни олоьосква от тавана до гумите. Предното стъкло е пълно мазало. Оказва се, че течността му за чистачки е свършила. Почва едно опустосване, което най-неочаквано за мен завършва с:

- Ей сладкодумнико искаш ли пак да сменим малко плана?

- Казвай. 

- За след обяд бях планирал сменям маслото филтри и да си направя реглаж на преден мост и гуми. Ама сега този хахо като ме омърлячи и разбирам, че и течност за чистачките ми трябва. Пък там до бензинаджийница дето ще заредя и ще взема течност има и автомивка. 

- А аз с какво мога да бъда полезен? Намекваш, че искаш вместо да ме закараш да се мятам на автобуса ли?

- Не бе! К’ъв ти автобус? Мисля да те питам искаш ли сега да отидем заедно да я свършим тая многото ми работа. Че ми стана интересно тез неща дето ги плещиш…

- И какво предлагаш?

- Първо да отидем до там да тръкнем буса, че ония от сервиза ще ме осъскат, защо им го карам в този прасешки вид. А докато юнаците го мият ние ще пием по един два безалкохолни шейка. Или жива лимонада. 

- Искаш да сменим обяда с лимонада ли?

- Казах ти да не се захласваш. Просто докато мием буса и пием лимонадата ще си довършиш разказа. И то точно ще стане време за обяд… А тогава вече ще му жулнем по една скаричка. Че да си те черпя онези двете бири за агати деня дето ми го спретна днеска. 

- Щом така ти е сгода – така да бъде! Ама да не е да те натоварвам с разказите си.

- Напротив! Иначе като съм сам там за маслата и реглажа е ужас! 

- Ужас ли? 

- Ми да! Почти час изтъпявам, гледайки в плазмата някой сърцераздирателен сериал. Щото перхидролената барманка обикновено е вперила очи в сюжета и за нищо на света не дава да го сменим поне с някаква музика.  

- Както кажеш… Днес съм волна птица.

И така привеждаме плана в действие. 

Спираме. Оставяме буса да го измият и се каним да пресечем към лимонададжийницата. Тутакси чувам клаксон. Вдигам глава, а то съм застанал на пътя на една катафалка следвана от микробус. Вдигам ръка да се извиня, но шофьорът намалява почти до пеши ход и показвайки се от прозореца се провиква:

- Ей пич - да си ги нямаме такива. Ние работим само по предварителна заявка. На автостоп трупове не взимаме! 

- Така лии… - почти му се урепчвам аз, но после се сещам, че го познавам и му размахвам показалец.

- Така – да! Ако толкова си мераклия да се повозиш зад мен пресечи още веднъж, дваж по този начин и утре ще дойдем и за теб! 

- Не, не! Благодаря ти Коце! – усмихвам му се аз и питам – Къде така?

- Нали знаеш обикновено какъв ни е маршрута!

- Спорна ви тогава. 

- Позна ме значи – а!?  

- Не веднага…  но се сетих! Как е? Бизнесът върви ли?

- Нормално. Не се оплаквам. Но все пак няма да скрия, че чакаме следващата вълна от Свински грип или Северно Нилска Треска, че да заработим нещичко за фонда и аз съм човек – хили ми се той гаднярската, махва за довиждане и след това заковава показалеца си в изправена позиция – Умната - ей! Има още хляб в теб. Да не съм те видял друг път да тичаш пред катафалка. И предай поздрави на колегата Стоянчо и на ония другия образ - Добата! 

- К’ъв беше тоя с триумфално погребалния хумор? – пита Философа след като катафалката поотмина. 

- Колега браншовик е на един приятел Стоянчо - от компанията. Дето ти разказвах, че бяхме на къмпинга. Пък кат’ си рекъл да ти разказвам историйки една от най-интересните след ония ни излет не успях да ти я доразкажа – пояснявам аз и сядаме.

- Ахаа пак си си скатал нещо - а?! – усмихва се той, и вдига ръка към сервитьорката поглеждайки ме закачливо - И таз ти ли историйка е нещо подобно като оная с ламперията и леглото? 

- О да! И тя е типична класика в Плюшкин жанра. Стига да не съм те отегчил много с героя на Гогол! 

- Нищо подобно! Интересна е тази твоя Плюшкин концепция! Я дай нататък! 

- Та хубавото при нашата компания е че много се поддържаме. И не спираме да си помагаме когато можем. 

- Така и трябва да е! – вдига показалеца си към мен Философа и се обръща към сервитьорката, която току що е застанала до него – Здравейте! Две големи лимонади и четири курабийки от онези като на баба! – после пак ме поглежда и добавя - Извинявай Мислителю слушам те сега.    

- Та въпросният наш Стоянчо се занимава с изработка на каменни, гранитни и мраморни изделия. Което включва и надгробни паметници и плочи. Че значи да са минали около три седмици от както сме се прибрали от ония къмпинг. 

- Там дето с окъкания спален чувал ли беше?!

- Точно! Че в единия от петъците се налага с Добата да помогнем на Тяната при монтажа на някакъв паметник. Ранна есен е. Още се стъмва късно. Денят нали не е почивен наоколо пустош. Работим си необезпокоявани от никой. По някое време към един доста луксозен като визия гроб захождат жена с две деца. Започват да го обгрижват. В един момент при тях избухва тих скандал. А есенния ветрец духа срещу нас и в едно с листа довява и откъслечните фрази от които долавям, че тези хора нямат огънче, за да си запалят свещичките. От нас тримата само Добата пуши, ама вече от година е на електрони. Но пък цялата компания знае, как аз винаги имам запалка в джоба си. Тяната без да казват каквото и да е само ме поглежда. А  Добата направо кима с глава по посоката на кавгата. Тръгвам. По път бъркам в джоба. Там се мъдрят не една, а цели две запалки. Спирам до хората. Вадя едната и я подавам. Те си запалват свещичките. Благодарят. Връщат ми я! И аз си тръгвам. Но не съм направил и пет крачки, а то жената отново проплаква: „Неее… Защо пак!? Господи, защо така ни наказваш, Господи! Ама вие сте виновни. Как може да постъпите така с мен.” Чувам че момичето което най-вероятно се явява дъщеря да прохлипва, но момчето се държи и отговаря. „Стига мамо. Извинявай, че не ти казахме. Искахме да не се вижда. Знаеш ли ги гробарите?! ” А тя му отвръща през плач: „Знам! Ееех деца, деца! Защо така!?” Дожалява ми и за мамата и за децата. Връщам се пак. Бъркам в джоба. Но този път между пръстите ми попада оная, за която ти разказах преди малко. 

