- Аз убих Джудит – каза жената с бялата рокля, с лилията в косите, с чисто новата, искряща в празнично златно халка. Аз убих Джудит, каза младоженката.
Пианистът се втренчи в лицето й, и въпреки, че тя се бе надвесила - над него, над клавишите, над страниците с ноти, имаше чувството, че сините й очи с много черни зеници не го гледат отгоре, а отдолу. От пропаст.
1.
Tonight, I mustn’t think of him – music, maestro, please… - плътният глас на Джудит изпълни до край пространството на ресторант “Роял“, не оставяйки място за въздишки, спомени или надежди. Алек следваше мелодията, извайваше рамката й с пианото си, омагьосан от сладката й магия, и единствен от оркестъра се влюбваше в песента. А не в Джудит с най-дългите крака.
Но всички мъже в ресторанта си мислеха „Тя пее за мен!“ – и милионерът със смешната фамилия фон Щумпф, и гангстерите, и филмовите звезди, и банкерите, и дори онзи сервитьор, който приличаше на младия Грегъри Пек. Но Джудит пееше, свела гъстите си ресници, и бе невъзможн ...