ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА: МАГИЯТА НА СЪНЯ

Оставих част от екипа навън – просто за всеки случай. Може би някои от хората на Енбрайт нямаше да понесат гледката на мъртвите ервананци. Не че беше нещо особено и те не се бяха нагледали на кръв при всичкото насилие, което използваха, но чувството когато се случеше да отправиш взор към тези безжизнени изцъклени очи на място като това можеше да направи така, че кожата ти да настръхне и ужасът да те обземе. А това само увеличаваше рискът от инциденти!
“Сигурно идваха от една различна галактика, в която е имало липса на щастие! И са искали да осигурят допълнителна територия за своята популация! Искали са да се развиват!” – помислих си аз, но не дадох възможност на останалите да чуят мислите ми.
Хората на Енбрайт започнаха да плячкосват внимателно онова, което все пак беше вътре – а то не беше чак толкова малко. Макар корабът да беше дълъг над сто и петдесет метра, ние не бяхме способни да се вмъкнем в отделенията зад пилотската кабина и затова си имаше определена причина – ервананците използваха специални шифрирани пароли на своя собствен език, който наподобяваше нещо средно между мънкане и ръмжене.
Леденото безмълвие на Харон можеше да побърка всеки нормален човек със здрава психика, който ясно виждаше що за ад обитавахме.
В крайна сметка след краткия обиск, всички се напъхахме вътре в кораба, с изключение на Берая Клист, който си беше малко чешит – направи предложение да постои и да ни попази малко, докато намерехме начин да се възползваме от плячката си.
Освен мъртвите пилоти, на които взехме униформите, имаше някакви сложни джаджи, които не можехме да използваме изобщо.
Клист беше странна птица – един истински авантюрист и честно казано не знаех по какви точно подбуди човек като него се беше забъркал с групата на Енбрайт – може би просто нямаше друг начин да оцелее на Харон, защото това беше единственото възможно обяснение. Той беше прекалено интелигентен за тази работа.
Космическите ветрове може да задухат по-силно през дългата нощ на Харон – изрази своите опасения той.  – А кой знае какво може да ни налети тогава.
Съгласих се с доводите му. Но му дадох Емборио Сикур, който да му окаже някаква подкрепа в случай на изненада. Да, Харон изглеждаше мъртъв, но моето усещане беше, че часовникът на смъртта също тиктакаше за нас.
- В крайна сметка ние сме в бездната – добави и самият Сикур. – Говори се, че точно тук в тази област е имало следи от вулканична дейност – тоест това е просто един гигантски кратер – обобщи той.
Това беше вторият особняк в бившия отбор на самия Енбрайт, който беше имал възможност да замести Зерилия Кокс. Между впрочем, може би и сега двамата ясно осъзнаваха, че парите едва ли бяха най-ценната плячка при обстоятелства като тези, но естествено те не бяха излишни никога – дори на Харон.
Оставихме им оръжия – едната бонетиева пушка беше за Берая, който явно отлично боравеше с нея, а лазерния резец – за самия Сикур.
Естествено ние не можехме да останем тук прекалено дълго, тъй като запасите ни с кислород привършваха. Но в това отношение бях измислил малка хитрост. Проверих и видях, че кислородните бутилки на умрелите пилоти бяха непокътнати. Явно тези инопланетяни все пак имаха сходно биологично устройство с нашето! Проблемът беше как да свържем техния източник на кислород с нашите собствени скафандри? Не бях сигурен дали нямаше да стане проблем, но бяхме длъжни да опитаме, защото животът ни зависеше от това.
За целта се заехме да изграждаме херметизирана кабина като запоихме пробойните в пилотската.
За да може да остане на пост за през нощта или по-точно за известно време, което щеше да ни бъде нужно да херметизираме кабината отново, ние му помогнахме да облече една от ервананските униформи – явно беше, че бяха топли.
Под скафандрите носехме специални изениеви костюми, които ни предпазваха от космическата радиация и от студа. Той намъкна униформата именно върху тях. За целта изградихме херметизирана кабина от споени един за друг неомониеви панели, а после вкарахме един от кислородните ермонадиеви маркучи, които да му осигуряват кислород докато той извършеше така посочената смяна. След като се преоблече, ние разхерметизирахме споените панели.
Клист с мъка държеше тежката бонетиева пушка – още повече, че неговият скафандър нямаше специална изолация като нашите, а нощите бяха убийствено сурови и мразовити. Имаше нещо, което можеше да ни бъде от полза и тогава намерихме отличен екзоскелет , изработен от първокласна неомониева сплав, която беше по-здрава от нашия кевларит повече от три пъти. Решихме да му помогнем да го постави и така да увеличим физическата му сила десеторно! Жалко, че нямаше втори, но на място като това се очакваше да използваме и състоянието на ниска видимост. Нямахме представа дали самите ервананци все някога ще се завърнат, за да приберат корабите и пилотите. Но от супер развита раса като тяхната това можеше да се очаква!
Той беше влязъл при нас с надеждата да бъде полезен, но остана достатъчно дълго и успя да се ориентира в обстановката наоколо.
Не му пукаше, че малко по-рано униформата беше стояла около тялото на мъртвец. Това копеле започваше да ми харесва! Беше толкова брутално и готово да сътрудничи!
След като отново излезе навън, повторно херметизирахме кабината и за по-сигурно поставихме Сикур вътре. Той щеше да бъде нужен, ако някой все пак ни нападнеше и преодолееше външния пост. Двамата щяха да използват честотите на циклотронните ни синтезатори, които сега-засега бяха най-надеждното средство за комуникация, с което разполагахме.
Решихме да открием какво имаше в задната част на кораба, която беше под ледовете на дълбочина повече от десет метра.
Тук смятам, че си струва да отбележа огромното напрежение, което изпитвахме и което неминуемо ни се отразяваше. Бяхме се презаредили с кислород за още няколко часа, но очаквахме да намерим още във вътрешността.

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТА: ПЪТЯТ, КОЙТО НЕ ВОДИ ДОНИКЪДЕ

Ясно беше, че не можехме да имитираме ервананската реч, но имаше специален софтуер, които видоизменяше гласовете ни в звуци, които наподобяваха техните. Бях го получил отново от Ренто срещу една дребна услуга за уреждане на една от многобройните пробации, които той имаше. Проблемът беше, че контрабандисти с неустановен произход, които официално не играеха за никоя от големите групировки, биваха поставяни в така наречения карантинен период, в който не можеха да упражняват дейността си. Той обикновено траеше около две земни седмици, но присъдите рядко се изпълняваха на Земята. Така Ренто беше спипан с огромно количество енти, които бяха предназначени основно за подкупи. Понеже така и не се разбра кой беше онзи, които му ги беше дал, а и никой нямаше смелостта да предяви претенции официално по напълно разбираеми причини, парите му бяха върнати, но Интергалактическата полиция беше вече започнала да го следи.
По-късно осъзнах, че Ренто нямаше да бъде способен да извършва своята дейност без подкрепата на някой от Земните сенатори, който да му осигурява политически чадър.
И излязох прав! Всъщност мразех, когато ставаше така! Но ако действително беше така, това означаваше, че съм по го познавал много по-малко отколкото си мислех.
Не можех да не се начудя на красивите интериорни решения на кораба – всичко беше изчистено с максимална функционалност.
Дълбоко в себе си очаквах ервананците да бяха заложили някакви капани или поне корабът да има някаква защита срещу нежелани посетители като нас и може би се оказах прав, но зесега не се бяхме натъкнали на нищо обезпокоително.
Колкото и много да се опитвахме, не можехме да преодолеем неомониевата врата, която ни разделяше от тайните на кораба. Тази преграда засега изглеждаше непреодолима.
Не беше редно да се откажем просто така, защото по мое мнение това щеше да бъде тотален провал на цялата експедиция.
Продължихме с опитите, надявайки се най-накрая да имаме успех.
Между впрочем не бих казал, че имам клаустрофобия или нещо такова, но на практика прекаленото застояване на едно място не вещаеше абсолютно нищо добро.
Имах чувството, че това място ще ни “превземе”. Беше адски кофти.
Та на кого му пукаше! Сикур трябваше да ни пази гърбовете или поне така се надявах. Имах сериозни опасения, че самият Берая Клист може да измръзне въпреки допълнителните мерки, които взехме.
Още една неприятна подробност беше, че на място като това не можеше да използваме експлозиви по обясними причини.
Имах чувството, че мозъкът ми зацикля, а това никак, ама никак не ми харесваше!
По дяволите защо трябваше това да ни се случва след като едва успяхме да се доберем до това проклето място.
Мордор Макула беше наистина “тъмно петно”! Но корабът на ервананците беше още по-страшно нещо!
Не претендирах, че познавах различните инопланетянски раси, но докато стигнем дотук се случиха прекалено много неща. Нямам обяснение как останах измежду малцината оцелелели. Не съм почитал бог Ердук, нито пък съм имал челна среща с Незабележимите, макар и измамата да беше разкрита. Та аз всъщност работех с тях в момента! Разбира се, правех се на ударен и не повдигах въпроса за наказаните длъжници, защото съществуваше едно основно правило в работата с хора – никога не задавай излишни въпроси!
Твърде изкушаващо беше да им разкажа играта и да се измъкна сам с плячката, но това нямаше да спаси никого. Кого заблуждавах – трябваше да се опитам да отворя тази врата иначе лошо ни се пишеше!
Понякога преди да тръгнем на тази предълга експедиция си задавах въпроса каква ли ще е следващата ми цел? Това беше прекалено важно! За мен може би се гласеше съдба като тази на самия Ренто! Аз исках да се докажа и да измамя злата съдба! Не, не ме разбирайте погрешно – не се възприемах като някакъв трагичен герой, тъй като тази мисъл беше прекалено нелепа, но това измамно чувство на спокойствие можеше да ни бъде като за последно.
Накрая решението дойде само по себе си! И ние намерихме кураж да го опитаме!
Между другото се сетих за един интересен цитат, който от дълго се въртеше в главата ми, че бяхме само “временни гости” и сега, в този момент, осъзнах с горчива тъга цялата му истинност.
Ние бяхме временни гости на нашия нов живот, които ни беше събрал заради чистата неволя.
Не исках да драматизирам, затова се огледах и установих, че използваха екзаванова горелка, която беше с една идея по-силна от земния си еквивалент.
Вратата обаче се оказа корава и започна много бавно да поддава. След известно време през цялата шлака си пролича какви тайни криеше кораба! И косите ми буквално настръхнаха от ужас.
Във всеки един кораб имаше командна зала и товарни помещения, както на нашите кораби на Зегандария, но този кораб не се подчиняваше на подобни правила. Той следваше някаква собствена логика – сякаш имаше свой собствен разум.
Възможно ли беше обаче да се случи подобно нещо? Това ми изглеждаше смехотворно. Бяхме разконспирирали Незабележимите, та какво оставаше за някакви си ервананци, които бяха изоставили своите мъртви другари насред нищото.
Какъв беше смисълът обаче дадено място да притежава собствен разум, който да се изменя според ситуацията?
Не се съмнявахме в огромната интелектуална мощ на нашите врагове или пък плячка – погледнете го както желаете, но все пак.
И тогава започнах да виждам някои от най-големите си кошмари.
Отне ни известно време да осъзнаем, че това място просто материализираше спомените ни срещу нас. Бях чувал за подобно нещо, но абсолютно никога не бях ставал свидетел на това.
Кошмарите ни обаче бяха свързани с миналото – те се завъртяха около последните мигове на самия Фон Бласк, някои моменти от моето поемане на ръководството на колонията, а също и бъдещата ми роля в цялата тази история. Успях да видя, че Ривинъс Олк не е умрял случайно.
А този космически разум е знаел, че ще дойдем! И пръст в това определено имаше Енбрайт.
Кошмарните видения нямаха напълно точно очертана форма, но все пак аз съумях да запомня най-важното.
Тогава внезапно вратата се отвори и ние просто влязохме в друг свят.
Там имаше огромна зала, в която сглобяваха – да, това е точната дума, сглобяваха или поне бяха го правили в миналото ервананци.
- Какво за бога е това? – осмелих се да запитам аз.
- Това много ми прилича, че се бием срещу някакви роботи, а не срещу създания, съставени от биологична тъкан – обади се и Лозур Бан, който можеше и да бъде грубиян, но беше помогнал доста в лазарета на колонията още в първите дни на нашето идване тук.
- Значи Ривинъс Олк е видял нещо, което този космически разум не е желаел или пък просто е бил притеснен от самия него – промърморих под носа си аз.
- Той умря, убит от експлозията – навъси се Лозур Бан, който сякаш не искаше да повярва, че другарят му беше загинал толкова нелепо, за да ни отърве.
Реших да не споря открито с един от малкото останали ми истински съюзници. Сега целият отбор се крепеше на моите плещи и на тези на Лозур Бан. А ситуацията можеше и да се влошава още. Решихме да се запознаем с това, което бяха намислили ервананците.
Дадох си обаче ясно сметка, че нещата може само да се влошават и че Ривинъс е притежавал качества, които очевидно ние нямахме.
- Колко малко всъщност се познавахме – заключих аз.
Влизайки в тайната лаборатория на ервананския кораб, открихме, че частите на телата бяха дълбоко замразени, но не заради Харон – корабът имаше специална изолация срещу силно ниските температури, тъй като неомониевата сплав беше покрита с полимери от неизвестен произход, който ние, колкото и да се мъчехме да идентифицираме, не успяхме. Знаех обаче, че значително превъзхождат еквивалентите като танталов карбид и хафниев карбид, с които земляните разполагаха. Те обаче трябваше да се справят с високи температури от порядъка на три до четири хиляди градуса по Целзий. Касаеше се за крайно ниски температури и сметката не излизаше – най-доброто, за което можех да се досетя, беше карбонова стомана, която можеше да устои до минус сто градуса по Целзий. Как бяха постигнали ервананците подобно консервиране и защо бяха изоставили всичко? Може би нещо се беше объркало и ние щяхме да го открием!

ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА: БИОНИЧНИТЕ РЪЦЕ

Лозур Бан се зае да оглежда останките с внимание, на което би завидял всеки професионален медик, който би дал мило и драго да бъде тук в този момент. За нещастие такъв нямаше.
Нека Ви опиша едър, здрав и мощен мъжага като Лозур Бан, който знаеше добре какво иска от този живот. Толкова много се бяха проваляли, но той се държеше в очакване на някакво ново начало и не беше загубил пословичния си оптимизъм.
Запитах се какво ли държи такъв човек в нашето положение? Кое му даваше сила? Не разполагах с особено голямо време за размисъл, но скоро трябваше да се фокусирам върху онова, което виждаха собствените ми очи. Много ръце и крака, мърдаха потопени в някакво подобие на физиологичен разтвор, а от техните краища се подаваха беониеви влакна. Беше малко страшно. И вълнуващо! Сега разбрах защо ервананците се биеха с такава жар. Те имаха достатъчно резервни части, за да закърпят своите поражения и да продължат войната. Това беше просто немислимо!
Докато земляните смятаха отпечатването на триизмерно сърце за своего рода връх в това отношение, ервананците можеха съвсем спокойно да сглобят дори цял нов ервананец от наличните резервни части.
Но онова, което буквално ме изуми, беше нещо съвсем различно. Земляните бяха отгледали поне половин милион клонинга с ясната идея да бъдат отменени в бойните действия понеже не желаеха да дават реални човешки жертви. Но в планът им определено нещо куцаше и то твърде много! Клонингите умираха твърде млади и нищо не можеше да се направи! Те също така и не бяха способни да оставят собствено потомство. Колко ли проклятия бяха изричали земните инженери в опитите си да решат проблема? Не че земляните не разполагаха с определени методи да пришиват крайници или пък да поставят изкуствени протези, но ервананците бяха довели тази технология до съвършенство – всяка част можеше да бъде поставена и чрез поредица от сложни процедури тя можеше да започне да функционира след броени минути – това беше направо възхитително! Беше адски странно как бяха загубили войната при условие, че можеха да я спечелят!
Тогава се запитах всъщност колко аз самият познавах земляните – да, Ренто ми беше разказвал доста за тях. И тези негови разкази бяха оставили дълбоки следи в съзнанието ми. Но тук ставаше въпрос за нещо коренно различно. 
Спомних си, че той ми беше говорил интересни неща за човешкото съзнание. Усещането за реалност може би беше в резултат на специфичен баланс между самите неврони вътре в самия мозък.
При раса като ервананците мозъчната активност беше от съвсем друго естество – те разполагаха с цели два мозъка – като всеки един от тях разполагаше със специфични функции, а това пък от своя страна пораждаше така нареченото дуално съзнание. Отделно от това калибрирането на земното съзнание също можеше да срещне някои ограничения, за разлика от ервананците, които можеха да достигнат доста по-високи нива в това отношение. Хората вибрираха на нива, където страхът можеше да ги обземе, докато ервананците не бяха способни на това – там имаше вродена емпатия между членовете, подобно на гигантски рояк мравки.
Ервананците също не разчитаха само на колективни действия, тъй като можеха да действат и напълно самостоятелно и дори да изпълняват сериозни мисии без да имат нужда от всички части на тялото си, както обикновено беше при хората, а също и при техните клонинги.
Проблемът беше, че когато земните учени се бяха опитали да клонират определени донори от земен произход, но не всеки от тях притежаваше достатъчно добри показатели и въпреки някои направени корекции отново останаха някои остатъчни дефекти, които пораждаха определена доза притеснение като остатъчните спомени например. Понякога клонингите не можеха да се справят с тях и просто се самоубиваха като това разбира се не решаваше проблема в това отношение.
Решихме да разгледаме прототипите на техните бионични ръце – те бяха извънредно интересни и беониевите влакна притежаваха свойството да се срастват с тъканта и на малко по-късен етап да станат неизменна част от нея. Съществуваше само едно ограчинение – крайниците не можеха да се сменят до безкрай. Обикновено максимално допустимия брой пъти се колебаеше около две или три смени в противен случай имаше опасност беониевите влакна да не изпълняват съвсем правилно своята функция и присаденият крайник да бъде с ограничена използваемост.
Останах като поразен и се обърнах към Лозур Бан:
- Какво би направил, ако някой те надари с подобни ръце – толкова съвършени и толкова силни? – не се стърпях аз.
- Доволен съм и от моите – кратко отговори той. – В човешката природа е да иска все още и още. Но ние трябва да изживеем това изпитание! – завърши замислено той.
След като продължихме да изследваме кораба, установихме, че Енбрайт може би беше чипиран от самия командир Брутус и за това най-вероятно имаше основателна причина. Ервананците бяха искали допълнителна гаранция за контакт със този свръхразум, който беше скрит някъде из кораба.
Продължихме да обикаляме, но не забелязахме нищо нередно – освен онези кратки проблясъци на кошмари, които вече избледняваха в ума ми. Може би пък така ми се беше сторило?