- Коя? 

- Там дето я намерих на къмпинга! 

- Ааа да! Дюпонът дето бе гарниран с акита?

- Точно!

- И какво?! 

- Ами подавам я. Но по-голямата част от запалката е в шепата ми. Жената повдига брадичка. Поглежда ме в очите. Протяга ръка, но миг преди да я вземе момиченцето, което има пряка видимост към отворената част на шепата ми прохлъцва, закривайки с ръка устата си. Жената се обръща към нея и казва: „Добре, добре! Хайде да не се излагаме пред човека!” и поглежда към мен: „Извинявайте! Но това с гасненето на свещите май в повечко ми дойде!” Аз кимам и отговарям с рутинното: „Случва се!” като същевременно с кутрето и безименния пръст развъртам в дланта си запалката така, че я прихващам само с палецът, показалецът и средният ми пръст. По този начин тя се показва в целия си блясък. Жената поглежда към ръката ми и замръзва на място. Лицето й пребледнява. Зениците й видимо се разширяват. Опитва се да извие глава, може би да ме погледне отново в очите. Но краката и омекват и тя спираловидно започва да се свлича към земята. Едвам успявам да реагирам. В последния момент я прихващам под едната мишница. Подлагам коляно под кръста й. Рефлекторно пускам запалката в джоба си. Моля децата да ми подадат шишето с вода. Успокоявам ги, че това се случва. Докато плискам лицето, леко я поплясквам по бузите, същевременно с успокоителен тон започвам да разяснявам… Как с тази работа по паметниците и гробищата и друг път сме виждали подобни сцени. Децата мълчат. Момиченцето е с присвити устни, момченцето гризе нокътя на левия си палец. Но това което ме учудва е, че в поведението им липсват признаци на паника или уплаха. Разбирам - попаднал съм в окото на някаква скрита емоционална засечка. За това и ги питам. Да не би нещо аз да съм казал не на място. Момчето без да отделя поглед от майка си размахва отрицателно пръст и казва сковано: „Всичко е заради запалката!” „Коя?” – недоумявам аз. Бъркам в джоба си и вадя първата, която ми попада в ръка. Тук момичето клати отрицателно глава: „Не,не! Не тази! Другата – металната”. Пак бъркам - вадя Дюпона и поглеждам към децата: „Тази ли?!” Следва краткия хоров двуглас: „Да!”. Тук вече, придържайки жената се опитвам да разсейвам и младежите, задавайки им хаотични въпроси: „Че какво пък чак толкова в една запалка?” Същевременно махвам с ръка към моите хора, да дойдат на помощ. Момчето проследява жеста ми, а после, сочейки с очи към надгробната плоча пояснява: „Татко ми! Ей го там! Имаше абсолютно същата. Беше му любима – подарък му бе от мама. Но като го погребваха ние със сестра ми тайничко му я мушнахме във вътрешния джоб на сакото. Да е до сърцето му! Мама затова се сърди. Защо не сме я питали. Искала да я запази за себе. Като любимо негово нещо - за спомен. Така се било правило на четиридесетте. Ама ние от де да знаем, че така се прави. Или че тя точно нея си е нарочила. Не сме губили друг път татко или мама…” – отново прохълцва момиченцето и бършейки очи свежда надолу глава. На свой ред аз клатя с разбиране глава. Но виждайки, че жената по лека, лека влиза във форма уверено казвам: „Сега ще се опитаме да позагладим нещата!” Моите хора и те пристигат. В общи линии ситуацията започва да влиза в русло. Информирам ги набързо какво се случва. Жената се изправя. Държи се за главата. Върти уплашено очи и отново ни се извинява, оправдавайки се в резюме с вече чутото от децата. Въпреки това я изслушвам търпеливо. После и подавам запалката. Усмихвам и се любезно и казвам: „Ето! Щом е така - подарявам Ви я!”. При което тя започва да върти в отрицание глава, гледайки уплашено към всички, които сме около нея. Вдига треперещи ръце и мисля пак е на ръба на истерията: „Не, не, не! Не ми причинявайте това! Вие знаете ли колко струва една такава…?! Не, не, не! Не искам да ставам още по-голяма длъжница. Достатъчно заеми имам да оправям след неговата кончина. Няма начин и Вие да не искате нещо насреща! Почти всички, които уж му бяха някакви като приятели сега искат нещо от мен” Аз обаче не се впечатлявам от казаното. Хващам и ръцете. Поставям внимателно запалката в едната и шепа. Свивам пръстите ? около металния предмет и бавно спускам китките и надолу, казвайки и съвсем спокойно: „Думата ми беше, че Ви я подарявам, а не че Ви я давам в замяна на нещо. И двете запалки, които видяхте в мен съм ги намерил. Не са ми стрували нищо. Пък и не пуша. За това така или иначе все някога все на някого щях да ги подаря. Защо пък тази да не я точно на Вас?” Жената обаче е упорита: „Не Ви вярвам! Невъзможно е да не ми искате нещо в замяна! Никой не подарява току така толкова скъпа вещ на непознат! А и не Ви вярвам, че сте я намерили. Такива неща не се губят току така” Тогава се намесва Добата: „Истината Ви казва госпожо. Не го гледайте, че изглежда добре. А този умния му поглед си е направо жива заблуда. Той по душа си е чистокръвно простодушен клошар. Ако знаете какво е в двора му… И другото и то е вярно! Вещите които намира нямат за него никакво значение като стойност. Той всичко намерено го подарява…” Жената обаче упорито бута ръката ми със запалката и клати в отрицание глава. Поглеждам към нея. После и към децата… А то по невръстните им лица сякаш някаква черна мъка е забила острите си нокти надълбоко, раздирайки душите им от непреодолимо чувство за вина… Явно така загледан неволно съм се отпуснал. При което от оттласкващо движение ръката на жената в едно със запалката застават близо до сърцето ми. И вече не знам. Може и да съм си притиснал някой нерв или кръвоносен съд. Но точно в този миг около мястото където стои запалката нещо сякаш ме бодва. При това надълбоко. Посягам с другата ръка към болезнената зона и осъзнавам, как в главата ми мълниеносно се втурва някаква мисъл. И започвам да ги редя еднииии… 

- Какви едни… - прекъсва ме Гражданина Философ.

