Мразя Петров. Знам, човекът няма вина, ама чувството напира и не мога да го контролирам!

От както дойдоха да живеят в нашия вход преди половин година, мира нямам! 

Ленчето, жена ми, сякаш само това беше чакала, веднага превърна Петров в мерило за съпруг - деен,кадърен, грижовен. Всичко това обобщено накратко с колоритната дума "разтропан" - тоест тъкмо такъв, какъвто аз не съм, въпреки нейните неистови усилия в тази посока.

Благодарение на нея бях в течение на всички подробности около грандиозния ремонт, който въпросният Петров начена преди месеци. Осветляваше ме относно скъпите дизайнерски мебели, които поръчали, техниката последен модел - бяла и черна, луксозните персийски килими връз масивния дъбов паркет. Научих дори какъв е фаянса в банята им и какъв модел казанче има тоалетната им чиния, а душ-кабината на Петрови превърна жена ми направо в поетеса - никога преди не я бях чувал да говори с такъв патос!

И всичко това, разбира се, бе придружено с тънки и не дотам тънки намеци, въздишки и укори спрямо мен. Без да се отчита фактът, че Петров и жена му са зъболекари с дълга практика и добра клинтела, а ние с жена ми сме на държавна работа открай време. Само един-едничък път пробвах да изтъкна тоя довод, но тя изнесе такъв трактат за липсата на решителност, амбиции и предприемчивост у мен, че не посмях повече и дума да обеля в тая посока. 

Не и тя обаче - тя тъкмо бе набрала инерция. Започна се с това, че захвана да се мръщи на петъчните ми събирания с приятели. Всичко била Мара втасала, та съм се отдавал и на гуляйства! Бе изтъкнат въпросът дали ако Петров виси по кръчми със стари пияндета, би стигнал до това благосъстояние и този просперитет. А на нас, видиш ли, кухнята и банята ни са за ремонт от години, обаче няма кой...

Опитах - плахо, защото жена ми като набере и се ядоса е като камикадзе - да вмъкна, че парите за ремонта отидоха за нова кола, при което тя смени тоналността с по-висока и остро ме запита виждал ли съм колата на Петров. Знаех, че това е капан, и изхъмках нещо нечленоразделно, защото усещах накъде бие. Ако нашата нова кола приличаше на стара каруца в сравнение с мерцедеса на Петров,то бе не за друго, а защото бе втора ръка. От онези нови десетгодишни, но запазени коли, които ако имаш късмет, може и да ти вършат добра работа, без да възлагаш големи надежди и да изпадаш в излишен възторг. 

До този момент не се бях чувствал потиснат поне по отношение на нея, даже се гореех с добрия избор, но думите на жена ми промениха това. Щеше ми се да вметна, че поне не ни вкарва в излишни разходи, но благоразумието ми надделя и кротко понечих да се измъкна.

 - Къде тръгна пак? - без да си поеме дъх ме сряза тя.

 - Ми, събота е - сговорчиво отвърнах. 

Обикновено с това разговорът се изчерпваше, защото от години съботният следобед бе посветен на любимото ми хоби - шахматът. Естествено, не всяка събота имах възможност да посещавам местния клуб, но поне два - три пъти месечно се отдавах на насладата от тази игра и бях доволен. Не бях от най-добрите, какъвто навремето бе моят дядо, който ме бе посветил в тайнството на шаха, не бях и толкова запален като големите играчи от клуба, дето ходеха по турнири. Просто си доставях удоволствието да се потопя в играта и да се абстрахирам от малките и големи ежедневни теми и проблеми и Ленчето никога не беше проявявала недоволство от това. До този момент, обаче. 

По изражението на лицето й се досетих какво ще каже, още преди да го е изрекла.

 - А така! На теб ти дай само да си губиш времето с празни занимания! - острата нотка в гласът й направо режеше. - Да не мислиш, че Петров...

Останалото не го чух, защото вече бях започнал да развивам алергия към името Петров. Искаше ми се да постъпя като корав мъж с достойнство и да отстоявам своите интереси, но уви, моят отпор трая ден до пладне, както обикновено. Лека-полека съвсем разредих посещенията си в клуба, а по някое време и съвсем престанах, за да не срещам горчиви погледи и упреци, пълни с въздишки. Вместо това, по идея на жена ми теглих кредит и започнах дълго мечтания ремонт на кухнята и банята, но за това дори не ми се иска да говоря. Драмата с майсторите заслужава да бъде описана отделно, но не от мен, а от някой със здрава психика. Само ще кажа, че покрай тоя ремонт освен с непоносимост към името Петров, се сдобих и с повишена чувствителност към майстори. В края на ремонта бях олекнал поне с десетина килограма, а портфейла ми с колко олекна, не ми се мисли. В крайна сметка отдъхнах си, когато това приключи по един ако не идеален, то поне задоволителен за Ленчето начин. 

Нямаше никакво значение, че трябваше да посвием бюджета - бях готов да ям хляб и сол поне до края на годината, само и само да не ми се налага подобна ремонтна одисея в скоро време и Ленчето да миряса. 

В името на това мълчаливо преглътнах новата страст на жена ми към пазаруване, макар че не беше най-подходящият момент за това според мен. Но според нея нямаше никакво време за губене - трябвало да се обзаведе поне с няколко прилични тоалета, та да не си мисли оная кокона Петрова, че е нещо повече. В интерес на истината, докато Петров бе сочен за светъл пример, на Петрова жена ми не гледаше с толкова добро око. Сигурно защото беше симпатична и доста по-млада от нея. 

Една вечер жена ми ме посрещна в обичайното приповдигнато настроение, което не предвещаваше нищо добро. От опит знаех, че не трябва да задавам въпроси, за да не си навлека неприятностите, които - пак от опит знаех, че така или иначе едва ли ще ми се разминат. Седнахме да вечеряме, но едва бях хапнал първия залък, и тя не издържа:

 - Виж! - тикна под носа ми някакъв вестник. Видях снимката на Петров, а под нея - някаква статия. - Чети, чети! - подкани ме. - Петров участвал в европейски шахматен турнир! 

Хапката заседна на гърлото ми, докато се взирах невярващо в статията, а Ленчето продължи триумфиращо:

 - И спечелил първо място, представи си! А ти, дето от години се правиш, че играеш шах...

Другото не го чух, защото в ума ми зрееше една-единствена мисъл, която изключваше всичко останало. Мразя Петров!