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА: ЕРВАНАНСКИЯ КОРАБ

Колкото по-дълбоко влизахме вътре в кораба, толкова по-ясно ни ставаше, че знаем извънредно малко за развитието на другите извънземни цивилизации. А Корпорация Королан Бру трябваше да вкара в своите сметки и ервананците с тяхната подмолна игра, основана на огромно далновидство.
Не че корпорацията не беше достигнала огромни нива на развитие, тъкмо напротив. Между впрочем смятам, че е време да изясня някои подробности за контакта между извънземните цивилизации. Или по-точно инопланетяни както ние ги наричахме. Земляните ползваха своя собствена терминология за обозначаване на всеки висш разум извън тяхната планета – нещо, което според мен само подчертаваше тяхното тесногръдие или по-точно нежелание да надскочат себе си убедително. Не че Королан Бру единствено копираше чужди постижения на по-напреднали цивилизации – корпорацията имаше огромно количество собствени разработки, но откривателския дух, който беше готов наистина да отиде в онова далечно отвъд според мен при тях беше малко “изкуствено привнесен или пък култивиран”. Но да не се отклонявам. Корабите на ервананците без съмнение щяха да ни разкрият още тайни, стига ние да бяхме готови да се потопим още по-дълбоко в този свят на инакомислие.
Малцина ще оценят смъртната опасност от загуба на съзнанието на място като това – и не нямам предвид ужасът, който ни беше сковал, а потайното чувство, което се прокрадваше у нас, че какъвто и ход да направим все ще сме прецакани.
В колонията нямах приятели освен Джейк, но тук наистина се почувствах сам.
“По дяволите какъв е смисълът на скапания ти живот когато нямаш дългосрочна цел? Накъде отиваш, нещастнико?” – опитвах се да намеря отговор за себе си аз.
Тези и подобни въпроси се въртяха в главата ми и не ми даваха мира. Ясно осъзнавах, че може би това е краят на пътя или поне началото на края, но просто в съзнанието си се опитвах да си го представя като своего рода приключение, което аз като лидер, трябваше да водя до последно.
За да не Ви губя времето с празни приказки, бих искал да кажа нещо последно. Ако някога искате да попаднете на наистина зловещо място, просто влезте в ерванански кораб!
След криптовониевите камери, в които се съхраняваха всичките бионични части за частична или почти пълна регенерация, които подлежаха на сглобяване и свързване с ранени тела, решихме да отворим следващия отсек, който също беше запечатан – при това най-старателно. Личеше си, че нивото на сигурност е на по-високо ниво отколкото някога изобщо бях очаквал.
Лозур Бан беше толкова силен, че ако вратата беше от някакъв друг материал, а не от неомониева сплав, най-вероятно би я изкъртил с лекота и без особени обяснения.
Бих искал да поставя на вниманието Ви един интересен парадокс – просто като част от живота. Ако сте съществували добре в предишната реалност, сигурни ли сте, че ще съществувате също толкова добре и в новата такава и дали изобщо ще съществувате?
За мен светът беше илюзия поне що се отнасяше до възприятията на околните – виждах всичко като насън. И броях труповете. Това ми оставаше на тъжно място като Харон.
Най-накрая успяхме да отворим и втората врата, която водеше към добре изолирана еборианова камера, в която очевидно беше скрито нещо интересно.
След бионичните ръце – много по-напреднали от своите земни еквиваленти – очаквах да видя всичко.
Лозур Бан се зае да я отваря, но му направих специален знак. Той беше достатъчно умен да разбере, че нещо се случваше.
Останалите членове на екипа бяха изпаднали в странно състояние. Психичната мисловна дейност на тези, които бяха оцелели започваше да ни безпокои. Може би тази Вселена приличаше на бялата светлина, която можеше да отрази останалите цветове и техните нюанси. А аз бях настроил моето собствено съзнание на определена честота.
В камерата открихме част от техните оръжия – явно ги бяха скрили на по-закътано място от опасения за тяхната неприкосновеност.
Ервананците използваха напреднали фемовиеви оръжия, които можеха да променят реалността по начин, по които дори ние – чистокръвните зегандарианци – не бяхме способни. Основната идея беше, че ако тази Вселена беше една гигантска холограма, тоест във всяка една нейна част се съдържаше информацията за цялото, това променяше твърде много нещата. Ервананците имаха възможността да изолират тази определена частица и да направят така, че във следващия времеви отрязък този обект или човек просто да не съществува за тази реалност! Звучи леко смахнато, нали?
Между впрочем дори и земляните бяха отлично запознати с концепцията за холографската вселена. Тя изобщо не беше нещо истински ново или пък чак толкова оригинално. Но в случая се говореше за прекодиране на съществуващата реалност.
Лозур Бан опули очите си и започна да осъзнава нещото, което притесняваше и мен. Може би никога нямаше да можем да напуснем този кораб!
Решихме да се върнем, но на мястото на Емборио Сикур просто нямаше никой. Решихме да погледнем през добре изолираните отсеци на пилотската кабина – поне толкова можехме да направим без риск от повторна разхерметизация. Да, повърхността на Харон беше толкова спокойна и мъртва – както и обикновено. Нищо не я различаваше от това, което е била да речем преди час или два. Останалите близо ебориановата камера наистина не бяха на себе си.
- Да не са хванали някаква странна нова космическа болест? – обърнах се въпросително към самия Лозур Бан. – И къде се е дянал Сикур? Едва ли е разбил неомониевите стени на кораба и е тръгнал на свободна разходка из Мордор Макула!
Може би не забравихте, че единствената жена, която взехме, беше Джесика Едуотър – явно от съображения колко полезна можеше да ни бъде.
Джесика беше може би по-съобразителна от Лозур Бан, който според мен си беше еталон за вродена интелигентност – можеше и да приличаше на огромна скала или варварин, но дедуктивните му способности бяха легендарни. Но той, кой знае защо, не бързаше с умозаключенията!
Джесика – реших да наложа авторитета си аз, - когато бяхме нападнати от Незабележимите успях да се овладея, когато трябваше да организирам космическата контрабанда за изхранване на колонията за период от няколко месеца – също, когато трябваше да прекосим почти половината Харон загубихме доста хора, но сега това дори не ми прилича на пътуване във времето. Какво по дяволите се случва?
- Чувал ли си за така нареченото квантово виждане за родословното дърво – бавно ме попита тя, явно очаквайки някаква ответна реакция от мен.
Стоя и я наблюдавам. Естествено, че бях наясно с подобни положения във психологията!
- Трябва да спреш да се възприемаш като жертва – каза ми тя. – Трябва да проучиш източника!
- Източника! – изкрещях аз насред убийствената тишина на този чуждоземен кораб.
- Да – беше краткият й отговор. – Това е най-доброто решение. – И според мен си много близо да го достигнеш и да видиш истината, от която толкова упорито се опитваш да избягаш!
Огледах се. Лозур Бан изглеждаше като застинал. Мускулите му щяха да стоят като изсечени, ако не беше свръхмасивният скафандър, който покриваше тялото му.
Бях потопен в една безкрайна повтаряща се цикличност.
Знаех, че ако умра, трансмиграцията на душите би била едно своеобразно продължение на моят текущ живот. Но онези, които бяха изгубили своя разсъдък, се мотаеха наоколо. Запитах се ервананският кораб ли им влияеше по този начин или имаше много по-дълбока причина!

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА: ЕМБОРИО СИКУР

Тогава осъзнах защо Сикур беше пожелал да остане вътре – не от страх или някакви опасения, а от чиста прагматичност. Берая Клист беше печен негодник и брутален дивак, способен да унищожи всичко по своя път, а Сикур беше имал вземане-даване с него в недалечното минало, когато двамата се бяха опитвали да построят престъпната си империя на гърба на покойния Енбрайт и неговата помощничка Зерилия Кокс. Те смятаха, че Енбрайт играеше на дребно като истински глупак, който е твърде недалновиден по отношение на огромните печалби, които лежаха по собствения му нос.
Двамата имаха здрави връзки там, където се добиваше фосфорът на Нанджагар. Как беше станало това? Брутус беше уведомен от своите господари – ервананците – по чисто телепатичен път, че находищата на фосфор ще бъдат открити скоро от експедиция на Земната федерация, която беше тръгнала по маршрути, далеч отклоняващи се от обичайните, с кораб, който бяха взели от ервананците! Брутус беше изумен! Това се беше случило сравнително скоро преди да умре или по-скоро сам да падне жертва на високомерното си отношение и предателската си същност.
Връзката му със Сикур и самата бруталност сред бруталностите както наричаха Берая Клист беше базирана върху чистото страдание. Свободата на избора ни е определяща за поемане масите на страдание, които биха ни въздигнали. Звучеше малко смешно, но покойния Брутус искаше да получи едно своеобразно опрощение между другото като там някъде го очакваше Страшният съд. Толкова брутална ситуация, която нямаше как да бъде избегната.
Сикур беше снажен младеж, който искаше да се докаже, защото младостта му беше минала на колонията на Харон и той не хранеше кой знае какви надежди за някакво супер бляскаво бъдеще. Прие налудничавото предложение на самия демоничен командир Брутус с презумпцията, че ще успее да се справи и някак си ще му осигури така наречената допълнителна карма. Звучеше доста странно, но Брутус искаше да излее това страдание върху самия себе си, за да успее да се превърне в мъченик постфактум. Само че Светлите създания не действаха по този начин.
Емборио Сикур щеше лесно да бъде пречупен и смазан брутално в желанието си да шантажира Брутус.
Когато веднъж самият Брутус го беше взел тайно със себе си на Хаумея при своите жестоки покровители, Сикур му заяви недвусмислено:
Оценявам всичко, което направихте за мен, милорд! Вие сте божи човек!
Брутус имаше желанието дори да изкрещи при споменаването на подобни думи, но беше получил указания от Главния жрец на Хаумея, тъй като между другото ервананците също разполагаха с религиозни водачи, че единственият начин да изчисти своята космическа карма беше страданието.
Затова и беше убит, но Сикур беше върнат обратно на Харон в специална капсула, приготвена от неговия опекун. Да, Брутус знаеше за колонията на Харон, но се правеше, че не вижда и не чува понеже така му отърваше. Ервананците не искаха да бъдат следени от технологично много по-напреднала цивилизация, каквато всъщност бяхме.
Сикур беше станал ням свидетел на комуникацията между Брутус и останалите ервананци, които му шепнеха тайни и мистични слова, опитвайки се да го примамят още и да научат тайните на човешката психика.
Защо обаче Сикур не помнеше нищо от тази среща? Много просто – бяха промили съзнанието му!
Брутус беше подло копеле, което искаше да се презастрахова, че ще изпита нужното страдание преди да умре. Трансгресията на душата не беше толкова проста работа!
Сикур се върна без да проявява каквито и да било признаци, че нещо значимо се беше случило.
Брутус го беше спипал както трябва и се надяваше планът му да проработи, но имаше и други, които мислеха по друг начин!
В психиката на един насилник като Брутус можеха да витаят какви ли не образи и това беше нормално. В неговите очи!
Прекалено дълго беше функционирал на ниво оцеляване. Знаеше, че хората са наистина лоши и дори отвратителни същества, но какво от това?
Той често беше измъчвал войниците с цезаниев лъч, който можеше да прогори слабините им и да ги направи напълно импотентни. Не че имаше значение предвид факта, че на Цербер нямаше жени. Но Брутус отдавна беше умрял!
Психиката на насилник му беше осигурила Сикур, който щеше да му бъде очите и ушите в колонията – един свят, който Брутус не владееше, защото там все още имаше доблестни мъже като Джервонд Ом Сан.
Методиката на Брутус беше отвратителна, но преди да умре той беше отделил цели шест месеца да обучи Сикур на това-онова в разрез с правилата на Земната федерация.
Той нямаше угризения, защото Сикур щеше да бъде тайното му оръжие, с което да реши проблемите си, ако случайно паднеше в гроба.
Между впрочем самият Брутус беше планирал това по свое усмотрение, тъй като отдавна смъртта го дебнеше под най-различни форми.
От чисто психологическа гледна точка нашият мозък играеше шеги, като отказваше да приеме и признае смъртта като нещо реално, но мислите на покойния Брутус често се бяха въртели около тази “гостенка”!
След завръщането си на Харон Сикур беше друг, но в суматохата по оцеляването на всички онези, които се бяха събрали на работа в оранжериите, той незабелязано се включи и започна работа.
Според инструкциите на Брутус не трябваше да се отказва от участието си в бандата на самия Енбрайт, защото така имаше предтекст за посещения на Цербер, когато двамата перяха мръсно изкараните му земни енти.
Да, планът на покойния Енбрайт беше да се засели на Земята! Звучеше банално, но той беше традиционалист и беше проумял, че свободното витаене в Открития космос и разни колонии, е довреме, а никак не му се искаше животът му да бъде зависим от прищевките и хрумванията на новия управител, който наследи Фон Бласк – който и да беше той!
Земята го привличаше с магнетизма си и със своята простота – едно място за нов живот! Енбрайт мечтаеше за светлина и за жизнено пространство – беше му писнало да изнудва всички работници на Харон чрез своята извратена игра, а контрабандата отнемаше силите му! Той вярваше, че там се крие разковничето за бъдещото му добруване!
Имаше една песен, която се пееше за тази планета, а Енбрайт я беше чувал от войниците на аутпоуста на Цербер, където беше пребивавал известно време, когато беше под опеката на небезизвестния Брутус.

“На Земята таи се надежда,
Королан Бру по нов път ни повежда,
Някой може да остане завинаги далеч от дома,
Но Земята я носим със нас във ума!”

Животът на негодника Енбрайт! Но той беше наказан от собствените си хора, които бяха наречени Незабележимите! Идеята за тази дивотия отново беше на Брутус, който искаше да държи протежето си Енбрайт под контрол, а Сикур щеше да бъде своеобразният му наследник. Как обаче те двамата никога не се бяха засичали при своите пътувания към Цербер?
Много просто – те живееха в две различни реалности или по-точно влизаха в телата си по различен начин.
Енбрайт беше наследник на стар прийом, при който душата се вмъкваше директно в тялото, но в този междинен живот при своето пътуване между живота и смъртта, той се беше загубил. Да, това е точната дума!
Незабележимите бяха организирали смъртта му по много коварен начин и той никога повече нямаше да се завърне в текущото си тяло. Така и само така те можеха да постигнат онова, което всъщност беше идеята на Брутус, продиктувана му от неговите господари – ервананците. Всеки живот беше сесия, която подлежеше на корекция. А тази на Енбрайт беше изтекла!
Как се беше случило това?
Ервананците бяха хакнали една от програмиращите станции и много от техните сигнали бяха прихващани от скритите кораби. Да, точно така! Тези скрити кораби действаха като особен вид хакерски станции и затова бяха оставени там, където бяха.
Звучеше доста глупаво, но беше точно така!

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА: БЕРАЯ КЛИСТ

Когато попаднеш в Ада на собственото си съзнание, може да видиш абсолютно всичко. Не е никак лесно да се бориш със вътрешните си демони, които се опитват да те унищожат. Берая Клист остана навън, в студената нощ на Харон – почувства се сам, но усети и прилив на енергия, какъвто не беше чувствал никога, сякаш невидима ръка му даваше сили да пази това място!
- Да не би да охранявам някоя светиня! Проклет да съм! – изруга той едва чуто. – Макар да сме на тази мъртва планета-астероид кой знае какво може да ни връхлети – и то точно в Мордор Макула! Трябва да се опитам да не заспивам, защото под краката ми азотният лед ще ми види сметката, ако само направя някоя погрешна стъпка!
Зад гърба му сякаш бавно се прокрадна съмнението. Какво търсеше тук? За чий интерес се бореше изобщо? Не беше ли твърде странно, че времето течеше особено – сякаш беше напълно спряло!
Берая Клист беше един много брутален кучи син, който нямаше да се спре пред нищо и никой, но внезапно започнаха да го обземат съмнения – те бавно пълзяха по гърба му, подобно на едва доловимото докосване на Незабележимите!
- Но нима ние не бяхме Незабележимите? – попита той някак наивно. – Нима не изпълнявахме заповедите на онзи психопат Енбрайт, който нямаше никакви скрупули да унищожава безогледно всичко по пътя си. – Нима не изпълнявахме ролята на провидение!
Тогава ясно усети, че нещо като че ли лазеше по гърба му.
- По дяволите! – изруга отново той. – А смятах, че скафандрите са отлично изолирани, а на всичкото отгоре съм навлякъл изениев костюм и ервананска униформа!
Странното пълзене като че ли спря!
Берая започна да разсъждава по своя начин дали не се самозалъгваше и какво трябваше да направи, за да се защити.
Устройството на изениевият костюм беше твърде специфично и трябваше да се отбележи, че радиационния фон на Харон не беше причинен само от така наречения слънчев вятър, но и от газ, който идваше от Плутон, и беше уловен в зоната на хладния северен полюс на Харон.
Берая стоеше тук прекалено дълго и това опъваше нервите му до краен предел. Той нямаше идея какво точно се случваше вътре в кораба, а отдавна и не беше улавял никакви сигнали от Сикур по честотите на циклотронния си синтезатор.
Берая Клист не можеше да отрече, че красотата на спътника беше наистина сурова, но дори не можеше и да си представи на практика обратният път, по който те щяха да се върнат до Семрик Син.
- Ами ако просто са решили да се отърват от мен! – неочаквано го обзе странна параноя.
Параноидното личностно разстройство беше често срещано и Берая не правеше изключение. Мнозина си бяха пръснали мозъка заради пълния непрогледен мрак и адския студ в този Ад, а неговата психика просто беше по-устойчива и затова Енбрайт му се беше доверил, когато събираше членовете на своята банда.
Клист уважаваше лидерството на Джервонд, ясно виждайки качествата му на завършен боец и визионер по отношение на това къде искаше да стигнат, но това не означаваше, че му вярваше особено. Първичният инстикт на преклонение към водача можеше лесно да бъде претопен от някое случайно събитие!
И тогава от устата му потече кръв! На него му се струваше, че сънува!
Провери електронния си клапан за изравняване на налягането – честно казано, беше си съвсем в ред и нямаше нищо подозрително. Дори за момент му се стори, че скоро щеше да изпадне в опасна дрямка, което можеше да има летален край.
Не след дълго ясно усети втората капка кръв от носа си. Скоро и от устата му започна да капе все повече и повече.
Понечи да отвори устата си, но започна да се дави и тогава разбра, че това е краят.
Ервананската униформа беше виновна – тя беше от биологичен произход и беше проектирана да прекрати живота на всеки носител, който не беше от предназначения за нейното носене биологичен вид.
Берая започна бавно да губи съзнание, но все пак съумя да се поокопити малко и да направи нещо като за последно. Той знаеше, че при декомпресия на космическия костюм на земните астронавти, ако имаше останал кислород в белите им дробове, те можеше да се разкъсат, но в случая ервананската униформа беше проектирана да предизвика декомпресия на чуждопланетния скафандър чрез досега си с изениевата материя, която пък после правеше допир и химична реакция с ермозоловите скафандри, които се използваха на Харон.
Преди скафандърът да се пробиеше окончателно, Берая се опита да изпрати кодирано послание по вътрешната честота на своя циклотронен синтезатор. Съобщението, което той с мъка успя да скалъпи, защото едната му ръка беше зверски обездвижена от жестоката болка, гласеше горе-долу следното.
“Очите са слепи, ушите са глухи, а пулсът излиза извън норма. Умирам… Пазете се от ервананската напаст като от космическа чума. И не обличайте проклетите им …”
Той не успя да довърши съобщението, тъй като просто дробовете му се пръснаха заради разлика в налягането, а биологичната тъкан на униформата беше отдавна нанесла непоправими щети върху главата  и лицето на жертвата.
Безжизненото му тяло тупна върху азотният лед на повърхността на Харон, причинявайки малка експлозия в зоната на допир. Все пак топлата кръв в комбинация със сгорещената биоматерия си беше казала думата. Мощната ударна вълна едва не разхерметизира пилотската кабина, а останалите вътре Лозур Бан, Джервонд Ом Сан и компания я усетиха ясно.
Ако този кораб беше изграден от друга сплав, а не неомонивата, която беше извънредно издръжлива, те навярно щяха да бъдат мъртви или в най-добрия случай неизбежно затрупани под отломките на кораба. Една огромна космическа гробница насред безжизнената територия на Мордор Макула!