- Едни такива изречения, които определено не са точно мои. Ще кажеш, че някой друг ми врътка езика в устата… 

- Я бе и ти! То с тази ти твоя бърборилник няма нужда друг да ти върти езика! И какво толкова им надрънка на горките хорица?

- Казвам ?: „Госпожо Виждате с какво се занимаваме - надгробни паметници, аксесоари за тях и детайли за погребални огради. Как мислите? Дали това със запалката е случайно? И от къде сте сигурни, че някой от нас не могат да контактува с духовете – а? Но не лоши духове, ами такива на вече възнеслите се на небето хора. И в реда на тези мисли… Каква е гаранцията, че духът на Вашият починал съпруг не е в основата на всичките тези събития. Като се започне например от това аз да намеря точно същата като неговата запалка. След което точно в един и същи ден ние с Вас да решим да сме на едно и също място. И не на последно място точно на Вас аз да искам да Ви предложа абсолютно същата запалка като подарък!? Нали знаете!?” а тя ме поглежда уплашено и пита: „ Не! Какво трябва да знам?”. А аз продължавам в същия дух: „ В Библията даже е написано - неведоми са пътищата Господни! И ако във всичко казано от мен има дори пет процента истина Вие какво сега?! Искате да ми кажете, че ще се противопоставяте на желанието на духа на бащата на тези две прекрасни деца ли? Защото кое пречи да е възможно съпругът Ви от Отвъдното да е направил по този начин опит да оневини децата пред Вас за постъпката им”. От тук нататък трудно бих могъл да опиша реакциите. Както на майката и децата, така и на моите хора, които ме гледаха с пълно изумление. Но така или иначе тя прие запалката. И за да не е било съвсем пък без нищо помоли децата поне да ни помогнат при пренасянето на инструментариума ни до буса. Това последното го приех само поради факта, че ми се стори, как тя иска да си поплаче на спокойствие. Но пък няма да казвам колко пъти децата ? ме попитаха дали наистина виждам и си говоря с духовете на починали хора. Ама по-хубаво таралеж от сложни детски въпроси в гащите от колкото онова изпепеляващо Плюшкин чувство, че не съм успял да се отърва от намерената вещ. Особено пък когато тет-а-тет виждам, как на нея и е наред да попадне на точното подходящо място при новия си притежател.

- И какво искаш да ми кажеш сега…? Че наистина бащата от небето е командвал нещата ли? Или че и там на гробищата отново си бил в мисия - нещо като сега ли? Както тук с тези хора с ламперията!?

- Амии може и така и така да се каже. 

- Дааа! Определено Мислителю не са ти лесни мисиите.

- Че Философе то има ли лесна мисия?

- Ами на знам. Мисля сега с теб за пръв път присъствам на някаква такава… Иначее как да кажа… Амаа – чеше се несигурно Гражданина Философ по врата.

- И какво е това ама бре Философе? 

- Знам ли и аз каква може да е най-точната дефинитивност за този род категории…

- Ако питаш мен иначе може да е трудноизпълнима задача или смъртоносно задание, но от мен да знаеш Гражданино Философ, че лесна мисия няма. Ако една мисия е истинска, то тя във всички случаи се движи по ръба или около пределните граници на нашата най-дълбока човечност. А и най-вероятно това което се случва около почти всяка Мисия излиза от рамките на простосмъртната човешка логика.

- Така, така Гражданино Мислител! Но ако трябва да те моля да се конкретизираш ще е по-скоро в посоката кое е по-важното?

- В смисъл?

- Дали това, че чрез този предметен символ под формата на запалка се е оформила някаква Мозайка на Плюшкин? Или… - поглежда ме хитро Гражданина Философ, изчаквайки реакцията ми.

- Или какво? – влизам му веднага в словесната играта, а той продължава:

- Или с това, че чрез твоето екзотично твърдение намекваш, как духът на починалия баща е набутал запалката в ръцете ти везайки успешно някаква фигура от Шевицата на Онава? 

- Мисля, че и двете може да са верни. Зависи от индивидуалните интерпретационни нагласи на човека.

- Така, така. Тук съм много съгласен с теб. Защото чисто по философски погледнато има голяма доза идейна аналогия или дори идентичност между Шевица и Мозайка - просто ми се струва, че Плюши и Дърдоричното просто се изразяват по различен начин. А ако се замисля дали мозайка или шевица все едно говорим за кокалено копче с гайтан или метално копче тик-так.

- Амии… По-скоро е така – да! Даже се сещам за още една случка. Но тя е доста по-сложна…

- Как по-сложна?

- Може би защото е нещо като комбинация между тоя днешния наш случай с шкафчетата и това, което ти разказах за запалката. При това се разиграва в много по-обширен отрязък от време. Но и при нея имам и едни сериозни за конкретно целенасочени връзки и действия на духовности на починали люде от Отвъдния свят, които искат да влияят на нашия земния.

- Ахааа… Казваш имаш неоспорими ситуации, които те навеждат към твърде спорни умозаключения… Ахааа  

- Ето точно поради това твоето саркастично „ахааа” не знам, как ще го възприемеш… 

- Защо!? Намекваш че съм глупавичък?! Или пък, че съм дебелоглава квадратна консервичка ли?! 

