Нощта настъпи грациозно и украси цялото небе със звезди. Сложи ореол около луната, която да се усмихва от високо. Уви си шал от летен вятър, с който да охлади земята, попила жарта от парещото слънце. Приспа птиците в гнездата им и помилва със спокойната си ласка всички дървета. С въздушна целувка изпрати тишината, да се разхожда из улиците на града.
Той крачеше бавно по тротоара, свел поглед надолу, сякаш да брои стъпките си. Беше уморен. Работният му ден тъкмо приключи и усещаше с цялото си тяло нуждата от почивка. Казваше се Борис. Беше четиридесет годишен мъж с куфар от грижи, който винаги носеше със себе си. Имаше черна коса, в която проблясваха сребърни косъмчета. Лицето му бе изпито и очертаващо гарвановия му нос. Устните бяха тънки, свити и почти незабележими. А очите... в тях сякаш имаше цяла една друга вселена! Бяха големи, ту сребристи, ту сини. Променящият им се цвят на различната светлина и дълбочината в погледа му караха всеки, който се огледа в тези очи, да потъне в тях. ...