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА: ДРУГОТО ЛИЦЕ НА ВРАГА

Тогава не знаехме, но истински Незабележимите бяха ервананците. В колонията отдавна Сикур беше техния човек, а Клист трябваше да бъде убит, за да не бъде неудобен свидетел. За жалост Емборио беше получил сигнала, изпратен по вътрешната честота, а нашите синтезатори явно бяха заглушени по някакъв начин.
Той беше получил специалното умение да става невидим от ервананците. Толкова странно беше, че насред това мъртвило истинската касапница тепърва започваше!
Аз, Джервонд Ом Сан, бях запознат с някои от скритите технологии на земляните като например така наречените невидими наметала, който най-често бяха изработени от специални метаматериали като керамика и метали – при тях просто светлината отскачаше и те действаха като огледало.
Но дори тогава скритите обекти се забелязваха едва-едва. Беше адски странно в тези случаи.
Освен мен и Лозур Бан едва ли имаше някой друг, който да окаже реална съпротива на скрития враг, в който Сикур се беше превърнал. Не искам да бъда съдник, но някъде по пътя на усвояване на бойното умение на покойния вицеадмирал Кенджи Нолсуро, ние разбрахме, че трябва да бъдем готови за бой с всякакъв противник. Кенджи беше представител на школата по свободен космически бой, а Фон Бласк ни беше запознал с неговите техники, а от Ренто също бях усвоил основите на “еворо”. Така че Сикур или който и да се спотайваше в мрака на сенките не беше познал! Щеше да усети реална съпротива от силен противник, за какъвто аз, Джервонд Ом Сан, се смятах!
Времето в затворено пространство течеше определено по различен начин или на мен така ми се струваше.
“На какво ни учи страха ни?” – този въпрос се въртеше из главата ми, карайки ме отчаяно да търся отговора му.
- Излез, Джервонд – чух тих шепот. – Отдавна няма нищо скрито-покрито.
Може би ми се струваше или пък това наистина беше гласът на Сикур, който ме приближаваше.
- Звярът е в теб, Джервонд. Покажи на този никаквец, на когото ти гласува доверие, на какво наистина си способен. Предателите не заслужават милост!
- Мислиш ли, че онези, които са около теб ще ти служат вярно? Тези мерзавци са дошли само за плячка и не питаят особена вярност към теб! – дочух същия шепот, който направо можеше да ти смрази кръвта.
Инстинктивно направих движение и лазерният резец профуча на сантиметри от лицето ми. Може би никой от Вас не е наясно колко опасно оръжие може да бъде това в затворени пространства. Бях сравнително близо до ебориановата камера и се надявах да съм способен да използвам някое от фемовиевите оръжия, с които да отблъсна това смахнато и обезумяло копеле!
Понеже ситуацията ставаше напечена, нямаше особено време да се оглеждам или пък да мисля за най-добрата възможна стратегия за самоотбрана. Опитах се да измъкна едно от фемовиевите оръжия – те имаха чудата форма и нямах никаква представа как наистина да боравя с тях.
Дизайнът на тези оръжия беше повече от футуристичен и се зарекох, че трябва да успея с първия си изстрел да поваля невидимия си противник.
Явно обаче той се движеше доста бързо из сравнително тясната вътрешност на кораба. Може би бях забравил да спомена за наличието на изкуствена вътрешна гравитация, която беше създавана от малък хевариев генератор, който беше в съседната трета зала, до която все още нямахме достъп.
Ако съумеех да го изключа, проклетникът все някак щеше да се издаде и да съумея да се разправя с него. Все още имах под ръка плазмения си бластер, а също и лазерен резец.
Но странно държащите се хора от екипа на Енбрайт не ми вдъхваха доверие – може би някъде там нещо се случваше със съзнанието им и щеше да става и по-зле.
Усетих, че Сикур им въздейства и това не ми хареса.
Помислих, че мога просто да му изкрещя в лицето да спре с подлите си номера, но нямаше как да се случи, защото можеше да бъде близо до мен и да ме прониже фатално.
Трябваше да внимавам – все пак Сикур имаше славата на умел боец.
Реших да застана в позата “беване”, която даваше повече свобода на движението и най-вече, за да не закача ебориановата камера. Планът ми беше повече от прост. Явно, че генераторът нямаше как да бъде достигнат толкова лесно, а Лозур Бан стоеше странно вцепенен поради незнайна причина, докато останалите наоколо се лигавеха брутално.
Осмелих се да стрелям с фемовиевото оръжие направо към вратата с надеждата да я отстраня от пътя си, а от друга страна държах лазерния резец в готовност за отбиване на скрити атаки. Оръжията на ервананците бяха хитроумно конструирани и макар обикновено да се използваха с две ръце бяха балансирани като тегло по такъв начин, че можеха да се държат и с една ръка.
Появи се странен бълбукащ ефект и вратата изчезна, оставяйки сравнително тясна празнина, там където беше стояла допреди миг.
Беше на живот и смърт да съумея да стигна дотам и започнах бавно отстъпление в тази посока с ясното съзнание, че трябваше да пазя гърба си на два фронта – от полуделите ми съекипници и от невидимия ми враг.
Важно беше да се отбележи, че този ненормалник можеше да ми налети отвсякъде и не горях от желание да бъда надупчен и да умра сред тези идиоти, затворен и сам.
Надявах се нервите на Сикур да не издържат и той да сбърка – макар, че ервананците го бяха обучили достатъчно добре.
Тогава един от разлигавилите се членове от екипа на Енбрайт се опита да ме пипне за рамото. Може би Сикур им въздействаше чрез телепатия или пък знаеше повече от мен за тайните скрити технологии на ервананския кораб.
Тогава той се появи и аз видях промененото му лице, изразяващо една безпомощност и безнадеждност. Това не беше лице на страдалец, а лице на истински касапин – психопат!
- Трябваше да дойдеш тук, Джервонд! – изписка той със толкова стържещ глас, че нормален човек на мое място сигурно би припаднал. – Трябваше да видиш с очите си кашите, които сътвори сам! Време е да получиш възмездие!
Осъзнах ясно, че той използваше телепатия, за да комуникира с мен. Тази способност по начало е заложена у всеки от нас, но малцина имат смелостта да я развият – покойният Ренто я владееше отлично и многократно това го беше спасявало, когато беше наистина необходимо да подкупи някой митнически служител или пък да осъществи определени, непозволени от закона, действия.
Скоростта, с която ме нападна беше неописуема. Лазерният му резец разсичаше въздуха толкова бързо и безмилостно, че нямах особено време за реакция. Беше безсмислено да се опитвам да парирам атаките на невидим противник, но по съскащия му глас успях да се ориентирам до известна степен къде се намираше.
Светкавично вдигнах лазерния резец и нанесох така наречения удар “евае”, с който трябваше да разпоря вътрешностите на този никаквец!
Явно той не беше очаквал подобен отпор, но въпреки това се отбраняваше отлично и се справяше добре като за някой страховит хулиган от малка колония, на която не съществуваше почти никакъв поминък.
Но вторият ми удар изглежда попадна право в целта и го нарани достатъчно, за да видя изтичащата му кръв. Не беше много, но достатъчно, за да се ориентирам и да продължа да му нанасям удари. Безмилостни! Отново и отново!
Не разчитах обаче, че точно в този миг Лозур Бан щеше да ме нападне в гръб и да получа невероятен удар в снадката на скафандъра. Успях да запазя равновесие, но вече балансът на силите беше в тяхна полза.
- Къде си се запътил, Джервонд? – отвърна ми със странен глас Лозур Бан. – Благодарение на моите сили, остра преценка и умения стигна дотук. Нима забрави за смъртта на Ривинъс, който спаси живота на всички ни?
Тогава реших майсторски да насоча атаките на Сикур към Лозур Бан и леко се наведох. Резецът му се вряза безмилостно в рамото на гиганта, а той го погледна с умните си очи, в които все пак се четеше нотка на детска наивност.
- Джервонд, този път няма да те отведе дори и до Ада! Сам си копаеш гроба!
Аз бях отхвърлен на почти два метра напред, като скафандърът ми се блъсна в невидимото тяло на зложелателя Сикур!
Явно го бях затиснал по някакъв начин, защото усещах, че умираше – кръвта му изтичаше бавно и той беше напълно безпомощен, но Лозур Бан все още беше зад гърба ми. Със светкавичен финт успях да хвана капака на ебориевата камера и да го запратя в целта, а хидравликата на скафандъра ми удесетори силата на удара. Изглежда композитът на скафандъра му се вгъна и му нанесе още поражения. Тогава шумната декомпресия, която последва, причини смъртта му. 
- Ти си истинско животно, Джервонд – произнесе умиращият Сикур. – Но помни, че за теб ще има възмездие на онзи свят! Пътят на твоята душа няма да бъде като нашите!

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА: БЕЗУМНАТА РЕАЛНОСТ

Реших да видя какво се крие и в най-отдалечената част на кораба на ервананците – може би там беше ключът към всички тайни. Имаше да науча още неща дори и за самия себе си!
Сега проблемът беше, че не можех да разчитам на онези разлигавени хапльовци, които явно скоро можеха да се окажат непреодолима преграда по моя път към истината.
Обърнах се към Сикур, който по някакво чудо беше все още жив
- Какво им направи, по дяволите? – изревах му аз, изпълнен с отчаяние. – Не съм разчитал на тях, за да стигна дотук. Аз бях техният предводител в този Ад! Какво очакваше да направя?
- Оттук нататък си напълно сам, Джервонд – въздъхна той, а с всеки един от своите хрипове бълваше още и още кръв. – И ще видиш света с други очи. Скоро картинката ще се нареди пред очите ти и може дори да те накара да се замислиш. Пътят обратно към дома е дълъг – прекалено дълъг. Дано да успееш да го изминеш!
След това той умря и една последна конвулсия сгърчи и обезобрази и без това осакатеното му тяло. Той беше изпълнил мисията си.
След като преминах през футуристично изглеждащата врата или по-точно през оставения отвор след употребата на фемовиевото оръжие видях нещо, което беше извън всякакво разумно обяснение.
Там имаше трупове от колонията – в идеално запазено състояние. Да, бяха обезобразени, защото бяха убивани с уфурганска отрова, същата с която ние се опитвахме да се отървем от отвратителната анзараниева бувона и като че ли успяхме да я унищожим завинаги – поне на Харон. Но бяха там!
Труповете на Зерилия Кокс и Енбрайт лежаха близо един до друг. Да, мамка му! Кого тогава бяхме кремирали? Не мога да изпитвам съчувствие към такива негодници, които със сигурност приживе не са били от полза за никого освен за бандата си неудачници, които бяха работили за тях и които също вътрешно ги ненавиждаха до смърт. Но въпросът беше какво следваше оттук нататък?
Реших да се разходя из футуристичната зала и тогава забелязах, че нивото ми на кислород беше критично ниско. Върнах се, за да използвам кислорода на Сикур. Да, аз, Джервонд Ом Сан, щях да дишам чрез своя враг! Колко трогателно! Същият онзи въздух, който му бях отнел, щеше да влезе в дробовете ми с опияняващото си въздействие за свобода! Запитах се дали не се превръщах в същото, в което се беше превърнал и самият Енбрайт в желанието си да оцелее. Един мръсен звяр – насилник, който можеше да съществува единствено сам с болното си въображение!
След като попълних част от намалелите си запаси, установих, че кислородът ми щеше да стигне само за още два или три часа и щях да се задуша мъчително! Реших да рискувам и да разкрия нещата докрай и затова пристъпих напред. Тогава осъзнах ясно,  че освен че бяха хаквали програмиращите станции, ервананците бяха използвали тези кораби, за да ни проучват – нас, зегандарианците – една толкова напреднала цивилизация, чийто упадък беше предизвикан от проблеми с ненаситната алчност и нисък морал на управляващите!
Тогава чух в главата си глас:
- Джервонд, отиваш напред единствено на своя отговорност и от теб зависи какво ще видиш и дали ще се спасиш!
Тогава проумях идеята на ервананците. Тя беше изключително проста. Толкова проста, че земляните дори не биха я разгледали несериозно. Ервананците просто искаха да примамят Королан Бру извън пределите на Слънчевата система, за да успеят да се разправят с тях веднъж и завинаги. Но това можеше да стане, ако тайната комуникация между тях и Ертол Гис бъдеше разкъсана. Иначе казано, аутпоустът на Цербер щеше да бъде основното гнездо за дезинформация, а щом земляните освободяха териториите си, прехвърляйки значителни части към Нанджагар, скритата ервананска заплаха щеше да разгърне пълния си потенциал – освен Хаумея и Харон, явно нямаше да представлява особен проблем осъществяването на квантова телепортация от тяхната основна квартира на планетата Проксима Б.
Брутус вече беше първата жертва и той беше погребал със себе си тайната за Фон Бласк, а също и тайната за своите покровители, а продажният му помощник Ердемон Бонкс да разиграва дислоцираните войници на Цербер достатъчно дълго. 
Е, едва ли щеше да бъде чак толкова, че да съумее да направи опит да се изплъзне като своя покварен командир, но все пак! Замисълът беше доста подъл и толкова ефикасен, че щеше да постигне изумителен резултат, ако Земната федерация не се усетеше накъде духа вятъра. Разгледах скафандрите на убитите – наистина не се лъжех, но тогава забелязах малък чип, който явно ервананците бяха пропуснали. Реших да го разгледам и да използвам вградения квантов микрокомпютър на скафандъра си, за да го анализирам.
След като внимателно го декриптирах, съобщението гласеше горе-долу следното:
“Голямото богатство, което натрупах от незаконна дейност, не е скрито никъде другаде, а на Земята. А там, аз, Магдугъл Енбрайт, жадувах да започна нов живот. Уви, явно надеждите ми са били напразни! Но тайната ще бъде разгадана рано или късно.”
Прибрах чипа и се огледах. Предположението на мъртвия Сикур беше доста точно като попадение. А как изобщо можех да се завърна? Бях попаднал в капан на собствената си ярост. Нямах време за изрични разсъждения, а се приготвих да потегля обратно. И тогава ме осени една още по-плашеща мисъл! Ами ако в Семрик Син отдавна не ме чакаше никой! Ако бях останал последната жива душа на това прокълнато място!
Стиснах зъби от безсилие! Бях платил за знанието си прекалено висока цена!
Бях чувал, че пътят на осъзнаването може да те отведе до самоунищожение. И точно това правех аз в момента. Бях загубил съекипниците си, на които не вярвах особено – всички онези, които бяха измрели по пътя. Да, можеше да се каже, че бях жив благодарение на тях, но също така всеки от нас си беше наложил толкова успешна маска и я използваше, за да заблуждава околните – специална форма на мимикрия, която ни помагаше да оцелеем в трудни ситуации.
Не ме разбирайте криво, ако Ривинъс Олк не беше стъпил на онова място, най-вероятно всички щяхме да сме мъртви и никога нямаше да стигнем до вътрешността на този инопланетянски ултрамодерен кораб, където можехме да съзрем една част от един твърде грандиозен замисъл, който като цяло можеше да се окаже като огромна кула, обречена да рухне.
Необходимо беше да се отърва от проклятията, които може би някой сипеше върху мен от отвъдното, или пък просто под една или друга форма да се завърна обратно у дома – в колонията Семрик Син, която между другото можеше и да се окаже моят последен пристан!
На връщане от третата зала, която лично аз бих класифицирал като склад за биоматериали от хуманоиден произход от особена важност за нашия враг,  отново се взрях в истеричните лица на побеснелите ми спътници, и с ужас установих, че са мъртви. По средата й естествено се намираше споменатият вече генератор за изкуствена гравитация във вътрешността на кораба – сега той беше напълно ненужен. А може би ако го бях достигнал по-рано? Всички тези жертви можеха да бъдат избегнати! Ервананците просто бяха използвали Сикур за своята гибелна цел – тези космически номади имаха твърде хитър замисъл, а именно когато техен подопечен умираше или беше поставен в стресова ситуация, той можеше да причини подобно нещо на околните около себе си чрез внушения, които да ги подтикнат да сложат край на живота си.
Но как психокинезата  можеше да убива? Той беше активирал определени центрове в тяхното подсъзнание, които да доведат до мозъчните им деформации и активиране на самоубийствените им инстинкти – единият си беше отворил огромна дупка в черепа с лазерния резец на самия Сикур! Когато си част от престъпна банда, оперираща в границите на малка колония, разположена на луна като Харон, чиято икономика се базираше на принципите на почти пълната автаркия, рискът да имаш изкривена представа за реалността беше огромен, а Емборио се беше възползвал от дадената и впоследствие развита способност по много подъл начин!
Трябваше и да се каже, че правото на свободен избор на Харон ни беше отнето. Замислете се, аз не наследих Фон Бласк по своя воля, а по необходимост или по-точно – едва ли не насилствено! Трябваше да оцеляваме, а никой никъде не ни искаше, а на всичко друго се криехме от Земната федерация и от самата Интергалактическа полиция, която лесно можеше да ни спипа, ако не бяхме достатъчно предпазливи.
Това, което те направиха беше, че накараха другите ни спътници като Езерая Кио, Бендън Сонкс и дори Джесика Едуотър да …! Къде беше тя?
Огледах се, но не я забелязах – тя определено не беше сред лигавещите се и облещили очите си мъртви създания.
Трябва да я потърся – говорех на себе си аз, почти забравил за реалната опасност, която липсата на кислород можеше да ми причини.
Тогава се запътих отново към най-опасната част на кораба, а вече и най-мрачната. Един от изстрелите на бонетиевата пушка на Сикур по време на нашата схватка беше някой захранващите блокове за еблонодиево осветление по протежение на втората зала и трябваше да се придвижвам в почти непрогледен мрак, но за щастие скафандърът ми разполагаше с известно осветление и когато се върнах в пилотската кабина видях нещо изумително гадно – Берая Клист беше мъртъв, а единственото, което беше останало от него беше малко парче от екзоскелета, което се беше забило във корпуса на кораба. Огледах го по-внимателно – това беше всъщност неговият крак или по-точно парчета от екзоскелета! Този проклетник беше станал жертва без дори да успее да им окаже съпротива!
Но отново не виждах къде можеше да бъде Джесика? Тази сладурана имаше мозък колкото Езерая Кио и самия Бендън Сонкс взети заедно и трябваше да я открия на всяка цена, а също и допълнителни запаси с кислород.
Тогава някой зад гърба ми се надигна – беше точно тя. По някакво чудо беше успяла да оцелее и ме гледаше с очите на невинно дете, но твърдостта на един истински воин! Та нейната майка госпожа Едуотър беше истинска легенда, която дори беше записана в аналите на Зегандария!
Успях да разчета мислите им – тихо ми каза тя. – Тези създания управляват своите подопечни, както се изразяват те посредством телепатия и психокинеза, която като цяло служи и за наказание, както между другото и сам видя. Жалко, че загубихме Бендън Сонкс – той можеше да бъде от огромна полза с уменията си да пилотира кораби.
Стиснах зъби и замълчах – тя наистина беше права, а ситуацията ставаше все по-кофти.
- Но как изобщо успя да се изплъзнеш? – полюбопитствах аз. – Всички останали паднаха лесна плячка, в това число и самият Берая Клист.
В очите й се четеше тъга. Тя ме погледна. И застина – беше като занемяла. Зад гърба ми беше Клист! Не беше умрял! Но как беше възможно! Как по дяволите беше влязъл? Този мерзавец!
С мълниеносна бързина той грабна плазмения ми бластер и го насочи към мен!
- Искахте да ме убиете – ревна той, а обезобразеното му лице се виждаше през скафандъра.
Погледнах го надолу – част от тялото му липсваше, а той си беше закърпил липсващия крак със специална герониева протеза, каквито носехме със себе си в случай на авария. Тези протези – чудо на техниката – бяха разработени и се използваха в колонията, особено от онези, които работеха в оранжериите, където лесно можеха да станат произшествия. Мястото мигновено се закърпваше от специалната наносонда на протезата и крайникът ставаше годен за ползване – е, не беше чак на нивото на бионичните крайници на ервананците, но беше далеч по-добре от нищо. Особено когато си смъртник!
Малко преди да падне върху азотния лед, Берая някак си беше успял да се претърколи настрани и да се приземи на относително безопасно място като неомониевия корпус на кораба, което го беше спасило.
Но не беше забелязал Джесика, която също имаше оръжие! Разстоянието между тях беше най-много няколко крачки – не повече.
С един точен изстрел във визьора му тя го довърши напълно! Шлемът на скафандъра му се пръсна и парчета от него стърчаха настрани, откривайки отнесената му от мощния изстрел глава и сега там просто зееше гигантска дупка!