- Не точно! Но като те видях как се подхилкваш докато разказвах за жената, запалката и възможността случилото се да е провокирано от духът на починалия и съпруг... Иии…

- Охоо… - прекъсва ме на момента Гражданина Философ - Ама аз си се хилех защото мислех, как ти просто си си дърдорил. Ей така само за да я убедиш… Пък то ти май нещо на сериозно си се жегнал?!

- Да защото се хилеше гаднярската точно на хипотезата ми – нали?!

- Ами да! Не съм предполагал, че си го мислиш наистина… По-скоро ми мина през ум, как си искал да сваляш клетата вдовица. Че ако може в последствие да я обгиржиш нежно, бавно и тъжно…

- О Божеее…! Ама големи глупости са ти минали през философското мозъче – тъй да знаеш. 

- Яяя… Сигурен ли си?

- Сигурен! И изобщо нямах това в предвид…

- Ехааа…! Тогава значи тук май ми намирисва на намеци за вяра в задгробния живот… Я! Я! Я тогава кажи да чуе чичко Философ! Я кажи да чуем какви ги е измудрил Мислителя за тези контакти с Отвъдното! 

- Що! Наистина ли те интересува – а?! Или питаш за да можеш после да ме подмяташ на бъзик батута?!

- Ами интересува ме! Щото ако говорим за тогава в гимназията когато сте викали духове – там го разбирам. Бил си тини – недорасляк. Пипето ти е фъркало къде ли не. Ама сега вече би трябвало да разсъждаваш доста по-зряло. То добре е да е би трябвало – но дали е така?! Че за това я си кажи Мислителю – кажи си! 

- Ами ако наистина съм много откровен…. Що касае случая на гробищата и там никак си не съм толкова сигурен дали самия аз ги изговорих тези неща илииии…

- Или какво? Да не би сега да се изкараш и с връзки с Всевишния – а?

- Не, не! Не точно с Всевишния…. Но не изключвам някой да ми ги нашепваше… 

- Охоо… Пак шепот от Отвъдното – а? И защо така си се замислил над това?

- Щото то аз не съм много по речите.

- Ахаа… Еее… Да! За това може и да си прав. И сега какво? 

- Какво, какво? – питам в недоумение аз.

- Да не се окаже, че следващата история може да е още по-интересна - а?! 

- Там не знам - повдигам рамене аз - Всеки по различен начин приема една такава история… Нали така? – вдигам рамене аз, но преди Философа да ми отговори се поява едно момче от автомивката и пита: 

- Извинявам се че Ви притеснявам, кой от вас двамата е с буса?

- И двамата – защо? – пита Гражданина Философ

- Готов е. Може да си го вземете.

- Благодаря! Плащаме тук и идваме. 

- И аз благодаря – отвръща момчето и си тръгва. 

- Ето Мислителю сега докато пътуваме към сервиза и ресторантчето ще ми я разкажеш онази ти другата историйка. Да видим нея как ще я приема. 

Тръгваме. Ама то онова задръстване заради ВиК аварията. Все още колоните на са се източили. Теглим по една майна на засечката в трафика и точно се опитвам да започна с разказването, когато му звънва телефона. Не че говори много дълго, но след като затваря Гражданина Философ нещо се замисля надълбоко. Накрая аз не издържам на необичайната ситуация между нас толкова дълго да има тишина и питам:

- Какво? Проблем ли някакъв?

- Не точно. Един тук ме зарибява да му изкупя от един хотел старата алуминиева дограма – вярно на безценица. Ама аз какво да я правя и неволно ми мина през ум да му кажа: „Аз да не съм склад на Плюшкин?!” Но се въздържах защото се сетих, че ти си до мен. И тогава се замислих за цялата тази твоя Плюшкин концепция…

- Какво за нея?

- Ще ме извиниш, че ти прекъснах ентусиазма да ми споделиш за другата ти случка, но нали тя може малко да почака.

- Може! И какво?!

- Стана ми интересно или просто ми дойде на ум преди това да те питам. Я кажи ти от кога си във филмовата серия с тези Плюшкин ситуации

- Е! Говорили сме по въпроса. 

- Вярно! Ама да не мислиш, че ти помня всичките истории в детайли… Пък до сега все малко на несериозно ги възприемах. Но виждам, че ти доста си заорал в тематиката. За това и първото което искам да те попитам е от кога си така? 

- Не мога да кажа точно… Но може би година, две след като правихме онези спиритистически сеанси. 

- Хайде бе!? А аз защо не съм те познавал като такъв?!

- Ами може би добре съм се прикривал. Или защото нещата при мен по някакъв начин са еволюирали…

- Или деволюирали…

- Еее там не знам за добро или за лошо е това, което се случва с мен. Но със сигурност знам, че имах и един преходен период, през който се опитах да се боря със самия себе си иии…

- За какво си се борил? – прекъсва ме моя спътник.

- Ами и аз като теб трудно приемам мистиките. За това преди да призная сам пред себе си, че с мен се случва нещо необичайно, имаше доста борба по въпроса кое съм аз, кое е някой или нещо друго. Такива едни дилеми, трилеми и мои си умноборства.

- Ахааа… Казваш сеансите са вододела. И ония фифит работи с духовете на Гогол, Пушкин и Плюшкин са в дъното на нещата ли?

- Пушкин не сме го викали. Само Гогол и Плюшкин. Може би за Пушкин съм ти споменал нещо около това, че точно той е насочил вниманието на Гогол към фамилията Плюшкин като интересна за типаж. 

- Май така беше – да магазинерът Фьодор Плюшкин. Да, да! Сещам се сега! Там той по време на сеанса едва ли не ти се е заканил с някакво наказание. Какво беше я?! 

- Ха сети се де! – поглеждам го аз но в момента виждам една разюздана блондинка която се опитва да се вклини в нашата лента и започвам да тропам по таблото – Внимавай! Внимавай! Тази си дрънка по телефона и май не те вижда!

- Вижда ме тя, ама се прави на утрепана руса лисица – отговаря ми Гражданина Философ, с майсторска маневра поставя на местото нахалното маце и после продължава – Сетих се!

