Колкото банално да звучи, разказът ми ще започне така. Седя пред кирливата клавиатура и беля кожички около нокътя на левия си палец със зъби. Кожичките ги беля, защото не мога да хапя клавиатурата, както бих хапал молива пред лист хартия. Ето един недостатък на прогреса. Седнеш да напишеш нещо гениално, а научно-техническата революция ти отнема възможността да изгризеш безплодно два, три молива, ако днес не ти е ден.
Имам нужда от муза.
Нуждата я имам не само заради проклетия прогрес, който при мен се изразява освен в кирливата клавиатура, тумбестия монитор с избелял екран и вечно бъгавия, бавен като смъртта компютър. Музата ми е нужна и по съвсем прагматична причина, която ще накара някои от вас да се усмихнат ехидно, или открито да ми се присмеят.
Нужна ми е, за да се наям.
Правилно сте ме разбрали - именно да се нахраня. Месец, след като загубих и последната скапана службица в бедния ни градец, която ми осигуряваше някакво препитание, нуждата от храна стана въпиюща. Бачкането няма д ...