Момчето седна задъхано на своята дървена пейка, сякаш захвърлена между дърветата в края на градския парк. Пейката беше малко изкривена, може да се каже дори изпоначупена с тези две-три изкъртени летви по нея - само на няколко крачки по-нататък имаше друга, по-хубава, но момчето сядаше винаги на тази. Може би от съжаление - всички я избягваха и беше винаги свободна. Всяка сутрин след изморителния крос сядаше тук, почиваше си в обятията на изумителната утринна тишина на дърветата и слушаше музика – отнякъде, може би от отсрещната кооперация, някой свиреше на цигулка. Не разбираше от музика, но това, което чуваше, не се нуждаеше от разбиране. Толкова красота, толкова нежност имаше в тази мелодия. Момчето слушаше унесено и се опитваше да си представи кой беше изпълнителят. И винаги го виждаше като девойка, висока, с бяло, леко издължено лице, с едва доловими бръчки по високото открито чело. Виждаше и очите ù – тъмни, дълбоки и непременно тъжни. Представяше си и косата, сравнително дълга, т ...