- За кое!

- Фьодор Плюшкин беше те заплашил, че ще открадне огледалния образ на твоята душа в Отвъдното – спира за секунда моят приятел разтрива вежди и продължава -  Да, да! Така беше. Но си спомних и че ти си си го изпросил. Предизвикал си го понеже си се присмивал на някой… 

- Брей паметлив ще се окажеш ти! Така беше! С един мой съученик се подигравахме…

- Еее… Помни старото куче… Помниии… Даже някъде из паметта ми се мержелее факта, че и името му беше особено… 

- Сотир – от гръцки идва. И означава спасител. Пък аз му измислих прякора Плюши. 

- Вярно че беше така! И ти сега какво искаш да кажеш!? Че заради дръзката ти невъзпитаност духът на магазинерът Фьодорчо Плюшкин ти е бръкнал в мозъка, за да те приведе в този ти формат, подготвяйки те за благородническата титла на Цар Клоши ли? А?!

- Виж ти! Виж ти! Гражданино Философ ти сега направо ме срази!

- С какво или с кое?

- На теб пък от къде на къде ти хрумна, че точно магазинерът Фьодор Плюшкин ми го е сторил това. 

- Защо пък от къде?!

- Аз не помня тогава някой от съучениците ми да си е мислил, че точно живия типаж на героя на Гогол да ни се е явил? 

- Е хубава работа! Нали самия ти беше ми казал, как духът на някой си с име Плюшкин се е отзовал на молбите ви. При това този някой е бил съпричастен към романа Мъртви Души на Гогол! Не беше ли така? 

- Така – да! 

- Ами тогава кой друг да е замесен я?

- Да де! Но ние по онова време ние събралите се там така и не можахме да установим точно кой ни се яви. Да - беше с фамилия Плюшкин. Беше рускоговорящ – това също – да! Но и до ден днешен не знаем точно кой е бил. Всички си мислихме, че това е духът на литературния герой Гогол - Степан Плюшкин.

- Ооо! Я стига глупости Мислителю. Я мисли – молят те. Недей сега да изпростяваш.

- Няма как да е бил Степан Плюшкин… 

- Защо пък да не е бил той?

- Ооо…! Стига моля те! Спри се малко! 

- Мисля си Гражданино Философ! Но не виждам причина, ако другите духове тогава ни се явиха, защо пък за духът на душата на Степан да не може?

- Казах ти да мислиш трезво и рационално… А не като тази напушената блондинка до нас, която си е въобразила, че заради изсурелите ? перхидролени къдрици всички на пътя са ? длъжници! – сочи ми Философа с палец колата на джукестото блонди и за трети пъти я засича, попречвайки ? да не се мушне между нас и презжестоящия автомобил.  

- Мисля Гражданино Философ – защо да не мисля!

- Мислиш - ама друг път! По-скоро се пързаляш по това, което сте си решили тогава със съучениците! 

- Е ти пък!

- Какво ми екаш! Хайде след като много си се размисли да ми обясниш, как един литературен герой може да има истинска витално човешка душа? 

- Амиии… Той героя може да е нечий образ… Ама вярно, че няма как да е витален!

- Браво! Вече при Гражданина Мислите си имаме и искрица мисъл. Така! И ако нямам витална душа какво по-точно може да отлети към Отвъдното? Я кажи?! 

- Амии – почесвам се аз и понеже няма какво да кажа протягам ръка на пред и соча с пръст – Онзи там май си е забравил аварийките или ще прави маневра? 

- Най вероятно ги е забравил! А ти сега не се прави на разсеян. Отговори ми на въпроса! Когато няма душевен субект на земята който да е оплетял към Отвъдното… Как тогава от това „нищо” там от горе ще може да бъде призован дух в спиритистически сеанс. 

- Е това да! Няма как да стане.

- Ами тогава какъв Дух на Степан Плюшкин бе Мислителю!? Какви пет лева?

- Виж над това никога не съм се замислял! А знаеш ли, че си много прав!

- Разбира се, че съм прав. Че даже и много. Така че е време точно този момент да го преосмислиш. 

- Може би – да – почесвам се отново по тила и в оправдателен порядък продължавам - Ама то ние тогава нали млади и зелени… И нали съм ти казвал как ни беше малко страшничко. Даже на три пъти ни гаснаха свещите. А мен и още няколко човека после яко ни боляха главите. Хм! Нооо! За другото - прав си ще да знаеш Философе. 

- Виждаш ли! Добре че е философията и ние философите да те светнем. 

- Дааа! – отново се замислям, спомняйки си детайли от ситуациите тогава и добавям - И ще да знаеш ама май хич не му се искаше на ония дух да го безпокоим. Но ние все си мислехме, че е на Степан Плюшкин…

- Мислили сте ама не сто го домислили. Ако изобщо тези шменти и капели с явяването на духове е възможно де. Но ако пък това явление някак си съществува… Тооо… Баткото ти Философ е на мнение, че няма кой друг да ви се е явил тогава…. Освен да е бил самия Фьодор Плюшкин - стария магазинер. А за другото може и да си прав. Боляла ви е глава защото вие голобрадите младоци сте го разсърдили за нещо. И пак да подчертая, ако изобщо това с духовете е възможно. И още по малко пък ако е възможно дух от Отвъдното да има мисли и емоции, за да ви се ядоса. 

- Да но то нали ако приемем, че първообразът на Степан Плюшкин - е Фьодор Плюшкин… Странно! То тогава когато е излязла книгата през 1842 година - въпросния магазинер Фьодор Плюшкин е бил едва на пет годинки. Как ще викаме Степан Плюшкин, а ще ни се яви духът на живо дете, което е само на пет годинки…

- Еее! Стига пак наивитени безмислия! Моля те!

- Защо?!

- На пет годинки е бил Фьодорчо но тогава, когато е излизала книгата -  сиреч през 1842 година. Философе пак ти казвам! Кацни на земята – моля те. 

- Добре – ще се опитам да се приземя! А ти какво искаш да кажеш?