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА: МИСИЯТА НА СИКУР

След като се опомнихме, двамата с Джесика решихме да се изнесем от това проклето място час по-скоро, но тя ми предложи да поразгледаме още малко. Може би ервананците бяха оставили кодирано съобщение, което ние бихме могли да разчетем по един или друг начин. Честно казано, техният език не ми допадаше с изумителната си сложност и комплексност, която правеше задачата ни още по-трудна.
Отидохме да огледаме останките от Клист и с ужас установихме, че това изобщо не беше той, а един от ервананските пилоти. Явно тези създания можеха да използват и живата биологична материя, за да пренасят върху нея своите собствени съзнания – това нещо дори не можех да си го представя. Ервананците бяха изпаднали в летаргия, но може би не бяха напълно мъртви. Тоест ние бяхме видели… Започваше да става все по-шантаво! Не знаех дори дали мога да се доверя на собствените си сетива или просто демоничната атмосфера на кораба ни играеше някаква лоша шега. Скоро всичко това можеше да доведе до фатални последствия!
Двамата с Джесика обърнахме погледите си към тях:
- Как мислиш как успяха да направят това с Клист? – запитах я аз, изпълнен с живо любопитство. – Никога преди не съм виждал нещо такова.
Приближихме се да го разгледаме и установихме истинската причина. Да, това не беше Клист, а негов двойник! Или по-точно лошо негово копие – ервананците пренасяха своите консервирани съзнания, както успяхме да разчетем от някои от оставените електронни документи в бордовия компютър на произволна биоматерия със сходни характеристики – тоест единият мъртъв пилот беше претърпял метаморфоза, приемайки формата на Клист за много кратко време. Този ефект обаче беше мимолетен и дори и да не го бяхме застреляли, фалшивият Клист нямаше да живее твърде дълго. Ервананците наричаха тази технология “съживяване след смъртта”.
След като събрахме нужната информация, решихме да си обираме крушите преди наистина да сме станали жертва на чуждоземните натрапници. Явно те можеха да убиват дори и да бяха напълно мъртви.
Разбрахме, че корабът разполагаше със специални скрити отделения, където ервананците държаха огромно количество бутилки с кислород, който бяха откраднали от нашата собствена колония или пък може би покойният Сикур им ги беше занесъл с помощта на също мъртвия си покровител Брутус.
Със сигурност ясно осъзнах, че любопитството беше водещата сила на тези космически номади, които твърде трудно се вписваха в картинката на общото съществуване на другите извънземни раси.
- Играеха си с подсъзнанието ни – убедено ми каза Джесика, - искаха да ни изправят срещу най-големите ни страхове, но сами паднаха в клопката си! Щом усетих телепатичните вълни на Сикур, веднага се скрих в малък оръжеен отсек и това всъщност и ме спаси.
- Радвам се, че ще си имам спътник, който да ме придружава при обратния път към дома – весело додадох аз. – Струва си да бъда близо до теб!
Погледите ни се срещнаха. Джесика беше малко срамежлива, но имаше повече кураж от хората на Енбрайт. Очите й ме погледнаха сякаш се бяхме срещали в някой друг живот – съвсем различен от настоящия.
Обратният път към повърхността не беше никак лесен и ние се питахме какво щяхме да ядем, тъй като отдавна бяхме изгълтали онази малка порция висококалорична храна за пилоти, за която Ви разказах.
Не вярвам в суеверия, но на Харон имахме една история, която си заслужава да бъде споделена.
- Не вярвам на тази пропаганда – яростно се обърна към мен Джесика. – Ние сме роби на своето собствено съзнание, а решението да бъдем тук беше взето от по-висши сили. Държат ни затворени, защото може би спъваме собствените им планове!
Реших да се заяждам с гневливата си, но иначе доста уравновесена спътничка.
В миналото човечеството е използвало ръкавица с кабели или полемусова буум ръка, с която си е взаимодействало с виртуалната реалност. Нашите предци на Зегандария са били в плен на извратените експерименти на доктор Гад ‘Ди Ен…
- Ще млъкнеш ли и ще ме изслушаш ли? – разгорещено ме прекъсна тя. – Всичко това е далеч в миналото, а ние живеем точно тук! – заби тя пръст във визьора на моя моя скафандър.
- Явно Земната федерация се прави, че не ни забелязва – пошегувах се аз, въпреки че бях напълно наясно, че шегата ми е най-малкото неуместна и дори до известна степен жестока.
- Не е това – погледна ме тя със напълно сериозно изражение. – Чудя се как още не си прозрял истината!
Отне ми известно време да асимилирам думите й. Явно представите ни за реалност и време-пространство се разминаваха съществено. А точно в този момент това не трябваше да бъде така, защото и двамата зависехме един от друг!
Спомни си простата концепция за холограмната Вселена – опита се да ми припомни тя своята идея. – Но тук става въпрос за нещо много по-дълбоко. Представи си, че изборите, които правим създават реалности, в които самите ние започваме своя нов живот!
- Това ми звучи леко абстрактно – добавих аз след известен размисъл. – Искаш да кажеш, че ние в момента се намираме в друга реалност?
- Не, мисълта ми е, че някъде там по нашият път до целта ние допуснахме огромна грешка – изгледа ме тя със унило изражение.
- Може би Ривинъс Олк не трябваше да умира – изкрещях аз извън нерви. – Може би не беше редно да напускам Семрик Син, където беше моята съдба да браня тези хора, които Фон Бласк ми повери.
Изражението на Джесика стана ледено.
- Защо се опитваш да отречеш очевидната истина, която между другото е почти под носа ти? – заяви тя, опитвайки се да спазва благоприличие и добър тон като една истинска Едуотър.
- Нашият свят просто беше разклонен и не не говоря за квантовото родословно дърво, а за моралът на ервананците – изплю тя камъчето.
- Искаш да кажеш, че са се опитвали да ни дадат шанс за свободен избор? – плахо попитах аз.
- Почти позна! – погледна ме тя сурово. – По пътя насам имаше начин да избегнем много от жертвите. Не казвам, че ти, Джервонд Ом Сан, трябва да бъдеш отговорен за действията на абсолютно всеки поради простата причина, че те също взеха определени грешни решения, но…
Замълчах в очакване да чуя страшната присъда, която Джесика се колебаеше да изрече. Тази аристократична жена може би ме познаваше повече от всеки друг и се опитваше да ми помогне, а може би знаеше и още нещо. Нещо толкова дълбоко съкровено, което не смеех да изрека дори на глас.
- Не разбра ли, Джервонд? Твоето време отдавна изтече! – победоносно ми заяви Джесика. – Разполагам с живота ти, тъй като аз те спасих. Като лидер на колонията ти знаеш това правило не по-зле от мен!
Беше права по дяволите, а мразех когато някой ми извиваше ръцете! От друга страна едва ли имаше някой наоколо, който да потвърди правото й да налага своите претенции.
- Виж какво, Джеси – обърнах се малко по-фамилиарно към нея аз, - и двамата сме здраво загазили в това. Аз имам кислород за още почти два часа, а намерените кислородни бутилки са останали непокътнати, тъй като ервананците явно не са ги взели преди повече от три-четири месеца, което показва, че все още са напълно годни за използване.
- Какво предлагаш? – попита ме не много уверено тя. – Лудост е да се върнем по обратният път. Ами ако вече са надушили какво точно се случва. Може дори Земната федерация да е окупирала колонията на Харон. Ще ни заловят и ще ни измъчват.
Ненавиждах всякакъв вид заиграване със страховете на хората, но честно казано, Джесика беше напълно права! Това момиче беше адски умно! Ако не ме боляха толкова много ребрата, сигурно щях да се засмея на собственото си остроумие. Но времето ни изтичаше.
След като претършувахме още малко, ние се отправихме навън от кораба, но преди това трябваше да отпорим запоените панели и тогава си зададох въпроса откъде по дяволите беше влязъл Берая Клист.
Скоро стигнахме до извода, че съзнанието му просто е преминало през твърдата материя, визуализирайки се пред нас чрез тялото на мъртвия ерванански пилот.
Затова трябваше да отворим отново този изолиран процеп. Кашата, която видяхме навън, беше неописуема, но кръвта се беше стекла и беше замръзнала мигновено – нещо повече, дори беше частично изпарена от мощната експлозия. Всичко останало беше бързо покрито от сковаващите ледове на спътника.
Според общоприетото мнение, когато телесната температура се понижеше до едва двадесет и два градуса, настъпваше мъчителна смърт – е тук роля играеше също така и самата тежест на травмата. Понякога се наблюдаваше парадоксално събличане – при случая с Берая такова нещо просто не се беше случило поради чистата липса на време. Представям си страданията на този нещастник! Явно е имал бруталното адско желание да съдере собствената си кожа само, за да се отърве! Роговиците на очите му са се покрили с лед и той явно беше ослепял за миг, което допълнително беше спомогнало за инцидента.
Знаете добре, че всеки по принцип всеки съзнателно или несъзнателно е защитник на някаква кауза, дори и Берая се беше движил с хората на Енбрайт, за да има реален шанс да оцелее при зловещите условия на Харон. Като си помислиш колко малко струва моралът всъщност! Този брутален престъпник се беше продал сравнително евтино, но явно е имал очакване да открием небивали съкровища на този кораб – е, трябваше да остане разочарован!
Продължихме нагоре през ледовете и след известно време се бяхме добрали до повърхността. Харон продължаваше да изглежда все така мъртъв и безжизнен, както и по-рано. След като направихме бърза сметка, двамата с Джесика все пак решихме, че ще е далеч по-безопасно да се върнем в кораба.
Естествено, ако все пак се бяхме спрели на варианта да прекосим отново Оз Тера, можехме да станем жертви на отчетливите следи от тектонична активност върху релефа на Харон, които бяха довели и до гибелта Ривинъс Олк!
В адът смъртта е най-малката от опасностите. 
Ричард Матисън

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ОСМА: СПАСЕНИЕТО НА ДЖЕСИКА

Не ме разбирайте криво, но идеята на Джесика да подкараме това старо корито ме грабна и затова двамата се заехме да проучваме техническите възможности на този кораб. Оказа се, че чуждоземните летателни апарати биваха задвижвани от специален вид двигатели, с които все още не бяхме напълно запознати. Да, като че ли започвах да свиквам със странната чуждоземна реч на тези изчадия и трябваше да им се признае, че определено разбираха от космическо корабостроене.
Но да се върна на двигателите – хората в много далечното минало бяха използвали какво ли не разнообразие от двигатели – химическите ракети и соларните платна бяха заменени по-късно от йонни и плазмени двигатели, а доста по-късно – и с някакво далечно подобие на тахионни модели. За да не изпадам прекалено в технически подробности, е необходимо да Ви кажа, че ние отдавна бяхме надраствали етапа, когато някакво малко техническо откритие ни докарваше до състояние на полуда.
Ервананците използваха коренно различна технология за задвижване на корабите си, която си струваше да бъде описана. Корабът беше оборудван с два различни типа двигатели, което ме изуми – освен двигател за квантова телепортация, те разполагаха и с двигател базиран на антиматерия. Запитах се защо им бяха нужни точно два, след като очевидно първият им вършеше чудесна работа!
И тогава ми дойде прозрението – тези брутални създания можеха да пуснат бомба от антиматерия точно в центъра на Слънчевата система и с лекота да заличат всичко наоколо. Ами ако корабите бяха оставени освен като хакерски станции и като тайно скрити бомби, които можеха да се детонират от разстояние. Според мен тези разсъждения не бяха никак лишени от основание!
При антиматериалните двигатели можеше с лекота да се осъществи едно междузвездно пътуване на сравнително по-кратки разстояния, когато корабите имаше нужда да проявят повече гъвкавост и да влязат в по-стегнати бойни формации.
Двамата с Джесика се заехме да разглеждаме фината направа на това чудо. Както си спомняте, горкият Бендън Сонкс отдавна беше в преразход и нямаше как да се възползваме от великолепните му услуги на отличен пилот. И какви алтернативи ни оставаха?
Джесика беше една достатъчно оправна дама и не ми даде прекалено дълго време да размишлявам по този въпрос. Много скоро тя ме откъсна от вцепенението ми и се зае да ми разяснява своята гледна точка.
- Те не са мъртви – обади се Джесика, - а просто дълбоко заспали в 
- Кои са тези те? – изгледах я аз с недоумение, опитвайки се да проследя мислите й.
- Пилотите на кораба. Открих техническите чертежи в един … според тях името на кораба е “Веоаргис”, каквото и да означава това.
- Как може да го подкараме? – полюбопитствах аз. – Струва ми се, че не сме най-подходящите за това, но нямаме друг избор.
Двамата напрегнахме всички сили и се опитахме да преценим ситуацията. Имахме кислород за общо-взето десет денонощия, което не беше чак толкова много. Дали той щеше да е достатъчен? Честно казано, силно се надявах!
Двамата с Джесика щяхме да бъдем чудесен екип. Тя се опита да свърже генератора по правилен начин, тъй като според нея антигравитационния генератор можеше да ни бъде от полза и за други цели. След известно време двамата плавахме свободно из въздуха, но гравитонните ни ботуши бързо ни заковаха за пода. Джесика ми подаде ръка и ме издърпа внимателно, докато усетих твърда почва под краката си.
Сега оставаше само да разбием ледовете над нас. Имаше повече от триста хиляди кубични метра лед –а това беше адски много.
Трябваше да измислим решение на този сериозен проблем и да го направим, колкото се можеше по-скоро. Но едно нещо наистина не ми даваше мира. А именно чувството за досадно и измамно спокойствие! Нещо може би не беше както трябва.
Споделих усещанията си за предстояща опасност с Джесика. Първоначално тя реагира достатъчно сериозно, но после се разсмя леко и каза, че малко се съмнява нещо лошо да се случи. И за момента се оказа права. Но постоянно наблюдавах трупа на втория пилот, имайки чувството, че ще се изправи и ще ни сграбчи за гушите.
Външният вид на ервананците беше доста интересен и заслужаваше известно описание – например те бяха високи около два метра, твърде слаби и с много бледа кожа, която ми се струваше доста по-дебела от нашата, но въпреки това в никакъв случай не беше груба. Главите им също имаха съразмерни пропорции с нашите, но бяха съвсем малко по-тесни.
Криогенният сън приличаше на хибернация, но на практика траеше с години. Специалните камери в пилотската кабина, в която стояха телата им, бяха пригодени точно за тази цел.
- Мисля, че успяхме – каза най-накрая Джесика, която беше единствената освен покойната Еверия Доунс, която беше посещавала училище на Зегандария, а впоследствие завършила квантова физика и механика на елементарните частици в Академията Нал Рис Мун.
Джесика се настани уверено на пилотската седалка, както ние нарекохме херодания, който инопланетяните използваха за сядане.
Корабът можеше да се плъзне през азотният лед и това да причини небивала експлозия, която можеше и да ни коства живота. Затова, Джесика реши да използва двигателя за квантова телепортация.
- Трябва само да зададем координатите много внимателно – каза ми съвсем сериозно тя. – Иначе може да стане наистина лошо.
Проблемът произтичаше от следния важен детайл – не можеше да се премества в пространството жива материя. Затова решихме да телепортираме кораба със зададени параметри за изпаряване на азотния лед над нас. Това не беше толкова проста задача. Съвършеният дубликат на този летателен апарат щеше да изпълнява и други задачи, които трябваше да бъдат от първостепенна необходимост при реализирането на по-нататъшния ни план.
Джесика доста се поизпоти докато се справи с този сериозен проблем, но накрая всичко беше направено правилно.
Корабът беше снабден и с емозанов “перископ”, през който можеха да се наблюдават твърде интересни неща. Знаехме, че явлението квантова телепортация се реализира с изключително висока точност, но все пак трябваше да проверим, защото едва ли имахме лукса да допуснем грешка.
Изчисленията на Джесика се оказаха напълно правилни и като цяло корабът беше “дублиран” точно над нас. След това чрез зададените параметри от Джесика корабът започна да изрязва и много внимателно да изпарява достатъчно малки дози лед, които да не предизвикат прекалено силна експлозия в случай на някаква грешка.
След няколко часа ние бяхме свободни. Ако искате вярвайте, но ако не бях облечен в скафандър щях да разцелувам Джесика и от сърце да й благодаря за отлично свършената работа, но тя беше завършила и Военния филиал на Академия Нал Рис Мун и не търпеше никакви прояви на близост. Все пак ме окуражи със своят лека и приятна усмивка – сякаш искаше да ми каже “Нали ти казах, че ще успея”. Имаше особен магнетизъм в погледа на тази жена, която беше твърдо решена да успее на всяка цена да оцелее. Благодарих на Всевишния без значение дали това беше бог Ердук или някое диво и безмилостно космическо божество, че тя работеше на наша страна и се бореше със зъби и нокти.
- Корабът трябва да бъде правилно издигнат – прекъсна тя мислите ми, - в противен случай първата успешна част може да се окаже мимолетен триумф преди грандиозно фиаско.
Джесика се зае да активира антиматериалния двигател със прецизност, която наистина можеше да заслужи най-висока похвала. За онези, които се питаха къде точно се канехме да отидем, след като вече бяхме освободили кораба от огромното ледено бреме, което до скоро го беше затрупало – ами, честно казано, концепцията за задвижване с антиматерия беше свързана със така наречената специфична енергия, която беше милиарди пъти по-голяма от онази, която отделяха химическите горива. Не че земляните използваха химически ракети. Те бяха праисторически, но тук трябваше да се има предвид, че сблъсъка между водород и антихидроген  можеше да генерира тяга, а това беше нещото, което ни трябваше. Този душ от пиони  и мюони  можеше да генерира достатъчно силно насочено движение, така че да ни закара с лекота до всяка точка на Слънчевата система, а дори и много по-далеч.
Когато се издигнахме, изключихме вторичните вертикални стабилизатори. Бях изумен от далновидността на ервананците и желанието им да построят толкова съвършен боен кораб, което можеше сам по себе си да бъде истински образец от най-висок клас.
Тогава ясно чух гласът на Джесика:
- Сега, драги ми Джервонд, идва най-трудната и специфична част и от теб се очаква наистина да ми помогнеш – погледна ме тя с трескаво очакване.
- Какво точно очакваш да направя? – открито я попитах аз. – Вярвам, че бих могъл да управлявам този кораб и да те отменя, ако се наложи.
- За сега това не е необходимо – отговори през смях тя, - просто дръж под око онзи пилот. Кой знае, може криогенната камера, в която е поставен да се отвори и той да ни нападне изневиделица. Знам, че е много малко вероятно, но все пак.
- Имаш право – споделих с нея опасенията си. – Трябва да сме наистина внимателни, защото иначе може да паднем жертви както всичките останали хора на Енбрайт.
Постепенно корабът напра височина и антиматериалните двигатели бяха активирани. Тогава Джесика ми зададе доста интересен въпрос:
- Ще се връщаме ли изобщо на Семрик Син? Там може да ни устроят засада и това да доведе до брутален сблъсък със силите на Земната федерация. Твоето решение може да се окаже съдбоносно, така че си помисли. Можем разбира се да се опитаме да спасим останалите, но не съм наясно със бойните възможности на кораба и по-специално с геовениевите оръдия, които притежаваха изумителна мощност.
Идеята на Джесика беше да пуснем малка шпионска сонда, която да провери теорията й за подмолните действия на Земната федерация.
- Не си ли мечтал да отидеш на истинско място, където да можеш да се чувстваш истински свободен? – открито ме запита тя.
Не знаех какво да й отговоря. Тази впечатляваща жена беше заредена с особен магнетизъм. Не ме разбирайте погрешно, у нея имаше някаква необяснима фаталност и леко мрачна атмосфера. Джесика винаги беше склонна да гледа на нещата от най-лошата им страна и започваше да ме убеждава да й вярвам, че някъде там наистина ни грози сериозна заплаха.
Когато я погледнах я видях такава, каквато си беше – уверена, със руса коса, която на фона на еблонодиевото осветление на кораба изглеждаше почти бяла, с някаква нотка на трагизъм и постапокалиптично усещане. Беше облечена във същия скафандър, който носеше всеки член от екипа – специална ензаниева композитна сплав, примесена с нанополимер и покрита с кевларитни плочки, но у нея имаше нещо специално – непрекъснато ми подсказваше нещо извънредно специално, че съм дошъл на Харон с някаква мисия и че ми е предопределено да извървя своя път докрай – за добро или за лошо. Беше толкова млада – на практика едва ли беше на повече от тридесет години, но в усмивката й се четеше странно чувство на обреченост.
- Някой би казал, че си ми нещо като ангел-хранител – кисело се усмихнах аз.
- По-лошо аз съм твоят наставник по пътя на Светлината – сериозно ми отговори тя.
- Да не би да си от Светлите създания? – погледнах я аз с недоверие и откровена доза съмнение.
Имах чувството, че щях да започна да откачам съвсем.
- Джервонд, единственото, което мога да ти споделя на този етап е, че каквото има да се случи, ще се случи – убедено ми отвърна тя. – И ти не можеш да го промениш по никакъв начин, но пък за сметка на това можеш да го приемеш с философско смирение и достойнство, което е, струва ми се, най-разумното възможно решение.Застинах като омагьосан пред странните й слова, но тя ми беше спасила живота и можеше да си говори каквото си поиска!

