Писателят унило зяпаше през прозореца сивото декемврийско небе, и се чувстваше в пълен синхрон с мрачната гледка. Сивотата го изпълваше все повече и повече като лепкава отровна паяжина, която улавяше и задушаваше и най-незначителния зачатък на ведрост и оптимизъм.
Напразно се опитваше да се вкопчи в нещо мило, вдъхновяващо, в поне една плодотворна мисълчица, която като капчица жива вода да съживи твореца в него. Напук през главата му преминаваха само тягостните спомени за острите забележки на жена му относно постоянните им финансови проблеми, битовите неуредици и неспособността му да се справи с тях. Казано накратко-писателят беше отчаян. До такава степен, че дори се запита дали жена му в края на краищата не е права като постоянно му натяква да се захване с някаква сериозна работа най-сетне, че да заживеят и те като хората.
Именно това „като хората” убиваше още в зародиш творческата искра у него, беше сигурен в това. Тежеше му че тя, най-близкия му човек, бивша любима и настояща съпруг ...