- Вие сте викали духове от Отвъдното век и половина след като, въпросния Фьодор Плюшкин отдавна, отдавна вече не е бил на пет годинки, а направо покойник!

- Вярно! Така си е - и?!

- Ами – какво е това „е - и” ! Ако следвам твоята логика, щом е можело да си контактувате с Гогол, значи по същия начин сте можели да направите това и с магазинера Фьодор Плюшкин. 

- Е да, да - не пречи!

- Ето сега виждаш ли! 

- Какво?

- Виждаш ли чий дух може да те е издокарал до това ти самарянското ала’Плюшкин положение или състояние? Не знам и аз как точно да го дефинирам.  

- Ти знаеш ли, че може и да има нещо вярно в това ти твърдение.

- Еее най-сетне да сме единодушни по спорен въпрос. Но пък от видяното днес си правя извода, че бая те е ръгасъл по посока на тази си Плюшкин лудост. 

- Амии… сигурно е така. 

- Да! Но знаеш ли Мислителю защо така детайлно чепкам темата…?

- Не! 

- От всичкото най-интересно ми стана какво ли е това, което вътре в самия теб толкова настойчиво те подтиква да постъпваш по един или друг начин в тези странни Плюшкин ситуации? 

- Защо ти е да го знаеш пък това?

- Защото като се замисля преди ти наистина не беше чак такова Плюшкин момче…

- Ами трудно ми е да говоря за това. Пък и ти нали намекна, как това е някаква си моя деволюция в характера. Защо да разкривам пред теб душевните си рани от моето духовно падение?!

- Е стига де! Преди просто застанах в позицията на антитеза. Може би професионална деформация от академиката ми по философия. Нали във философските спорове се раждала истината за света. 

- Хайде сега клишета!

- Така е – клише си е! Но наистина нарастването силата на Плюшкин синдрома в теб може изобщо да не е човешко падение, а обратното. 

- Я бе!

- Да! Понякога нечии своеобразни духовни еволюции имат проявления, които твърде много се разминават с тривиалните разбирания за възход. Особено що касае простосмъртното гражданство. Пък колкото до това за личната душевна изповед на кого ли му е лесно да говори за себе си. Така че давай. Точно сме я подкарали.

- Гражданино Философ тези мои вътрешни колебания са си много лични – започвам да му се посуквам аз, но телефонът му пак звъни и той ме поглежда виновно: 

- Извинявай, но с този ми е важно да се чуя – отговаря ми Гражданина Философ и отново с рязък жест и мръснишка усмивка на лице засича русата мома до нас.

- Да бе няма проблеми. Аз ще се порадвам на задръстването… Да ? покажа ли среден пръст на тая?  

- Недей! Колегата от другата страна вече го направи – отговаря моя спътник и отваря линията с думите – Извинявай, че не вдигнах веднага, но тук съм в едно задръстване и се опитвам да превъзпитавам едно джукесто блонди! Слушам те сега!

И така някъде около пет минути той си говори, а аз наблюдавам пъплещата колона пред нас. В един момент разговорът свършва и Гражданина Философ ме поглежда гузно:

- Извинявай отново. Че докъде бяхме стигнали?

- До това, че се притеснявам да ти се изповядам за странните неща, които се случват с мен от известно време насам. И до там, че после исках да ти разкажа една история. Как да го направим?

- Давай тогава първо с изповедта. Обещавам! Няма да я туитвам! И наистина ми е интересно. Пък и може по някакъв начин да ти поолекне като го споделиш на някого.

- Едва ли ще ми олекне, но щом си рекъл - ще опитам. 

- Опитай! Никога не знаеш от кой храст ще излезе пухкавото зайче на облекчението. 

- Ами това с което поне на първо време се успокоявах е че при мен този Плюши-копнеж, мисля не бе в онзи чист вид на самия Плюшкин синдрома.

- А как?

- Аз можех - е мога го и сега, да речем две, че и повече от три седмици да се разхождам из купища захвърлени неща - и ми няма нищо. Или без проблем в повечето време успявам да съм си в съвсем нормално състояние. 

- Ахаа… Щом за едното състояние употребяваш думата – нормално -  това да не е  намек, че другото може да еее… - поглежда ме хитричко Гражданина Философ и си продължава мисълта - Може би ненормално – а Мислителю?! 

- Недей сега да се гадняриш…  Нали обеща! 

- Извинявай! Слушам те!

- Казвам, че състоянието ми е нормално защото импулсът не е включен постоянно. 

- Ахаа… А как е?

- На непредсказуеми периоди и в непредсказуеми ситуации се появява. Когато го няма тогава мога спокойно да изхвърля от къщи всяка една неизползвана вече вещи. Но пък само след три дена, ако някой съсед, роднина или познат каже, че иска да се отърве от стол, тенджера или гардероб и „Цък, цък! Цък, цък!”, сякаш мозъкът ми дава на късо. Ама не че искам да го притежавам. Просто изпитвам вътрешна нужда ей така да си го скатая.

- Еее тук малко не мога много, много да се съглася с теб…

- Защо?

- Е де! Една психопатология не се дефинира като такава от това дали по-често или по-рядко се проява…

- А от какво или от кое?!

- От това до каква степен се отклонява от общоприетите норми на поведение. Други различия имаш ли?! Или от тук направо да си те карам към някоя весела болница… 

- Весела болница - друг път! Слушай сега…

- Слушам.

- Другото което констатирах като разлика, е че мен ме привличаха само някои определени предмети. Да речем гледам куп от вехтории и си харесвам само тирбушона, старата нощна лампа и резбования корниз за пердета. Но пък те ме привличат неистово. И докато не ги прибера нямам мира. Ни под шапката, ни под лъжичката. А като последна особеност е, че това нещо се проявява в логически абсолютно непредсказуеми ситуации. 

- Ахааа… казваш до второто от различия ти си си отявлен пациент със слаб или рехаво проявяващ се синдром на Плюшкин. А от там нататък започваме с частните вариации, самоуспокоително и угодническо преквалифицирани от теб, като необясними мистики?