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА: ГРЕХОВЕТЕ НА ДЖЕРВОНД

Аз, Джервонд Ом Сан, съм готов да призная за всичките си грехове, извършени в името на съхраняването на моя собствен живот, както и на живота на самата Джесика Едуотър. Предложението й да изчакаме известно време, през което скритата шпионска наносонда да ни донесе съответните сигнали се оказа правилно – колонията Семрик Син наистина беше безогледно унищожена. С мъка сдържах сълзите си, когато видях на какви зверства са способни земляните, които обичаха да изтъкват своята култура като “цивилизована” и да смятат ервананците за “космически номади” и “диваци”. Мисля, че не е особено нужно да Ви припомням, че всичко, което се случи на техния кораб, беше породено преди всичко от съвсем естествения ход на събитията, а именно вградената система за самоотбрана се беше активирала и ние едва съумяхме да оцелеем при тези брутални условия.
Останките от колонията Семрик Син бяха не просто унищожени, а изравнени със повърхността на Харон, като от холографската проекция, която беше пред очите ни, за нас стана ясно, че тази работа най-вероятно е била мотивирана от хора като Ермонал Биворс и безсмислената му теория за отстраняване на грешки. Този гениално луд учен определено беше ограден с тъмна аура. Дори чухме един от клонираните войници да рецитира малък пасаж от шантавата му идея, който гласеше горе-долу следното – “Досадна грешка, но и опасна, къде ли ще ни отведе – явно не е било достатъчно да се занимаваме с проблемите само на ниво генетика и подобряването на нашите клонинги, а да издигнем нашия поглед и на Вселенско ниво!”
За да осъществят дръзкия си замисъл, земляните разполагаха с атомни бомби, които насочено бяха изсипали в нужното направление – видя ми се примитивно, но това, което бяха причинили беше отвратително. От записите на шпионската сонда не ставаше ясно дали бяха взели някого с тях преди да осъществят посегателството си. Но от Ермонал Биворс и компания можеше да се очаква абсолютно всичко!
Всъщност след известно прекъсване забелязахме, че на един от корабите се намираше Ебералд Езинър, който трябваше да измъчва оцелелите зегандарианци, както само той си знаеше!
Независимо колко познавах Джесика или пък нея познавах, разбрах, че мога да й се доверя. Тя служеше на някаква кауза или имаше по-различно виждане за света, към което най-вероятно просто искаше да ме приобщи. Напомни ми и за Светлите създания – онези, на които възлагах надежди в молитвите си.
Джесика имаше прекрасни коси и когато я гледах, стигах до извода, че тя наистина можеше да бъде едно от Светлите създания, които да спасят изтерзаната ми душа на космически неверник.
И все пак ми се струваше, че пропускам нещо – може би истината беше доста по-различна и нямаше никаква връзка между реалността и моите собствени възприятия за нея.
След като напълно се убедихме, че можем да си навлечем само неприятности и да се натъкнем на силите на Земната федерация, които можеха да бъдат смъртоносна заплаха за самите нас.
Обединените сили на Земната федерация бяха наясно със съществуването ни заради подлото изтичане на данни и заради нарензиевия чип на Фон Бласк. Да, беше твърде опасно да се заиграваме със ситуация, която беше твърде малко вероятно да бъде решена в наша полза, но все пак.
Антиматериалния двигател беше наистина впечатляващ и макар да не можеше да се сравнява с нашите тахионни двигатели, които развиваха неимоверно по-високи скорости, в комбинация с двигателя за квантова телепортация щяха да ни осигурят огромно предимство в борбата ни за оцеляване.
- И все пак не ми каза къде точно искаш да отидем? – поинтересува се Джесика с тон, който показваше важността на въпроса й.
- Ами, честно казано искам да съм свободен, наистина свободен – отговорих и аз. – На Харон очите ни виждаха само и единствено мрак – нищо друго. Мисля, че е време да се обърнем към светлината.
За момент ми се стори, че Джесика като че ли се изненада донякъде от моя отговор, но въпреки това заради някаква форма на приличие или поради причина, която не ми беше все още известна, запази мълчание.
- Запомни, Джервонд, че това е бил твоят избор, а също така, че каквато и да бъде съдбата ти оттук насетне, сам си тръгнал по тази пътека – тихо се обърна към мен тя.
Думите й звучаха достатъчно неутрално, за да породят у мен още съмнения по отношение на някои въпроси, но засега наистина предпочетох да си замълча.
- Тогава нека се отправим директно към Проксима Б!

ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТА: ВРАГОВЕТЕ СТАВАТ ПРИЯТЕЛИ

Дори с антиматериален двигател разстоянията във Вселената са наистина огромни – дори прекалено. Така че след известно време Джесика ми предложи да минем в режим на квантова телепортация за втори и последен път. Надявах се всичко да мине по план, но все пак винаги съществуваха известни рискове!
Проксима Б беше място, което познавах относително слабо, но Ренто ми беше говорил естествено и за него. Не че някога наистина беше ходил там, но се надяваше да го посети като свободен човек някой ден, тъй като допускаше, че Земната федерация нямаше да го колонизира поне в близките тридесет години. Е, понякога съдбата наистина си правеше лоши шеги, които можеха да ни излязат солено!
Разстоянието между Харон и Проксима Б беше около четири светлинни години, но с антиматериалният двигател щеше да ни отнеме много време докато стигнем там, а режима за квантова телепортация не ми се нравеше особено. Беше твърде рисковано да опитваме отново предвид факта, че корабът не беше използван прекалено дълго време.
Запитах се какво щеше да се случи, но въпреки всичко продължих да си мълча, спазвайки стриктно заръката на Джесика да слепя “заспалия” ервананец.
Той разбира се не показваше никакви признаци на живот, което може би беше само едно своеобразно потвърждение за дълбокия криогенен сън, в който беше изпаднал.
Не исках да се меся на Джесика за това как управляваше кораба, тъй като тя ми посочи една нейна идея, че може да направим междинно спускане и да използваме някои изкривявания в пространството.
Знаех, че уорп двигателите са способни на това, но нашите не изглеждаха да са от този вид. Антиматериалните двигатели трябва да бъдат изключени незабавно – напълно сериозно се обърнах към Джесика.
Тя ме разбра. Преминавахме през пояса на Кайпер и там можеше да бъдем нападнати от някоя чуждоземна цивилизация, която имаше опасност да унищожи кораба.
Не знаехме дали ервананците не бяха скрити свои кораби и на други планети. А това можеше и да бъде истинският ни край!
Един от основните проблеми пред земляните относно пътуванията в космоса беше натрупването на космическа радиация, която се понасяше зле от телата им и тъй като нашите зегандариански тела – общо-взето имаха доста общо с човешките това касаеше и нас. Но при нас бяха туширани някои от проблемите, които например бяха останали при хората.
Би било полезно да се каже как космическата радиация можеше да бъде вредна и това касаеше промяната или дори цялостното разрушаване на молекулите ДНК, които от своя страна можеха да причинят увреждания на централната нервна система и дори смърт. Освен това източниците на радиация в космоса бяха твърде многобройни, за да бъдат пренебрегвани. Някои от тях бяха галактическите космически лъчи, частици, емитирани от слънчеви изригвания и прочие.
В този район имаше наистина някои невероятни места. Огромният пръстен с ширина може би двадесет пъти повече от Астероидния пояс беше разделителната линия от един нов свят. Някои от обектите в него като Арокот приличаха едва ли не на произведения на изкуството.
Джесика управляваше кораба прекалено внимателно и тогава наистина забелязах, че нещо около мен изобщо не е наред.
Спомних си странните й бръщолевения за пътя, по който съм избрал да вървя. Не отричах, че може би имаше право за доста неща.
В колонията освен Джейк нямах никакви истински приятели. Е, може би се уважавахме с покойната Еверия Доунс – но всичко беше дотам.
Не очаквахме някакви изумителни чудеса по време на нашето пътуване, но ясно се забелязваше, че с промяната на настроението и ситуацията, пред очите ми се разкриваха различни картини.
- Забеляза ли колко си сам, Джервонд? – някак безстрастно се обърна към мен Джесика. – Нямаш никаква конкретна цел живота освен да напуснеш Харон и отиваш там, накъдето те отвее слънчевият вятър. Може би ти не си бил създаден за този вид живот или просто не е трябвало да се раждаш.
Думите й определено ми подействаха отрезвяващо! Не исках да й възразявам, защото имах реалното желание да чуя какво още имаше да ми каже!
 Ти беше незабележим за другите, Джервонд – продължи твърде спокойно тя, с тон, с който определено знаеше добре какво искаше да ми каже! – Но те те приеха в името на общите Ви цели. Ти беше нещо като тяхната опитна мишка!
Тогава изведнъж усетих специфично чувство на лекота и смирение. Сякаш сутрешна роса беше галила челото ми. Опитах се да раздвижа ръцете си, но нищо не се получи – все едно мях нематериален. Събудих се и осъзнах съвсем ясно. Нямаше никаква Джесика, нито никой друг – корабът просто се движеше сам. Това беше толкова откачено и необяснимо, че дори не можех да скрия изумлението си.
Размърдах се в пилотската кабина и видях малка добре изолирана кутийка онзи същия нарензиев чип, който Фон Бласк беше дал на Брутус, а явно Сикур го беше отмъкнал. Беше супер странно. Защо Сикур го беше взел обратно със себе си. Тогава идеята ясно ме осени! Те искаха да открият скритите демонични компютърни вируси!
Тогава…
Реших да пообиколя из кораба и да проверя доколко не халюцинирах, тъй като това сега беше напълно възможно и нямаше да се оставя на някакви злокобни видения да ме провалят.
Корабът на ервананците имаше формата на пура и беше достатъчно дълъг, за да не можех да го обиколя просто така.
Ами ако Джесика се спотайваше някъде в мрака и кроеше планове да се отърве дори и от самия мен!
Може би това беше част от играта й – да се преструва на Светъл дух, който ме води по пътя на спасението. Вътрешно в себе си аз обаче знаех, че бях обречен. Твърде много грехове лежаха на плещите ми – беше направо непоносимо. Като си помисля, че повечето от познатите ми загинаха при крайно нелепи инциденти, а аз някак си успявах да минавах сух между капките! Не можех да открия причината за това и да бъда напълно сигурен, че ще мога да изляза от този омагьосан кръг!
След като не успях да открия Джесика абсолютно никъде, започнах да осъзнавам, че на практика ключът към разрешаването на загадката е може би в същия този нарензиев чип, който по някаква случайност (въпреки, че аз не вярвах в случайности!) се беше озовал в ръката ми!
Струва ми се, че в природата трябва да се прави разлика между необходимост и случайност!
Бях умирал хиляди пъти в пътя си до Мордор Макула, докато намерим ервананския летателен апарат, а сега ясно виждах, че съм изправен пред разрешаването на много по-сериозна загадка.
Джесика се прокашля. Явно все пак беше тук и искаше да се отърси от демоничното влияние на кораба.
- Какво става по дяволите? – недоумявах аз, въртейки главата си в скафандъра като обезумял. – Това е истински Ад. Защо изобщо се случва!
Джесика се изправи с мъка и личеше, че беше получила леки натъртвания при падането си на пода на космическия съд. Странно защо, но в погледа и се четеше някаква странна неувереност, а очите й бяха като стъклени. Косите и се спускаха леко небрежно, но не можеха да се видят прекалено ясно поради скафандъра, който покриваше главата й.
- Какво ли означава Веоаргис на ерванански език? – запита ме тя, сякаш очаквайки да съм сведущ по всички въпроси, отнасящи се до тази загадъчна извънземна раса.
- Това изглежда ли ти познато? – запитах я аз вместо да й дам така очаквания отговор. – Ето този малък чип може би съдържа скритите отговори, от които ние толкова силно се нуждаем.
- Откъде го взе? – кресна тя с гняв, който силно ме озадачи и дори се запитах дали не трябваше да държа лазерния резец в готовност за всеки случай.
Постепенно тя се успокои и започнах ясно да осъзнавам какво точно предстоеше.
- Тя не смееше да ме погледне, а аз очаквах страшна катастрофа.
- Знаеш ли всъщност какво става? – попита ме тя внимателно, като избягваше да ми изкаже на глас най-големият ми страх.
- Може би смъртта ме преследва от самото начало – предпазливо се обадих аз. – Може би просто не съм виждал нищо друго освен колонията и оттам насетне това нещо ме преследва чак дотук. Може би Незабележимите …
- Зарежи тези глупости – скастри ме тя, сякаш се готвеше да ме убие. – Ти си видял своя призрак двойник, а онова, което най-вероятно си забелязал е, че определени събития и обстоятелства в живота ти се повтарят под определена форма. Нека ти задам въпроса така – направи тя кратка пауза. – Не си ли се питал как изобщо управляваме това старо корито – явно визирайки корабът “Воаргис”, след като всички останали твои спътници се поддадоха на мозъчния контрол на бясното куче Сикур – завърши тя своята тирада или поне на мен така ми се искаше. – Как ти успя да се измъкнеш от всички препятствия досега жив и здрав – дори без драскотина?
В душата си усещах, че тя е права и събитията явно се бяха подредили по начин, които само свидетелстваше за това.
- Искаш да кажеш? – обърнах се отново към нея аз, но тя отново беше изчезнала.
Започнах да имам реалното чувство, че съм станал жертва на някаква мистификация, която между другото може би ставаше все по-очевидна.
Тогава ме осени истинската причина за всичко. Отново стиснах нарензиевия чип. Затворих очи. И Джесика се появи.
- Май вече започваш да схващаш какво точно се случва! – заговори тя, но с малко по-мек тон! Единственият ни шанс да оцелеем е да стигнем първи до Проксима Б или дори до Нанджагар!
- Не съм сигурен дали ще мога да управлявам кораба, както трябва – отвърнах аз, чудейки се дали просто няма да опропастя всичко.
- С моята помощ ще се справиш – насърчи ме тя. – Само дръж здраво нарензиевия чип, които прави свръзка с емовадовия куплунг в ръкавицата ти. – Иначе няма как да съществувам в тази реалност!
- Значи и ти си отдавна мъртва! – изказах опасенията си аз, мъчейки се да спра сълзите си. – Но как се случи това?
- Сега нямаме време. Задай същите координати на кораба – започна да ме инструктира тя внимателно.
- Но ти си ги задала вече – упорствах аз.
- Той няма да те слуша повярвай ми – осведоми ме тя. – Корабите на ервананците може да се каже, че са живи като самите тях. Как иначе ще обясниш оцеляването си?
- Тоест нарензиевият чип на Сикур ме е спасил – изплюх камъчето аз. – Откъде обаче го е взел той?
- Именно – беше краткият й отговор. – Той е и единствената причина да разговаряме. Явно Брутус е бил най-вече ценен с предателството на нашите технологии на ервананците, които изглежда са технологично не по-малко напреднали от нас.
Когато се намираш в леден свят на ръба на Слънчевата система, ясно ще осъзнаеш, че може би тук дебнат достатъчно опасности като различни отломки от астероиди или пък тайно дислоцирани сили на Земната федерация, но в момента мисълта ми беше насочена към нещо съвсем различно.
Какво всъщност се опитваше да ми каже Джесика?
- А къде е физическото ти тяло? – полюбопитствах аз, ясно съзнавайки наивността на своя въпрос.
- Всъщност то се намира съвсем близо зад теб – спокойно, но някак със съжаление ми отговори тя.
Потърсих зад себе си – тя беше наистина права. Страшно тъжно ми беше, че бях останал напълно сам, но душата на Джесика беше закодирана вътре в нарензиевия чип.
- Как всъщност работи тази технология? – поинтересувах се аз.
Ервананците твърде внимателно бяха подбрали онези между нас, които могат да използват телепатия и психокинеза.
- Тогава излиза, че земните разработки не са нищо повече от – опитах се да подредя своите мисли аз.
- Да, Королан Бру е получила и изготвила прототип на чипа, а Брутус си е мислил, че е единственият, който е разполагал с него, което разбира се не е така.
- Тогава значи ти си работила през цялото време за Королан Бру – изумих се аз. – Но ти никога не си напускала повърхността на Харон или поне очертанията на колонията.
- Това не е точно така – някак странно се изказа тя. – Прав си донякъде, разбира се, но пропускаш Сикур. Той имаше правото да излиза чрез Брутус, но не знаеше, че аз също владея паракинеза.
- Значи ти си го убила – запелтечих аз. – Но нали той стреля или поне щеше да се опита. Плазменият бластер…
- Нищо подобно, скъпи ми Джервонд – това беше хитър начин да те накарам да се включиш в играта. Ервананците искат теб, а не мен, а от друга страна никак не бива да пропускаме и още един важен момент – Сикур загина заради пренасочената траектория на собствения си изстрел, която беше променена от мен посредством използване на телекинеза и паракинеза едновременно.
- Звучи много сложно – едва отворих устата си аз. – С какво съм толкова важен за цивилизацията на ервананците.
- Всъщност, аз видях или по-скоро прочетох мислите на Сикур и повярвай ми, той просто не ставаше за тази работа поради една проста причина – никога не е можел да действа самостоятелно и да поема отговорност. Беше му необходим брутален тип като самия Брутус, който скоро беше екзекутиран на Хаумея при едно от своите посещения.
Пъзелът започваше да се нарежда в главата ми. Тя беше планирала това от самото начало. Но защо се беше жертвала?

ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ПЪРВА: РАЗКРИВАНЕ НА КАРТИТЕ

- Джервонд, всяка цивилизация трябва да достигне определено ниво на развитие, преди останалите да проявят реален интерес да си взаимодействат с нея – тихо добави Джесика.
- Значи, чисто и просто, реалността, която се чертае пред нашите очи е проекция на собственото ни съзнание – опитах се да изясня позицията й.
- Не напълно – отново ме коригира тя. – Огледай се внимателно и изчисти съзнанието си от всякакви предразсъдъци. Защо изобщо точно ти остана жив?
- Може би ще бъда достатъчно полезен на ервананците – отново се заплетох аз в особената логика, която тя използваше. – Не мисля, че добирането им до демоничните компютърни вируси би изменило хода на цялата им цивилизация – допълних аз. – Това ми се струва прекалено.
- Може би си прав – сякаш се отдръпна тя. – Но ервананците са номади, които имат нужда да управляват своето желание за търсене на нови места, които да населяват, а компютърните демонични вируси биха дали отлична възможност за…
Тя не успя да довърши и чипът в ръката ми се пръсна. Гледах с болка как този мой единствен съветник сред безкрайният мрак на космоса се стопява и изчезва в нищото – беше твърде тъжно.
Сега вече наистина бях съвсем сам. Мъртвото тяло на Джесика беше вече толкова невзрачно – сякаш с отишлата си душа, то беше само блед спомен от онази Джесика, която ни беше насърчавала през целия път дотук. Онази Джесика, която ме спаси от лапите на смъртта в лицето на покойния Сикур, и не на последно място – човекът, който ми разкри чудовищният замисъл на трите цивилизации – да стигнат първи до скритите вируси.
Всеки патоанатом ще Ви каже, че ако измерите внимателно температурата на мъртвото тяло, ще установите часът на смъртта. 
Но ние бяхме в космоса и просто реших да проверя чрез използване на така наречения метод Rigor Mortis . Използването на този метод имаше и още едно предимство – по този начин щях да разбера дали на практика трупът е бил местен след смъртта. Да, точно така. Може би на борда освен нас имаше и някой друг. И този някой добре беше скалъпил цялата мистификация, причинявайки ми всички тези халюцинации, които тормозеха съзнанието ми.
Rigor Mortis имаше четири основни степени, а именно автолиза, подуване, активно разпадане и скелетонизация.
Според някои от изследователите беше трудно да бъде обяснено състоянието на съзнанието в момента на смърт, но ние на Зегандария бяхме доста напреднали в това отношение. Беше ми твърде ясно, че нещо се е случило на Джесика. И тогава погледнах към криогенната кабина на пилота – тя беше празна.
Това може би опростяваше значително ситуация – само че ако този кучи син беше някъде наблизо, рано или късно трябваше да го видя.
Измина твърде дълго време през което се опитвах да се справя с обърканите си мисли.
Ако съдех по това, което виждаха очите ми и което отчитаха скромните ми познания по медицина, тялото на Джесика беше отдавна мъртво.
Мъртвите й очи ме гледаха по начин, който сякаш ми казваше:
- Видя ли, Джервонд? Нали ти казах вече всичко!
Прииска ми се да и затворя очите. Усетих буца в гърлото си. Защо всички край мен трябваше да умират.
Зад гърба си чух шум. Може би това беше ервананецът…
Обърнах се нямаше отново абсолютно никой.
“Трябва да проверя координатите!” – казах си аз.
Отидох и зададох същите според инструкциите на госпожица Едуотър.
Щом напуснах пояса на Кайпер, антиматериалният двигател беше изключен – излишно беше да поемам повече излишни рискове и то без Джесика да бъде на борда с мен.
Повечето обекти в тази трета и най-външна част на Слънчевата система бяха съставени от лед, леки въглеводороди и някои органични примеси. Тук също така прелитаха и много комети и астероиди, както вече беше отбелязано, но най-същественото беше, че всички обекти в този район бяха много, ама много студени.
По пътя на своето развитие душата преминаваше през различни нива и всяко едно от тях беше белязана от душевна енергия – аз бях изпитал срам, вина, апатия, скръб, страх, желание, гняв, гордост, смелост, неутралност и приемане, но съзнанието ми все още оставаше на прекалено ниско стъпало в развитието си, за да прегърне и дори да обгърне цялата истина. Само нещо в изтерзаното ми съзнание дълбоко ми шепнеше, че съвсем скоро ще се сблъскам с нея.
Казват, че пътят на душата към осъзнаване бил особено труден и само малцина успявали да се спасят. Ако това беше вярно, то в моят случай моят беше направо трънлив.
Не можех да разчитам вече на нарензиевия чип, а от друга страна не можех да се завърна обратно дори и на Харон или пък на Хаумея. Впрочем шпионската сонда в своя нескончаем полет не беше прихванала никакви тревожни сигнали от този район, но все пак.
В този момент пред очите ми притъмня. Виждах ясно в съзнанието си, че проклетото ервананско копеле ме души, а тъй като скафандърът ми пречеше, не можех да хвана невидимите му ръце, ако изобщо имаше такива. Натискът към гърлото ми се засилваше и усещах как притокът на кислород постепенно отслабва и аз твърде вероятно можеше да остана тук завинаги – безжизнено застинал до моята вярна Джесика, която не ме беше напуснала дори и във собствената си смърт.
За миг ми хрумна просто да освободя еборадовите накладки и безондиавия херметически механизъм, да го сграбча за невидимите “ръце” – пък да става каквото ще, но въпреки изкуствено създадената от генератора гравитация, можеше да настъпи декомпресия, която мигновено да ме довърши.
Ама, разбира се, ето къде всъщност бил отговорът! Толкова очевиден!
Активирах хидравликата на скафандъра в автономен режим и със тази своеобразна симулация на движение “закуцуках” към генератора. Явно, хватката на невидимия враг не отслабваше и щеше да ми бъде прекалено трудно да го преборя само със собствени сили, но пък се надявах, че все още имаше някаква надежда. Искаше ми се Светлите създания да бъдат на моя страна и да ме закрилят!
Дръпнах семорановия електронен лост и изключих тридесет процента от захранването – тогава хватката като че ли поотслабна. Опитах се да впрегна всички сили и да постигна баланс, но се препънах и за малко да падна. Усещах силна съпротива – сякаш невидимото създание се бореше с всички сили да установи и запази своя контрол върху ситуацията.
Помислих си, че пропадам, но тогава изрецитирах стиховете на Светлината:

“За светлина жадувам,
но в пълен мрак живея,
Фалшивите ще се разкрият.
И после истината ще царува!
Когато стигнеш ти докрай,
там няма никой да те чака.”