- Леле голям си заядливец. Мистични са нещата.

- Хубаво! И защо ако смея да попитам…

- Защото аз нямам никаква конкретна визия за това как, кога, и от кой ще бъдат използвани предмети, които съхранявам. 

- Ахааа. До колкото разбирам опитваш се да ми подскажеш, че понеже Димчо Дърдоричното е доста по-наясно с това кой предмет кога ще бъде потърсен, това при него е вродено. А при теб е придобито. Или по-скоро и по-точно казано е в следствие на това, че духът Фьодор Плюшкин ти е откраднал огледалното отражение на душата в Отвъдното?

- Да това си мисля. И сега и ти като го каза се сещам и друго, което на теб може никак да не ти хареса…

- Я дай да го чуя! Какво да е това грозното дето няма да ми е по сърце?

- Че преди петнадесет години ние двамцата заедно започнахме това преместване на ламперията и че сега и за леглото, и шкафчетата пак сме с теб… 

- И какво от това?!

- Ами това, че то май и ти покрай мен си замесен в тази лудост…

- Охооо! Ваше Височество Гражданино Мислител - май наистина става интересно! Я, я! Я дай да чуя! Щом и аз съм в кюпа! Щото пък ако този синдром на Плюшкин се окаже, че е заразен… Хубаво би било да съм наясно с бъдещата си диагноза. 

- Ще кажа! Но ти ще ми обещаеш, че няма да изпростяваш. 

- Няма! Честна Философка! 

- Благодаря! Щото наистина на прима-виста ще се опитам да мисля на глас… Което пък ще значи, че не винаги ще съм много точен в изразите си.

- Добре! Нали обещах вече! Давай – пък да видим какво ще се получи. 

- Нека започна от това, което ни е най-прясно.

- Кое то?

- Това легло… 

- И какво му е толкова на днескашното, че и на леглото?

- Ами днес заедно забодохме точката на един финален процес, чийто „начален бод” съм поставил лично аз преди петнадесет години.

- Може да се каже – да! До тук – съгласен! 

- А аз от своя страна на 31 Декември с монтирането на изолацията от ламперията поставих в същата тази текуща времево пространствена точка край на един процес започнат от преди петнадесет години. Между другото започнат пак точно с теб.   

- И тук съм съгласен! И какво после?

- Ако за миг си представим, че пространството-време е линейна равнина, приличаща на канава или панама - върху която се бродира българска шевица, то нашите действия не ти ли прилича на два бода… 

- Два бода ли? Какви бодове?

- Нали уточних! На шевица върху канава или панама.

- Добре! Да приемем че е така! И какво нататък!?

- Та тези действия започват от две различни начални точки. Но същевременно те представляват и две реално материални действия, които на финала се събират в една пространствено времева точка – въпросния апартамент на онези хора. 

- Добре! Да обобщя по философски. Искаш да кажеш, как това са два мисловни процеса, следващи праволинейния времеви лъчи от миналото към настоящия момент. До тук – съгласен! И какво от това? 

- Е как какво!? Все едно е шевица на която ако пишем и днешния случай аз и ти, сме иглата в които са вдянати нашите идейни намерения, които образно казано можем да асоциираме като конец. 

- Добре! И какво

- Ами помисли де Философе. Ти как виждаш нещата от твоя философска гледна точка?!

- Амии… Този мисъл-конец може да се асоциира като една наша мисловна протяжност свързваща през времето първия момент на визията и представата ни за този предмет, както и днешното ни мисловно отношение към него. За това ли ми намекваш Мислителю? За времевата зависимост между менталното и материалното в два момента отдалечени по някакъв начин от настоящия момент на разговора ни? 

- Нещо такова – да! 

- Добре! А като имаме такава зависимост то тогава има ли и някаква пряка връзка между менталното, времето и материалното? Или всичко това е в някаква определена степен в косвен порядък?

- Имаме я пряката връзка - да! 

- И къде е?

- Примерно - материалната единица е Ламперията. А и леглото което днес донесохме също е такава материална единица. 

- Леглото и ламперията ли?

- Да! Тях най-лесно можем да си ги представим като детайл от мозайка някаква.  

- Да! Е и?

- Какво - е и!? В пространството тези материални единици – конкретно за случая - ламперия и легло са свързани назад във времето посредством моят чисто интуитивен импулс.

- Импулс ли - интуитивен?

- Да! Импулс провокиращ ме едва ли не на метафизично ниво да пренеса или свържа въпросните предмети в два отделни момента. А още и в две раздалечени пространствени точки. 

- Ехааа… ! Ей Гражданино Мислител кой тук сега е философът да попитам аз…

- Ти!  Нали се сещаш, как един умен човек е казал: „Кажи ми какви са ти приятелите за да ти кажа какъв си и кой си всъщност ти самия!”. Защо питаш кой е философът? 

- Амии.. Не трябваше ли това с преноса на леглото и ламперията във времевия бинарния континуум да са мои думички?!

- Еее може пък научавайки това онова от теб. Този път да съм те изпреварил в тази ситуация като философска прозорливост…

- Може! Но виж сега Гражданино Мислител… Това за интуицията, което споменааа… Повечето от жените и децата също го правят. При това по много подобен начин. При това абсолютно естествено.

- Как го правят?

- Ами така! И те имат интуитивни импулси. Които са аналогични на инстинктите при животните. Особено онези им инстинкти, водещи живите твари по пътя на оцеляване в необясними за тях ситуации. Или дори ето. Бебето след раждането въпреки, че е надълбоко в инфантилния си стадий, инстинктът му го води да лапне ненката на майка си. А пък нейния майчин инстинкт дори и да е първескиня я подтиква да се усмихне, за да го успокои. Или обратното. Ако ти като зрял мъж направиш нещо такова с ненката ? както го е сторило бебето… И особено ако е в градския транспорт, то непозната жена си има защитния инстинкт да съхрани личното си пространство. Което някъде е наречено достойнство - и респективно почти на момента ще те шамароса.   

- Пак се бъзикаш ти с мен… Но искам да ти кажа, че именно това с шамаросването е основната разлика между мен и другите двама. Имам в предвид Димича и Плюши.

- Каква ви е разликата? Я, я кажи! 

- Те правят тази менталана връзка между минало настояще и бъдеще чрез напълно рационални мисловни процеси, които обаче според мен на тях са им вродени. Въпреки, че някой казват, как те им идвали Свише! А аз си мисля, че те именно и за това много ясно осъзнават какво правят. Още и какъв ще е резултата, ако захапят цицата на жената. А аз не мога да го видя това особено в предварение. 

- А при теб как стоят нещата?!

- Аз непрекъснато се уча. Кое какво е и кое как е. Дори и сега в този наш разговор не спирам да откривам нови неща. А ето Дърдоричното си знае предварително дори приблизителната дата, в която ще се осъществи връзката. И около кога ще дойде някой да потърси еди кой си предмет. И да! Има и неща които не мога да си обясня точно как стават. Това до което се докосвам логически не е много. Но ясно съзнавам, че понеже той го знае че го може, именно и за това иска да е готов. По този начин чисто рефлекторно той отреагира на нещата, които вижда във времето в аванс. Или както ти се изразяваш по философски - поглед арпиори на предстоящите събития. Мисля си още това си е точно неговия Дърдоринчов начин да е готов и за самите бъдещи ситуации. 

- Ахаа… Казваш и за това и трупа привидно на пръв поглед ненужни вещи – така ли?

- Да! 

- Ахаа… Или ако се върнем на предното ми сравнение между инстинкт и интуиция… С Дърдоричното се случва нещо както с катеричките и пчелите, които за да оцелеят трупат хранителни запаси?! 

- Нещо такова – да! За това и Дърдоричното си има плевня с най-различни вещи. Но за разлика от катеричката или пчелите неговите запаси са поставени под приблизителни дати. Което значи, че неговото не е емпиричен животоспасяваш инстинкт, а по-висша житейска форма на предсказуемост наречена интуиция. Защото при него…

- Както и до някъде при тебе – прекъсвайки ме вдига показалец Гражданина Философ,  а после пак с този си пръст ме подканя да продължа:

- Да може да се каже, че в определена степен и при мен е така. Но започнах да казвам че за разлика от катеричките при мен или при нас това не са елементарни животински рефлексии, а чисто мисловно волеви планирани действия.    

- Виж ти! Виж ти! Караш ме да се замислям на много дълбоко Гражданино Мислител… А за Плюши какво ще кажеш?

- Плюшиии… Плюшиии… Струва ми се, че и той знаеше много повече от това, което ни е споделял. Но го знаеше по различен от Дърдоричното начин. Може би за това единия от тях говори като за шевица. А другия за мозайки. И сега като си говорим за това ме стрелка хрумката, как може би те тази мисловно-менталната връзка по протежението на самото време те буквално я виждат като жица… Или като някакво видими мисловно трасе. Но сега не мога така от веднъж да се сетя с какво да го сравня. 

- Как, как? Я пак! Виждат посоката на мисълта във времето или самия мисловен поток, който свързва двете времеви точки? Кое от двете? 

- Ами мисля и двете. Мисля, че сега осъзнавам, как те съвсем ясно точно като една  реална материална следа виждат мисълта при това като конкретен цвят и форма. При това както индуктивно ясно схващат смисъла на всеки един детайл така и дедуктивно имат много ясна представа от картината като цяло и как този предмет се вписва в нея.  

- Искаш да кажеш виждат еднакво добре с микроскоп, надниквайки в микросвета и същевременно имат и телескопичен поглед все едно гледа на проблема от високо от камерата на дрон издигнат над земята ли?

- Нещо такова – да! 

- Ахаа! Искаш да кажеш, че в очите на хора, като Плюши и Дърдоричното ние двамата с теб докато си спомняме, как сме разваляли Ламперията или докато плануваме къде ще я пренесем сме нещо както охлюви. 

- Охлюви ли?

- Да! Нещо такова! Или ако това сравнение ти е обидно, хайде да сме като самолетите в  небето. 

- Не мога да те разбера на къде биеш Гражданино Философ - нито за охлювите нито за самолетите. 

- Помисли де Гражданино Мислител. Ако това което казваш е възможно, че една мисъл отправен към бъдещето или един спомен полетял към миналото могат да бъдат видени и проследени визуално… Хм! И ако по някакъв начин това може да кореспондира с истината… Хм! То в такъв случай в очите на Дърдоричното и Плюши нашите мисли всъщност ще са отявлено видими следи. Така ли! 

- Да! 

- Ами ето! За това и ти казвам, че нашето мислене ще е нещо подобно на следа от изгорели газове след самолетите летящи на голяма височина. Или пък нещо като блестящата засъхнала слуз виещата там от където е минал охлювът. Но в тази цялата аналогия има и известна разлика от действителното положение конкретно при Дърдоричното и Плюши ми е мисълта…

- Каква?

- Вместо линията да свързва само разстоянието от точка А до точка Б при нас ще има връзка и между това какво е състоянието и чие ще е притежанието на въпросните предмети. Примерно тези, които днес с теб докосвахме с ръце в нашия материален свят - наречен човешко битие?! 

- И какво искаш да кажеш с това?

- Както ти подчерта че има известна разлика между инстинкт и интуиция така и тука. Този тип действия са едно ниво по нагоре като сложност. Да речем от това след като си си направил пазарното проучване и си доставил съответната стока да си чакаш зад щанда в някой магазин, докато някой сам да дойде и да ти поиска нещо? Нали така?

- Абсолютно! 

- Виж ти! Ехаа! Направо съм горд от себе си…

- Горд ли? 

- Естествено. Ето стигнах и до нивото на абсолюта в собствените си разбирания относно брътвежите ти. 

- Еее… Няма лошо Гражданино Философ. Радвам се за твоята гордост! – потупвам го по рамото аз и добавям – Нали ти си ми казвал, как във философската полемика умирало невежеството и се раждали неоткритите истини за света… 

 

© Ригит Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??