Щом чу тези слова, мълчаливо повтаряни наум от мен, създанието като че ли се поколеба. Хватката му поотслабна още малко, но не напълно. И тогава издърпах рязко електронният лост. Светът пред мен се завъртя и шлемът ми за малко да се удари в тавана. Гравитационните сили можеха да си играят понякога не много приятни игри, но на практика гравитонните ми ботуши ме спасиха в последният момент.
Оттласнах се с единия крак и преместих бързо центъра на тежестта на другия си свободен крак. И това окончателно ме освободи от бруталната хватка на невидимото създание.
Беше твърде тягостно – и макар да считах себе си за победител, не можех наистина да се нарека такъв.
Пред мен индикаторите на контролното табло започнаха да пощуряват – холограмните инфограми и други измервателни прибори просто откачиха вследствие на някакви тайнствени смущения. И тогава целият кораб потъна в мрак! Тъмен и непрогледен!
Неизвестният ервананец просъска в ухото ми:
“Мислеше, че ще се изплъзнеш, но дълбоко в себе си усещаш, че това е твоят край. Вече не ти остана никой. Но ти предлагам една твърде изгодна и интересна сделка – ако искаш приемай, ако ли пък не – твоя воля. Скоро този кораб няма да има достатъчно енергия, за да те закара, където наистина желаеш! С безразсъдните си действия, ти сам се вкара в капана. Не разбра ли, землянино, Вселената е безразлична към собственото ни оцеляване и едва ли ще се трогне, ако някоя от нашите цивилизации изчезне!”
За посветените ще кажа само, че телепатичната връзка изисква особено ниво на душевна енергия, което е твърде специфично.
“Аз не съм землянин, глупако! Аз съм потомък на самия Серайджа Гул Сан – най-великият войн на Зегандария! А ние никога не сме заставали на пътя на Вашето собствено оцеляване поради простата причина, че не сме имали вземане-даване помежду си!”
Знаех, че в миналото са били правени експерименти за ориентация в лабиринт, като за целта са използвали най-прецизен вид телепатия. И всичко е минало напълно успешно.
“Не съм чувал това име! Серайджа Гул Сан! Звучи доста мъжествено и доблестно! Според мен това име не може да бъде име на подлец! Но понякога всеки може да се излъже! Значи не си землянин!”
Гласът вече открито се колебаеше и очевидно преценяваше как да постъпи с мен, а и не беше сигурен какво точно ще му се случи, ако ми се довери. Настъпи брутално дълга тишина, която беше толкова продължителна, че можеше да те оглуши!
“Виж, приятелката ти трябваше да умре, защото Вие убихте един от нашите. И този морален избор ме кара да се колебая. Все пак отнех живот, което ме кара да смятам, че може би наруших своите морални принципи. Но от друга страна има нещо, което сериозно ме притеснява. Как успя да се отървеш от нашето телепатично въздействие и как се справи със Сикур, който е много, ама много корав боец!”
Не знаех дали това звучеше като похвала или предвещаваше затишие пред буря, но някъде там усетих, че непознатият се канеше да ми разкрие някаква особена и може би донякъде тъжна тайна.
“Виж, чужденецо” – обърна се той към мен, - “във вселената съществуват най-широко разнообразие космически енергии и степени на развитие на съзнанието…”
“Не ми казваш нещо, което не знам!” – опънах му се аз. – “Нека и аз те питам нещо направо – каква е крайната Ви цел на развитие или по-точно какво точно искате от нас или пък от земляните. Може би щяхте да получите много повече, ако просто се бяхте опитали да ги разберете, унищожите или завладеете!”
Тогава прозвуча убийствен смях – дори не бях чувал подобен. Не беше нито плашещ, нито зловещ, нито весел, нито жизнерадостен! Но изпълваше със тръпки и съмнение всяка фибра от тялото ми, подсказвайки ми, че аз не знам какво наистина означава да живееш!
“Нека и аз те попитам нещо, млади момко!” – започна непреднамерено гласът с най-безстрастен тон, - “Изпита толкова емоции в своя път дотук, оцеля въпреки всичко и всички, а не си намерил отговор на най-важния за теб въпрос – на какво се дължи твоето собствено оцеляване! И може би очакваш аз да ти го дам! … Не, не чета твоето съзнание, ако имаш подобно чувство, просто ти съобщавам очевидното…”
Замислих се сериозно. И ако изобщо някакво бегло подобие на гняв се беше опитвало да си проправи път в гърдите ми, то умря мигновено и безапелационно. Твърдението беше толкова абсурдно просто, че нямаше какво да му отговоря. Почувствах се адски глупаво. Но после … отговорът пробяга пред очите ми по-много ясен начин, изкристализирайки сякаш от нищото.
“Искаш да ти помогна да стигнеш до Нанджагар преди хората, нали?” – помислих си аз.
“Точно така, землянино!” – с лека досада, но напълно сериозно ми отговори гласът.
Изпитах отвращение, че продължава да ме нарича все по същия начин, но реших да се опитам да спечеля благоразположението му. Това създание можеше да ми бъде от полза.
Не бях напълно сигурен колко точно са напреднали земляните, но пренебрежението, с което той се отнасяше към тях говореше твърде красноречиво. А, може би в огромната космическа шир не се правеше особена разлика и всяка чужда цивилизация беше обявявана за варварска.
Огледах се през хеоваровите илюминатори на впечатляващия кораб “Воаргис” – тъкмо напускахме пределите на пояса на Кайпер и мрачните външни очертания на Слънчевата система.
Гледах всемира с очите на космическо дете, което сякаш тепърва се раждаше. Хибернационният сън, в който ни бяха докарани на Харон само потвърждаваше моите опасения. Ние не бяхме видели нищо и за нас Харон беше целият свят – така след едно-две поколения спомените за заровените компютърни демонични вируси щеше да изчезне от съзнанието ни и никой нямаше да тръгне да ги търси.

ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ВТОРА: ЕРВАНАНЕЦЪТ

Ервананецът явно се нуждаеше от истинско тяло-гостоприемник поради простата причина, че му беше необходимо огромно количество енергия, за да общува с мен. Това очевидно го изтощаваше значително особено сега, когато липсата на външна гравитация променяше цялата ситуация и ме правеше по-скоро непредсказуем.
Ервананецът преценяваше до каква степен точно можеше да ми се довери, тъй като за него беше въпрос на живот и смърт и нямах намерение да загубя този коз срещу сериозен опонент!
Вече навлизахме в Облака на Оорт, където щеше да стане забавно. В този опасен леден свят започнах да усещам неподозирана празнота, която явно се беше натрупвала у мен през всичките тези години.
Имах да науча твърде много от живота – все пак бях едва на тридесет и пет.
Тогава между астероидите и безкрайното количество летящи ледени отломки забелязахме кораб на Земната федерация – не беше нещо обичайно бойните кораби на земляните да се навъртат тук.
“Тръгнали са към Нанджагар, землянино” – продължи с досадната си грешка гласът. – “А ти трябва да ги спреш, защото…”
Не знаех какво да отговоря…
“Ще ти помогна, но престани да ме наричаш…” – заинатих се аз.
“Добре, двамата като екип можем да постигнем повече. Тялото ми е сериозно повредено, защото вие нарушихте целостта на криогенната камера, а това може да се окаже проблем в бъдеще. Затова имаш ли нещо против да обсебя тялото на Джесика Едуотър само за малко!”
Побиха ме тръпки от този странен тип – толкова жадуващ да направи това, което искаше да направи. След малко ръката на Джесика като че ли помръдна и направи специфичен символ, които трябваше да изтълкувам като отиване до едно странично отделение. Там намерих електронен ключ за разчитане и дешифриране на тайнствените символи на ервананската писменост. Сега можех да се оправям сам.
Ръката на Джесика падна безчувствена. Явно дори и ервананците не можеха да поддържат това състояние на “обсебеност” поради очеизвадни причини.
“Какво знаете за времето, земляни?” – доста остро дочух гласът му в съзнанието си. – “Ние идваме от друга Вселена, където нашето съществуване беше напълно невъзможно. Защо не проумеете, че самия трансцедентален континиум не понася непригодните! И не се касае за омраза или пък за нещо друго! ”
Корабът “Воаргис” разполагаше и с огромни оръжия като например фотонни оръдия и визориеви нанопипала. Тази технология може би ще Ви даде представа колко лесно един ерванански кораб можеше да вземе на абордаж някой чужд.
Впрочем, нека не се отклонявам, а да продължа оттам, докъдето бях стигнал. Имаше някои неща, които да се доизяснят. Като например как ще поддържам комуникация с мъртвия ервананец.
“Приятелю” – обърна се той на чист зегандариански език към мен той, - “ако откараш кораба невредим до планетата Нанджагар, можеш да се отплатиш за моята помощ! Аз загивам – поддържането на толкова много ментална енергия изисква огромна концентрация и скоро духът ми ще се разтвори в небитието, откъдето няма да се завърна никога повече. Не, забравяй, че Ворук Абл Зиарн, беше твой учител и транспортирай оръжията в услуга на Земната федерация. Те нямат вина за това, че са се защитили!”
След това се чу едно тихо пукане – подобно на смущение на радио честота. И не чух никога повече нито дума от невидимия си съюзник.
Понякога човек можеше да получи много по-сериозна и голяма подкрепа от най-върлите си врагове. Но такъв е животът!
В тайното отделение освен футуристичния електронен транслаторен ключ, открих и нещо, което направо ме шашна.
Открих как мога да запазя собственото си съзнание и да го консервирам в случай на евентуална моя смърт. Това ме потресе. Но реших да се възползвам от откритието си.

ШЕСТДЕСЕТ И ТРЕТА: КОРАБЪТ ВОАРГИС

Твърдението, че корабите в бъдещето щяха да променят баланса на силите не беше задължително да е вярно поради простата причина, че аз бях останал единственият оцелял на борда. Вече отдавна бях напуснал и най-отдалечените предели на Слънчевата система и пътувах към Проксима Б, която се намираше в съзвездието Кентавър. Според инструкциите, дадени ми от Джесика и от Самия Ворук Абл Зиарн, трябваше да използвам скритите ресурси на кораба, за да мога да генерирам енергия за още една квантова телепортация.
Проксима Б като цяло беше разположено на разстояние от порядъка на повече от двеста шестдесет и пет хиляди астрономически единици от Земята, което по същество си беше адски много за земните стандарти. Но аз пътувах в ерванански кораб и бях изминал поне една четвърт от това разстояние, а може би дори и повече.
Земната цивилизация отдавна се беше превърнала в своето развитие във цивилизация от тип три  и беше способна на доста много, но ервананците бяха доста по напреднали спрямо тях. От това, което видях на кораба им, ясно си личеше, че притежаваха белези на цивилизация от тип пет, която беше способна на пътувания във времето и телепортация, а също и да напуска границите на познаваемата Вселена.
Но земляните все пак имаха на свое разположение някои от разработките на Ертол Гис и не се знаеше какво бяха научили през тези години. Да, преходът към по-висше ниво на развитие изискваше страшно много време, но все пак.
Имах достъп до някои от знанията на самия Ворук Абл Зиарн, което беше само от моя полза.
Разбрах истинската причина за нападение от страна на ервананците. Те искаха да добиват ценни за изхранването си евофатови каори, които всъщност трябваше да им осигурят спокойното съществуване – това бяха специален вид гъби, които вирееха при космически условия, но те бяха използвани и от деворанантите – нещо като гигантски космически птици, които не можеха да летят, но с които ервананците се хранеха.
Изумих се от почуда как толкова напреднала раса се храни по-сравнително примитивен начин, но по-късно разбрах, че причината за това е доста по-дълбока. Ервананците трябваше да отглеждат подобни птици, поради религиозността си, която поставяла в своя център Великата космическа птица – Бансонтук.
Смяташе се, че тези птици, чиито преки наследници бяха деворанантите, щяха да им осигурят безсмъртие, тъй като те живееха, както знаем, над триста години.
Нямах време да потъвам дълбоко в митологията на ервананската раса, нито пък да се запитам дали Проксима Б би била най-доброто възможно място, където те да изградят своите космически ферми за развъждане на въпросните животни.
Активирах специален режим на кораба, в който той ставаше невидим, тъй като беше достатъчно дори само да бъда забелязан от някои от постовете на Проксима Б, и най-вероятно дори и енергийните щитове на кораба нямаше да ми помогнат да се измъкна жив.
И тогава думите на Ворук Абл Зиарн вече придобиха смисъл в главата ми. Никога преди не се бях питал към кое ниво на развитие принадлежи Зегандарианската цивилизация, поради простата причина, че ние не бяхме имали достатъчно досег с нея, след като ни преместиха на Харон, но вътрешният ми глас ми казваше, че е на по-високо ниво на развитие от ервананската, тъй като скоро се научих да боравя умело с технологиите на кораба и дори чрез специален наносинтезатор за изкуствена реч се научих на основните положения в езика им.
След известна мобилизация на скритите ресурси на кораба, можех да осъществя още една квантова телепортация без проблеми.
Но се притеснявах дали наистина ще задам правилните координати, които между впрочем лесно можеха да бъдат объркани предвид факта, че все още не познавах напълно кораба им. Явно, Джесика беше направлявана тайно от същия този мой наставник и затова се беше справяла по-добре от мен самия.
След като активирах двигателят за квантова телепортация, лесно можех да се насоча към някакъв обект в относителна близост до Проксима Б.
Ворук Абл Зиарн ме беше посъветвал да занеса корабът като подарък за адмирал Ор Сув Рес, които евентуално можеше и да ме пощади заради ценните ми заслуги и знания.
Открих и електронен холограмен пръстен, който да потвърди добрите ми намерения в същото онова скрито отделение в дясната страна на залата с генератора.
И когато се обърнах трупът на ервананеца беше изчезнал. Тогава направо откачих. Тук явно имаше някаква конспирация, която трябваше да бъде разкрита час по-скоро и да бъдех наясно какво всъщност се случва.
Но трябваше бързо да се натикам час по-скоро в криогенната камера, тъй като можеше и да ми се случи някакво нещастие, ако процедурата по телепортация се провалеше. Запълзях много внимателно предвид факта, че само гравитонните ми ботуши ме придържаха към пода. И тогава видях ясен надпис, изчовъркан неизвестно от кого.
“Подведох те да избереш Проксима Б, но всъщност там те очаква отговорът на въпроса ти.”
Застинах, но бързо се опомних и успях да се вмъкна в криогенната камера малко преди да се осъществи така наречената квантова телепортация.

ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА: ПРОЗРЕНИЕТО

Проксима Б беше значително променена според разбиранията на ервананците, но все пак те бяха предпочели да изградят своите колонии под земята, където да отглеждат безбройните плантации от евофатови каори, с които да хранят животните си. Разбира се, те не разчитаха на прехраната си само на тези две неща, а се хранеха и с лорундиев енекс, който се абсорбираше на клетъчно ниво чрез сложна система от микро наносонди, вградени в скафандрите им. Това им спестяваше огромни ресурси. А птиците се отглеждаха най-вече за висшето съсловие и по-специално за адмирал Ор Сув Рес и разбира се за крал Зонкурван! Те биха осъществили божественото им сливане с Първоизточника и спасение от Шадук! Подземните градове на ервананците бяха свръхфутуристични и се очакваше в най-скоро време да успеят да колонизират успешно цялата планета, която заради определени идеологически причини на земляните беше останала ненаселена!
Крал Зонкурван беше останал повече от доволен и беше наредил ервананците да се придвижат преди земляните и към Нанджагар – нещо, което много скоро щеше да стане.
Колкото по-напред отиваха ервананците ясно осъзнаваха, че им беше необходимо стабилно развитие, което да спаси расата им от изчезване.
Или както се беше изразил духът на умрелия Ворук Абл Зиарн “Някъде там лежи истината, а ти скоро ще разбереш!”
Събудих се от своя криогенен сън, който очевидно беше продължил неопределено време. Но когато отворих очите си се намирах според свърхнапредналите бордови компютри на разстояние от около eдна астрономическа единица от Проксима Кентавър Б – това само свидетелстваше за впечатляващата прецизност на цялата апаратура на ервананския кораб!
Опасявах се, че може лесно да ме засекат, но камуфлажния режим на кораба ми осигуряваше известна защита за момента.
След като пуснах обстойно сканиране на цялата повърхност, осъзнах, че ключът към оцеляването на ервананците бях аз. Можех да им дам повече от ценна информация, но освен това може би се надяваха да се доберат до прословутите демонични компютърни вируси на Зегандария.
Корабът ми бавно се сниши, очевидно притеглен от външни непреодолими сили, които трябваше да го идентифицират.
Надявах се, че може би щях да успея да убедя краля им, че ще им помогна в замяна на моя собствен живот. Нямаше голяма причина да ме пощадят, но все пак.
Ервананците изпратиха специален спидер да ме прибере от импровизирания си космодрум, които между другото беше пълен с достатъчно кораби, за превземането на цялата съзвездие!
Бях объркан, но в суматохата се надявах да не забравя откъслечните части от ервананската реч, които се бяха запечатали в съзнанието ми!
Посрещна ме цяла гвардия от воири, които ясно ми показаха своето отношение към един чуждоземец, който на всичкото отгоре пилотираше техен кораб!
Един от тях сигурно щеше да ме блъсне в гърдите и само воинската дисциплина му попречи да го направи.
Завлякоха ме в подземния град, където можех да видя нивото на организация на тези създания – то надминаваше и онова на земните мравки. Толкова съвършено строителство!
Такива огромни изкопи бяха направени посредством много мравки-роботи, които така наречената бионика беше довела до много високо ниво на синхрон в груповото им поведение. Земляните също разполагаха с подобна технология, където пиезо-керамични преобразуватели бяха използвани за тяхното управление, но келараниевите наноадрени реактори вградени в тази бионика позволяваха мравките да се движат почти вечно.
Ервананците ги използваха освен за копаене на тунели и за транспортни цели.
Когато ме въведоха в тронната зала на крал Зонкурван, аз успях да оценя неговата огромна мощ и далновидна мъдрост. Зонкурван беше използвал всеки един момент, за да добие стратегическо преимущество пред земляните. Нямаше и съмнение, че някъде там се спотайваше и самият адмирал Ор Сув Рес в очакване на заповедите му за евентуално бързо потегляне към Нанджагар!
Когато ме изправиха пред краля, той ме запита:
- Кой си ти, млади човече?
Не знаех какво да му отговоря предвид факта, че толкова много неща ми се въртяха в главата, а и бях попаднал на вражеска територия, която можеше много скоро да се окаже моят последен пристан!
- Аз съм потомък на самия Серайджа Гул Сан, който беше най-великият боец на Зегандария! – изрекох с гордост аз.
Кралят явно не се впечатли особено от думите ми.
- Виж, момче, космическите демонични вируси ще наклонят изхода на тази война в наша полза и това трябва да се случи, докато аз Зонкурван съм крал на тази космическа пасмина!
Явно ервананците не бяха толкова благовъзпитани, за колкото ги смятах, но на практика, ако се замислех беше истинско чудо, че още не ме бяха убили. Досещах се, че кралят ще иска частна аудиенция с мен и се притесняваше и за други неща освен за това.
Той отпрати останалите воири, а остави само кралските гвардейци и адмирал Ор Сув Рес, който беше на практика също толкова пряко заинтересован, колкото а самият крал!
Ор Сув Рес се приближи към мен – беше наистина достолепен войн, претърпял много битки и видял прекалено много в живота си. Кралят едва забележимо наведе главата си и остави адмиралът да зададе въпроса му вместо него.
- Как точно ни победиха земляните, чужденецо? – запита ме той без абсолютно никакви заобиколки. – Трябва да имаш идея предвид факта, че успя да се измъкнеш не само от тях, но и от нашите велики войни на борда на “Воаргис”.
- Знаете ли? – опитах се да им обясня аз. – Вселената е срещу нашето съществуване и можем да виреем в единствената възможна за нас такава.
- Тоест? – леко се обърка Ор Сув Рес.
- Понякога трябва да приемем изчезването си с философско примирение – обадих се аз. – Погледнете моята собствена цивилизация на планетата Зегандария. Тя беше най-напредналата в познатата ни Вселена и ние дори бяхме напускали нейните граници. А една проста липса на морал ни докара до подобно положение! Загубих приятелите си на Харон! Убити в желанието на някого да съществува мимолетно и дори поради факта, че ситуацията не можеше да бъде другояче!
- Кралят не ме прекъсна. При други обстоятелства може би щеше да вземе собственоръчно главата ми, но като че ли беше съгласен донякъде с мен. Само че не искаше да си го признае. Усетих вътрешната му потребност да чуе и останалото. И затова поудължих разказа си.
Компютърните демонични вируси могат в най-добрият случай да създадат една подобрена реалност, която да бъде добре управлявана от Вас до момента, в който неизбежно отново настъпи колапс. Те са само временно решение – плод на болният ум на един луд учен на име Гад ‘Ди Ен.
- Тоест нашата смърт е неизбежна – обърна се към мен кралят, вперил внимателно своя поглед в човека пред себе си, от чиито устни той чуваше такава тежка присъда.
- Все пак имате някакъв шанс, Ваше Величество – обърнах се към него съвсем непреднамерено аз. – Но имам едно условие, за да изпълня всичко, което поискате!
- Кажи го – намеси се владетелят. – Давам ти кралската си дума, че ако спасиш моята раса, ще ти пощадя живота!
- Какво още искаше да ми каже Ворук Абл Зиарн? – погледнах го толкова съсредоточено в очите, че поведението ми при други условия би могло да се сметне за прекалено дръзко.
- Това беше моят последен съветник – тъжно се обърна към мен Зонкурван, - той пое на плещите си мисията да се справи със всички онези проблеми, които ни пречеха да се установим някъде за постоянно. Но виждам, че е загинал от ръката ти.
- Боя се, Ваше Величество, че Ворук Абл Зиарн ми предаде тайно съобщение, което се надяваше да бъде разчетено от самия Вас.
Кралят ме изгледа изпитателно, но вероятността да го лъжех, беше толкова малка, че реши да ми се довери, но все пак верните му воири стояха невидими в мрака – готови да ме умъртвят по негово желание!
Тогава той ме погледна с други очи и открито ме запита:
- Какво точно искаш освен свободата си, страннико? Усещам в теб витае особена скръб. Ни те принадлежиш на този свят, но ми се струва, че не принадлежиш и на другия. Нещо се е случило и ти се питаш как си оцелял дотук, нали? Може би очакваш, че ако аз те помилвам, ще се измъкнеш невредим и ще ти се размине! Ще ти дам отчаяно търсения от теб отговор – той е вътре в теб! Пропътува цялото разстояние, за да чуеш нещо, от което се боиш и не смееш да си признаеш – че ти не трябваше да се раждаш, Джервонд Ом Сан, и беше невидим през цялото това време. Сега ще ти кажа и защо искам проклетите компютърни демонични вируси – само те могат да спасят нещата и чрез определени ситуации да пренаредя нещата така, че расата ми да се измъкне безнаказано от тази реалност, която е отдавна мъртва и ще изчезне!
- Но тази Вселена ще продължи да съществува! – упорствах аз.
- Това е така, но тя ще съществува без нас и без теб – натърти Властелинът.
- И какво е причинило целият този дисбаланс? – някак преднамерено се учудих аз.
Воирите затракаха с юмариевите си копия и запяха тъжна песен:

“Когато Вселената реши,
смъртта моя ще дойде,
а аз трябва да приема участта си.
И болка, и гняв, и радост в захлас да прегърна,
и просветлението мое ще ме погуби!”

Кралят се обърна към мен с очакване. Искаше да чуе дали може да разчита на помощта ми.
- Приемам, но ще задържа демоничните компютърни вируси за себе си и ще ги унищожа след това! – заявих тържествено.
Безстрастното лице на властелина изразяваше нещо средно между благоволение и неприязън, която той се опитваше да скрие. Но те бяха в ръцете ми и го знаеха. Беше твърде възможно отново да ме убият – независимо от всичко!
Владетелят обеща да ми даде малък термонатиев куфар, в който да откарам малка част от бионичните мравки на планетата Зегандария, за да откопаем запечатания саркофаг! Обясниха ми също, че мога да поддържам и телепатична връзка с тях, ако желая, но да не разчитам, че те имат съзнание, само това, че могат да се подчиняват на сравнително прости команди.
Един от верните хора на крал Зонкурван се нае да ме придружи до Нанджагар, където им обясних, че трябва да проверя нещо. Ервананците смятаха, че съм шпионин, но след като им обясних мотивите си, че съм изгнаник, ги приеха добре, но настояха на борда освен двамата пилоти, да се качат и един взвод воири – за всеки случай!
Нямах избор и се примирих с условията им. От квантовата физика знаех, че и материята, и енергията изглеждаха зърнисти и можеха да се наблюдават само до определена степен – така че съумях да предположа, че не биваше да упорствам с условията им и да загубя своето психологическо предимство! Това, че живеехме в симулация беше една от многото, предложени от учените теории, но на практика можеше да ни доведе до солипсизъм, поради простата причина, че ни ограничаваше да вярваме само в индивидуалното съзнание, което не можеше да побере цялостното разбиране за цялото сътворение!
За цивилизация от такъв висок клас, какъвто бяха ервананците, беше доста странно как точно бяха ограничени от това да напуснат тази Вселена. Но явно кралят не ми казваше съвсем всичко, за което естествено не можех да го виня.
Както и да е, след известно време напуснахме Проксима Б, която бих определил като едно от местата, на които никога повече не бих се завърнал. Да, хората искаха да я колонизират, но ако можеше да се вярва на информацията на доктор Гад ‘Ди Ен планетата Нанджагар беше къде-къде по-добра алтернатива от тази планета тук – въпросът беше дали хората щяха да са способни да я достигнат в относително близкото бъдеще, в което силно се съмнявах, но ако се съдеше по поведението на краля – имаше нещо, което представляваше скрита заплаха.
Преди да се качим на борда на кораба и да обърнем очите си към впечатляващия изглед на тази планета и суровата й красота, се запитах какво толкова пречеше на всички да съжителстват в този безкраен Космос.
- Имаш късмет, че кралят се нуждаеше от теб – изсъска ми единия от придружаващите ме ервананци, - иначе нищо нямаше да се спаси, землянино! А много скоро, след като играта ти окончателно приключи, тези твои придружители ще си разчистят сметките с теб веднъж завинаги!
Осъзнах, че той ме предупреждаваше.

ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ПЕТА: МЕЧТИТЕ СЛЕД СМЪРТТА

Джесика Едуотър една истинска дама, но и безстрашен воин, който беше изпълнил дълга си – мисля, че ще я запомня такава, каквато си беше винаги, и съзнанието ми нямаше да се измами, защото такива като нея се срещаха едно на милион!
Джесика винаги ми е признавала, че мечтата й беше да бъде свободна и онова което беше жадувала с цялото си същество беше да види какво представлява животът без мрак и ограничения. Когато ервананците ми дадоха разрешение да потеглим, те вдигнаха тленните останки на труповете на Ворук Абл Зиарн и на самата Джесика. Очаквах, че ще я захвърлят като парцал, защото се беше сражавала срещу тях и беше убила протежето им Сикур, но те я положиха с най-голямо уважение върху така наречените бензонвар, които представляваха специални електронни плочи за нанокремиране. След това разпръснаха праха им в безкрая. Не бях сигурен дали го правят от проява на уважение или пък имаше някакъв друг скрит замисъл, но фактът, че и оказаха толкова голямо внимание явно говореше, че ценяха много истинските войни без значение към коя космическа раса се числяха.
Преди да тръгнем от планетата Проксима Б, от мен поискаха също и да им разкрия дали Земната федерация беше открила техните скрити кораби на Харон или пък подземният град на Хаумея. Отговорих отрицателно, защото осъзнавах, че земляните може би щяха да се окажат прекалено мудни в тази своеобразна надпревара, която на практика беше на живот и смърт!
След като беше извършен основен преглед на кораба по нареждане на крал Зонкурван, ние имахме разрешение и протекция да потеглим от импровизирания им космодрум.
Излишно е да препредавам цялата процедура по излитане, но ще кажа едно – ервананците показаха възхищението си към опознаването на тяхната култура от моя страна, но все пак оставаха достатъчно резервирани в доста отношения, защото за тях аз бях чужденецът.
Тогава си спомних един от моментите с Джесика Едуотър – тя беше толкова замислена, тъй като времето ни в самоизолираната колония на Харон изтичаше и ние трябваше да се измъкнем оттам колкото се можеше по-скоро.
Когато си може би сред последните живи оцелели от твоята планета, такъв човек не можеше да не ти направи впечатление.
А, тя не искаше много – само нейният прах да бъде разпръснат над място, което наистина обичаше или пък би харесала.
- Не искам да умра тук – леко се беше нацупила тя и с това спечели симпатиите ми моментално. – Искам да видя поне една малка част от огромната и необятна Вселена.
- Нека си дадем обет, че който от нас двамата бъде убит в сражение или пък поради някаква злополука, другият ще има грижата да остави душата му да почива в мир – сериозно се обърнах към нея аз.
Тогава тя ме погледна учудено, но с някакво меланхолично състрадание. Нужен ми беше половин живот от онзи, прекаран на Харон, за да осъзная напълно думите й, които тогава ми се сториха малко странни. Сякаш тя беше създадена за онова време и място, което и беше предавало мрачна тържественост и можеше да съществува само в тази част на времепространството.
Колко ли би се радвала, ако все пак научеше, че мечтата й беше реализирана по един или пък по друг начин – все пак краят и беше достоен.
Искаше ми се само едно – аз да й затворя очите. Нали знаете, онзи луд лодкар слагал монета във всяко от тях и прочие дивотии. Но аз знаех, че повече никога нямаше да я видя. Звездният вятър със своята огромна скорост и налягане щеше да свърши останалото и да разпръсне останките й.
Отдавна бяхме излетели, когато единият от воирите се приближи към мен и ми каза:
Сигурен съм, че разбираш, че кралят не можеше да ти каже всичко, тъй като се бои от предателство. Ние сме тук затова и ще ти разкриваме волята му малко по малко докато не изпълниш заръката му.
Вече можехме да се отправим там, където ме очакваше моето спасение и избавлението на Зегандария.
В нашият път до Нанджагар, която беше извънредно отдалечена от Земята, трябваше да минем и през съзвездието Хидра, за да продължим към мъглявината “Духа на Юпитер”, която беше отдалечена на около две хиляди и шестотин светлинни години, а оттам насетне пътят ни щеше да бъде в безкрая. Според груби изчисления на еманариановите квантови компютри можехме директно да използваме квантовата телепортация, за да стигнем по-бързо дотам.
Навярно бях пропуснал да спомена, че на практика освен ремонтните дейности по кораба, бяха направили някои малки преустройства в пилотската кабина и по-специално в камерите за криогенен сън.
Ервананците с почуда забелязаха, че умело използвах знанията, предоставени ми от покойния Ворук Абл Зиарн и дори им давах някои малки напътствия, тъй като след смъртта на Брутус на Хаумея те се бяха добрали до идеята за връзка между Королан Бру и Ертол Гис.
Това ме издигна особено в очите им, но трябваше да мине много повече време, за да се убедят, че при новите обстоятелства съм доста повече на тяхна страна, имайки предвид перипетиите, които бях оставил зад гърба си.
Понякога чувах нечленоразделното им ръмжене и се опитвах да отгатна думите им, но основното средство за комуникацията помежду ни си оставаше главно телепатията, която понякога обаче действително ме изтощаваше.

ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ШЕСТА: СЪДБАТА НА КЛОНИНГ GH306

GH306 много скоро пое истинското управление на контрабандата на “Ехнатон” в Слънчевата система, като по този начин се превърна в пряк конкурент на най-добрите контрабандисти на “Самаел”. Върху плещите му легна огромна отговорност, от която той не се опитваше да избяга. Сравнително скоро старият Есборн ги напусна и го остави да се оправя напълно сам, понеже едва ли скоро щеше да бъде способен да се измъкне толкова лесно от този опасен и брутален бизнес. Но той знаеше, че върху плещите на протежето му щеше да легне огромната отговорност да се справи с всички брутално тежки задачи по пласирането на незаконно придобитите артефакти.
- Ние всички сме деца на времето, а твоето вече дойде – обърна се той към клонинга на прощаване. – Но знай едно ние сме контрабандисти по време на суша, но сме готови да браним Земята като роден дом. Не забравяй, че между тези на пръв поглед жестоки мъже можеш да намериш по-истински приятели и съмишленици, отколкото покварената натура на земните сенатори беше способна да ти предложи!
GH306 трябваше да вземе съдбоносното решение как да организира последните им останали финанси и успеят да напуснат Слънчевата система час по-скоро преди да бъдат изтребени в отчаяната борба за власт, но първо щяха да се отбият на Харон, където Земната федерация вече беше стъпила. Между впрочем, земляните нямаха достатъчно време да изследват целия Харон, но бяха разрушили колонията “Семрик Син” до основи с термоядрени бомби. Силата на детонацията обаче остави незасегнати корабите, скрити под ледовете.
Колонията беше мястото, където бяха погребани последните остатъци от цивилизацията на Зегандария или от така нареченото й последно поколение. Тя се намираше, както казахме, в един от южната част на Харон, и по-специално в кратера Немо, където ние се чувствахме чудесно – поне докато не ни застигна цяла серия от беди и всички не намериха смъртта си в този леден ад.
GH306 притежаваше достатъчно красноречие, за да убеди останалите контрабандисти, че под ледовете на Харон ги очаква ценна придобивка, която ще се изплати многократно – и той не се лъжеше.
Корабът “Ехнатон” беше снабден със специален камуфлаж, който можеше да даде достатъчна защита срещу първоначалното проследяване.
Контрабандистите се спуснаха внимателно на планетата, стараейки се за избягват всякакъв досег с радиационния фон.
А откъде GH306 беше научил за скритите кораби на ервананците – това беше твърде интересен въпрос.
На първо място не всеки можеше да се сдобие с подобна информация, а Брутус беше предал по секретни радио честоти за някои свои подозрения – оттам насетне на GH306, който още пазеше своите контакти в някои части на войската,  не му отне прекалено много време да стигне до извода, че нещо сериозно се готвеше и най-вероятно и логично беше то да бъде в относителна близост до аутпоуста на Земната федерация.
По-късно тайно той се сдоби с холограска карта на повърхността на Харон и това му даде огромно предимство пред останалите. При анализ с квантов компютър лесно можеха да се направят предположения в кои райони най-вероятно можеха да бъдат скрити корабите и след няколкомесечна работа по изследването на този проблем, най-сетне той локализира тяхното местоположение до Мордор Макула.
Когато представи подозренията си на останалите и им показа част от това, което беше научил, те погледнаха на неговото предложение доста по-сериозно.
Контрабандистите от “Ехнатон” разполагаха и с множество по-малки кораби за пренос на артефакти, които лесно можеха да транспортират скрити богатства, каквито те се надяваха да намерят.
След изчезването на командир Брутус неговият заместник Ердемон Бонкс обяви луда награда за онзи, който можеше да даде точни сведения за местонахождението му – с това той искаше да блесне пред земното командване и да покаже своята лоялност.
Между другото целия търговски оборот се промени и командира, който беше един от основните им клиенти, просто им обърка доста сметките. По тази причина те решиха освен да потърсят корабите да претендират и за наградния фонд в размер на цели петстотин хиляди енти, който изобщо не беше за подценяване.
Корабът на контрабандистите бавно се спусна и остави безкрайна диря върху мъртвата ледена повърхност на спътника.
GH306 нямаше да търси напосоки, а се ориентираше по всякакви възможни начини, за да може да се добере до корабите.
Те знаеха, че Ердемон Бонкс можеше и да бъде подмазвач, но обявената парична награда щеше да бъде изплатена във всеки случай, а това беше най-важното.
Плашещите сенки, които обгърнаха кораба ясно говореха, че Мордор Макула е едно място на смъртта и напълно отговаряше на своето име.
Първият помощник на клонинга Шианзо се обърна към него с думите:
- Да направим ли термичен скенер на повърхността, за да открием следи от някакъв живот?
- Не е нужно – обърна се към него съвсем спокойно GH306, - не се знае какво точно се крие под ледовете. Може и да са оставили корабите в режим на хибернация и да не открием абсолютно нищо – трябва да слезем долу и да огледаме.
- Ще трябва да вземем и оръжие – намеси се неговият пръв помощник Шианзо. – Мордор Макула е плашещо място.
GH306 мислено си припомни за своя ментор, който беше излязъл в пенсия и се беше отказал от този начин на живот, но в неговия случай той нямаше правото да избира кое беше добре и кое зле.
След дълго търсене из сякаш безкрайните очертания на Мордор Макула те успяха да намерят и останалите кораби.
Шианзо ахна от възторг, когато един специален космически ледоразбивач от тяхната флотилия успя да се добере до един от корабите.
- Наистина са фантастични. Само да знаем как да ги подкараме – добави той, изпълнен с ентусиазъм.
Земната федерация беше получила тайна подкрепа за изграждането на най-големия възможен кораб “Кетсандорар”, който беше снабден с модерен тахионен двигател от клас три – сега те разполагаха с достатъчно добра възможност да използвам откраднатите знания, предадени им от доктор Гад ‘Ди Ен. Те щяха да успеят да преодолеят времепространството, но им предстояха и някои интересни опасности.
Контрабандистите загубиха почти две седмици, за да могат да подкарат космическите кораби на ервананците, но скоро се убедиха чакането си е заслужавало.
Мнозина добре разбираха, че за да избегнат правосъдието и да се измъкнат от тази западаща звездна система, както я наричаха те помежду си е по-добре да се стегнат и да се хванат здраво на работа.
Твърде много усилия, който бяха възнаградени! Преди да тръгнат обаче GH306 бързо усети полъха на смъртта, която като че ли дебнеше в Мордор Макула. Когато сподели своите усещания със Шианзо, той само поклати глава и му каза:
Древните ацтеки на Земята са вярвали в непрекъснатата борба между доброто и злото и са знаели, че боговете са имали нужда от кръв, за да живеят. Но според мен Вселената е циклична и на всяко нещо му идва края, а не е ясно ако все пак има ново начало по какви закони би се осъществило то. Според техните вярвания всяка от четирите основни ери е завършвала потоп. 
-Имаме късмет, че Харон е сух – засмя се той на остроумната си шега.
GH306 се съгласи с верния си помощник, но усети, че трябваше да се бърза.
- Как мислиш къде е другият кораб? – попита го той отново.
- Моите хора извадиха девет летателни апарата от ледовете – твърдо отсече Шианзо, - което, като се замисля, не е никак зле и си е цяла флотилия – така че направо трябва да сме благодарни!
Останалите контрабандисти с мъка привършиха последните приготовления и поставиха корабите в състояние за незабавно излитане. След това ги завързаха със специални зеретиеви въжета, които Брутус им беше дал, и които бяха зегандарианска технология. Корабите бяха издигнати, завързани подобно на карго товар, и впоследствие антиматериалните им двигатели бяха активирани във въздуха.
А смелият клонинг GH306 прошепна:
- Напред към планетата Нанджагар, където трябва да завърши всичко.

ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И СЕДМА: ПЪТЯТ НА ДУШАТА

Когато една душа пропътува своя път между измеренията, тя разбира нищожното си състояние. Мнозина нямаха куража да признаят, но Енбрайт никога не беше страдал от астрофобия , но душата му трябваше да броди между двата свята без да намери покой. Истината беше, че точно неговата душа се беше свързала с Джервонд Ом Сан, а не някакъв измислен Ворук Абл Зиарн. Енбрайт беше заемал изключително високо положение в йерархията на eрвананците и тяхната заслуга да успеят на привлекат Джервонд Ом Сан беше пак негова. Но истината беше, че така духът му беше намерил покой. Колкото и да се опитвахме, Космосът си оставаше неразгадаем.
След като отлетяха и напуснаха Харон, повечето контрабандисти повдигнаха въпрос как ще разпределят бъдещите си дялове от евентуалната плячка на Нанджагар.
Помощник капитан Спайкснар се обади, че просто трябвало да се вземат предвид заслугите на отделните членове на борда на кораба и в исторически план по-проявилите се трябвало да получат повече. GH306 реши бързо спорът им със следните думи:
- В еднообразието на Космоса за нас е все едно къде ще сме – стига да оцелеем! Обещавам като капитан на кораба “Ехнатон”, че Вие ще получите достатъчно земя и до седемдесет процента от всички ресурси, които открием на планетата. Според някои сведения, с които се сдобих тя е доста богата и на редки метали, които ние можем да приберем.
Но все пак част от екипажа след първоначалния ентусиазъм като че ли се поотдръпна от своя капитан. Имаше голяма вероятност да казва истината – не щеше и съмнение, но какво щяха да правят после!
Помощник капитан Спайкснар се опита да ги успокои и побърза да ги увери в правотата на GH306, а също така да им посочи и някои идеи за по-справедливо разпределение на дяловете, които те биха могли да продадат лесно на която си искат цивилизация в рамките на Галактическата федерация.
Но тези донякъде наивни обяснения не успокоиха донякъде земното им мислене – повечето от тези космически вълци не бяха участвали в полети извън пределите на Слънчевата система, а това сега за тях беше наистина притеснително.
Един от тях на име Зангър се обади:
- Отиваме на края на света, а вие ни предлагате мъгляви обещания. Не ще и съмнение, че има вероятност и да се превърнем в богати хора, но повечето от нас имаха по над сто хиляди енти чиста заработка преди да се съгласим да се отправим на това пътуване с неизвестен край!
- Ето ви наградата за всички Ваши усилия! – много любезно им отговори Спайкснар, но под тази привидно приятна външност дебнеше истински космически хищник и убиец. – Вие може да разглеждате себе си вече не като контрабандисти, които бягаха от закона, но затова печелеха сравнително по-добре от средностатистическия офицер в състава на Обединените сили на Земната федерация, а като вложители в едно предприятие или начинание, което може да Ви направи несметно богати. Дори и крадейки артефакти и изпълнявайки мръсни поръчки сто хиляди енти нямаше да Ви стигнат абсолютно до никъде. Не забравяйте също така, че съм плащал гаранцията на мнозина, които бяха залавяни и поставяни под карантинна изолация от нашите добри приятели от Интергалактическата полиция.
- Добре – не се предаваше Зангър, - уточнете на какви суми бихме могли да се надяваме. – Нашият предишен капитан Есборн се пенсионира с над десет милиона енти, а ние сме по-бедни от църковни мишки.
- Всичко с времето си – озъби се едва забележимо Спайкснар, - не съм сигурен, но може би всеки от нас да прибере минимум пет пъти повече, ако оживеем, разбира се. На планетата има огромен шанс да заварим точно никой, а разполагаме с цяла малка флотилия, която е напълно достатъчна за нейното колонизиране и заграбване на значителните й богатства!
След тези обяснения малкият екипаж на “Ехнатон”, който беше около дузина души, но междувременно беше попълнен и разширен с някои нови попълнения като Зангър Еринъс, Мобинъс Фук и някои други космически лекета – повечето от тях дори измъкнати буквално от затвора като че ли се поуспокоиха и се върнаха на вахта , за да изпълняват съвестно задълженията си.
Изрично беше да се описват предългите им перипетии, които те претърпяха.
Но едно беше напълно сигурно – те бяха овладели тайната на квантовата телепортация и успяха да се доберат до Нанджагар, където корабите им плавно се спуснаха на повърхността.
Корабът на Земната федерация, който те завариха там, колкото и модерен и да беше не можеше да се сравнява с огромната им огнева мощ и скоро беше пленен. Контрабандистите постъпваха умно и не искаха излишни неприятности – можеха лесно да поискат откуп за пленените, а може би и още нещо – Земният Сенат едва ли щеше да им го откаже!
Пленяването на самия кораб на земляните не отне прекалено дълго време, тъй като те не можеха да активират тахионните двигатели толкова бързо – особено докато бяха на стационарна орбита.
Малко по малко на Ермонал Биворс и Ебералд Езинър им се изясни, че GH306 лесно можеше да си разчисти сметките с тях.
Какво невероятно съвпадение би казал някой, но времето за разплата наближаваше.
След като GH306 се изправи очи в очи със своите съдници, той смирено ги запита:
- Как се чувствате при размяна на местата, уважаеми?
Нотката на язвителност не слизаше от лицето му, уморено от воденето на толкова много битки.
Ермонал Биворс се опита да защитава своите възгледи за Еволюционната теория и да покаже интелектуалното си превъзходство над своя опонент, с което всъщност искаше да скрие страха си, но лицето на Езинър си оставаше каменно.
- Понякога Висшите сили ни дават знаци, но ние не ги забелязваме! – продължи неумолимо към своите мъчители той. – Както се казва, ние сме толкова нищожни, но не го осъзнаваме!
- Какво точно се каните да правите с нас? – запита го лудият гений. – Ние вярвахме, че използвайки Вас ще бъдем способни на вечно господство!
- Нека говорим по същество – сряза го капитанът клонинг, - известно ни е за сътрудничеството между Ертол Гис и Королан Бру. Само не сме наясно каква е крайната дестинация на тези две корпорации.
- Никога няма и да я узнаете, драги – засмя се с грозна усмивка Ермонал Биворс. – Бъдете благодарен, че някак си сте придумали Главният екзекутор да Ви пусне. Иначе лесно можехте да отидете в небитието!
Насред суровата красота на Нанджагар, която светеше с бялосинкава светлина, мнозина бяха поставени пред дилемата дали да останат тук завинаги или да продължат напред.

ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ОСМА: БИТКАТА ЗА ПЛАНЕТАТА НАНДЖАГАР

Скоро след това на планетата кацнаха и Джервонд Ом Сан със обкръжаващите го воири. Величествените войни бяха страховити, но все пак твърде малобройни ако трябваше да водят война с неизвестен противник. Корабът им се разкри едва след като се убедиха, че могат да преговарят с контрабандистите!
Космическите вълци се отнесоха благосклонно към тях и след като изслушаха историята им, обещаха да им помогнат!
Срещата между двете цивилизации беше повече от впечатляваща, но огромната изненада, когато те видяха своите собствени кораби, които бяха оставили под ледовете на Харон, беше просто неописуема!
GH306 държеше на своите обещания и не искаше да подведе крал Зонкурван – още повече, че никога не би се справил без да използва неговите летателни апарати, но интуицията му не се излъга да поостане и да експлоатира ресурсите на планетата. Лесно можеха да направят временна колония, която да гарантира оцеляването им.
Решиха едновременно да култивират планетата и идеята беше посрещната с единодушно одобрение.
Джервонд Ом Сан беше назначен за помощник-губернатор на крал Зонкурван, който на практика дължеше на него оцеляването на своята раса и намирането на наистина подходящо място за нея. Но все още не бяха открили демоничните компютърни вируси.
Колкото и да се опитвахме обаче Ебералд Езинър държеше, че трябва да бъде екзекутиран заради огромните си престъпления:
Те ме караха да вярвам, че постъпвам правилно и да очаквам едно светло бъдеще, което така и не дойде, а вътрешно в себе си аз съм знаел правилния отговор през цялото време.
Смелостта му впечатли Джервонд, който реши, че той може да изкупи прегрешенията си просто като помогне на колонията по някакъв начин – нещо, което той изпълни най-съвестно. Беше взел със себе си жена си и двете си деца, които в този момент чуха за някои от бруталните му престъпления.
Решихме преди да потеглим за Зегандария да изпратим един от корабите, които да покаже маршрута на цялата флотилия на Зонкурван и да й даде шанс да подсили позицията ни, тъй като не се знаеше дали отнякъде няма да се появи някой неочакван гост.
Джервонд Ом Сан беше станал съвсем друг човек, който добре помнеше Джесика и нейната чаровна усмивка, както и думите й:
- За да получиш опрощение, Джервонд, трябва да проявиш снизхождение първо ти!
Не след дълго се появи и флотилията на Зонкурван, която бързо ни помогна да реорганизираме планетата. Неговите бионични мравки бързо прокопаха тунели под твърдата повърхност на Нанджагар и станахме свидетели на огромните залежи от природни богатства на нея.
Зонкурван се обърна към мен:
- Ти, Джервонд Ом Сан, изпълни дълга си, но само на половина, трябва веднъж завинаги да унищожим демоничните компютърни вируси, защото именно те причиниха страдание на корабите ми и унищожиха повечето от тях. Думите ми могат да бъдат потвърдени и от адмирал Ор Сув Рес.
Адмиралът, който стоеше близо до него, кимна мълчаливо. Сега той знаеше, че Джервонд беше истински боец и никой не го наричаше с пренебрежителното землянино.
Бионичните мравки продължаваха да копаят огромни тунели под повърхността на Нанджагар и много скоро ние бяхме способни да изградим огромен подземен град, който да приюти всички нас. Да, ервананците бяха сравнително резервирани към нас, но много скоро ние научихме езика им и можехме да общуваме не само чрез телепатия.
- Но оставаше основният проблем какво се беше случило с двете огромни корпорации? Къде бяха техните ръководители?
Ермонал Биворс беше порядъчно измъчван преди да си признае всичко и най-накрая страшната истина беше пред очите ни – пред нас стоеше последното и най-тежко изпитание, а именно да застанем лице в лице със създателите на целия този Ад.
Крал Зонкурван заяви просто, че неговата раса ще ни помогне в неравната борба, която трябваше да водим докрай и да се справим с този проблем веднъж и завинаги.
Все пак никой не знаеше къде се беше покрил Руфус Ебендхаус, а с неговото залавяне щяхме да получим поне половината от отговорите, от които отчаяно се нуждаехме.
Разбира се, щяхме да използваме и свръхмодерният кораб “Кетсандорар”, тъй като освен впечатляващите тахионни двигатели, оръжията му далеч надминаваха въоръжението на един ерванански кораб и бяха нужни поне половин дузина крузери на Обединените сили на Земната федерация, за да му окажат достоен отпор – защитата му включваше не само фотонни оръдия и кераниеви терандери (това на практика беше футуристичен вид антиматериално оръжие), но и плазмени лазери, които бяха достатъчно мощни, за те изпарят!
- Аз, Джервонд Ом Сан, бих желал великия ми родител да бъде горд с мен и с това, че всеки от нас и светец, и грешник беше живял, за да отстоява себе си – провикнах се аз, но никой не ме чу – сякаш мракът наоколо беше ням съдник!
Времето щеше да излекува всички рани и да заличи Джесика от паметта ми както слънчевият вятър и суровите климатични условия бяха заличили следите ни на Харон. Но нищо нямаше да изтрие завинаги тази жена, изпълнена с мрачен трагизъм, от мислите и от сърцето ми. Джесика Едуотър беше там! Като се замисля животът на някои беше кратък, но мисията на съществуването им беше да бъдат в услуга на останалите. Сбогом, моя любов, дано се видим на онзи свят, когато аз затворя очи някой ден! Ти беше моят ангел-хранител!

ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ДЕВЕТА: РУФУС ЕБЕНДХАУС

Земната федерация очакваше да пристигнат някакви сведения от изпратения кораб до Нанджагар, но такива така и не се получиха. Като един от най-старшите сътрудници на Королан Бру Руфус Ебендхаус осъзна, че най-вероятно нещо много сериозно се е случило и техните планове за подчиняване на Нанджагар нямаше да бъдат успешни. Королан Бру беше вложила трилиони в разработката на свръхмодерния космически кораб и планиране да изгради цяла флотилия, дори смяташе да нападне самата Ертол Гис, от която черпеше своето ноу-хау. Да, покойният доктор Гад ‘Ди Ен беше създал бомба със закъснител, която можеше да гръмне всеки един момент.
Руфус беше сенатор като покойните Бондор и Олрой. Презираше ултраскъпите им резиденции и впечатляващото високомерие към по-слабите и онеправданите. Нямаше никакъв смисъл да вярва, че те щяха да променят ценностната си система, но знаеше, че имаше някакъв шанс за възмездие! Тоест, въпреки всичко Руфус имаше известна доза човечност.
Той знаеше, че бедните не са особено добре дошли на територията на Веория, където цялата пасмина от псевдоаристократи искаше властта само за себе си.
Руфус Ебендхаус идваше от бедно семейство, което беше разчитало на гения му, за да се издигне обществено, но по пътя към върха той беше съумял да опази душата си или поне така си мислеше. Мнозина критикуваха темповете на развитие, които той диктуваше на Королан Бру и жадуваха след като се осъществяха някои от най-наложителните реформи той просто да отиде в небитието. Колкото и добрини да беше направил Руфус върху плещите му тегнеше тежко проклятие.
Отдавна се чудеше на тези идиоти защо най-далечната точка, която бяха взели за връх на своите политики не можеше да излезе дори и извън пояса на Кайпер, където започваха истинските космически приключения в безкрая – там, където всичко беше позволено и въображението не знаеше граници.
При конструирането на кораба “Кенсандорар” той беше убедил останалите, че нужните средства от приблизително пет трилиона земни енти ще се изплатят за нула време при колонизирането на далечна планета, а сега сам се чудеше какво да си мисли.
Руфус имаше впечатляващ интелект, който разбира се можеше и да се доближава до този на небезизвестния Джонатан Саклин, но размахът и тромавите възгледи на Земната федерация го спъваше сериозно и той не можеше да разгърне пълния си потенциал.
Скоро той беше извикан пред Земния Сенат, който го порица строго и му даде ултиматум или да намери решение в най-скоро време или да доизкара остатъка от живота си като строго охраняван затворник в елитния затвор Ебендхаус, който беше на практика кръстен на неговото име.
Обвинителната реч срещу него съдържаше горе-долу следното:
“За онези, които гледат отвъд допустимите хоризонти в опитите си да постигнат безсмъртие, но накърнявам материалните и обществените интереси на корпорация Королан Бру присъдата трябва да бъде максимално строга, а публичният им образ би трябвало да бъде изтрит от аналите на историята. Уважаеми Руфус Ебендхаус, Вие бяхте осъден строга изолация в елитното затворническо учреждение Ебендхаус, което трябва да послужи за пример на онези, които с лека ръка пилеят средствата на Земната федерация и подкопават авторитета й.”
Останалата част от обвинителната реч беше повече от скучна и дори не си заслужаваше да бъде споменавана.
Ученият без който Королан Бру никога нямаше да стъпи на Марс изпадна в потрес не толкова от факта, че с публичния му живот беше свършено, колкото че това беше ясен сигнал, че Королан Бру щеше да сложи предългата си ръка и на останалите му изобретения и патенти.
- Уважаеми съдии, имайте предвид, че … – започна съвсем уверено той, но беше прекъснат от съдебното жури на Земната федерация.
- Достатъчно, обвиняеми, присъдата Ви е окончателна и наистина се надяваме да преразгледате греховете си, тъй като ще имате твърде много години за тази цел – строго се обърнаха към него и тримата магистрати.
Той беше отведен и затворен и много скоро всички забравиха за него. Сякаш наистина никога не беше съществувал и абсолютно никой не го беше познавал.
През първата година на своето затворничество той се запита не беше ли Королан Бру един твърде лицемерен субект, който щеше да бъде способен още дълго време да се възползва от уменията му и качествата му на учен и изобретател, ако не го беше затворил между четири стени да окайва своята съдба.
Руфус не беше глупав. Ако законът позволяваше и не бяха изключителните му заслуги съм Земното правителство най-вероятно щяха да са го приключили много по-рано. Но той не спираше да крои планове как да излезе. Като тигър затворен в клетка! Толкова сам и в същото време, готов да убива! Той беше предаден от своите и беше потопен в скръб, прилична на ураган, която можеше да потопи всеки един индивид с нормална психика, но той не беше с нормална психика. Руфус беше мръднал човешката еволюция толкова много, а никой не беше се погрижил да излекува страданието в душата му.
Мракът се стелеше в душата му, изтерзана от недоумението какво следваше оттук насетне – цяла една вечност на пълна скука!
Руфус искаше и с цялото си сърце жадуваше да види онази промяна в човешкото общество, която щеше да му позволи човешката цивилизация наистина да достигне по-високо ниво на развитие без да разчита на подаяния от някой свой по-развит събрат.
До него в затвора естествено достигаха най-разнообразни слухове за перипетиите на GH306, който беше демонстрирал сериозни качества на лидер, готов да се опълчи на статуквото. Там някъде Руфус осъзна, че тази система е дяволски прогнила и дори самото твърдение за това беше твърде банално.
Останалите затворници само изпитваха свиреп респект към този изключителен гений, заключен несправедливо и роб на собствените си вътрешни демони.
Но Руфус знаеше нещо, което никой от останалите не се беше сетил да го попита. В дълбочината на душата му, подобно на стръкче на младо растение, започваше да пуска филизи едно странно прозрение – демоничните компютърни вируси бяха прекодирани и никой не беше наясно какво се криеше в тях. Те можеха да отключат виртуалната реалност, с която да контролират съзнанието на масата лумпенизирани изчадия, алчни да живеят в собствената си изкривена реалност, но не знаеха, че в лудостта на самия доктор Гад ‘Ди Ен се беше събрало толкова много страдание, че преди да умре той беше споделил със своя колега – “Направих всичко това, за да ги обуздая, но виждам, че съм грешал, те сами се стремят към своето саморазрушение, а този избор би следвало всеки да направи за себе си!”
Руфус удряше по главата си с юмруци, жадуващ да види отново светлината на Веория – там, където имаше шанс да се постигне нещо и той да даде шанс на интелекта си да вирее, а не бавно да изтлява, взирайки се в собствената си душа.
Внезапно дочу един странен глас:
- Ти ли си лудият гений? Онзи впечатляващ свръхинтелект, който искаше да излезем в истинския космос, а не да следваме някаква догматична уседналост в собствената си Слънчева система?
Руфус се изненада, но му отвърна:
- Някога може би ще стане ясно дали човечеството не е само виновно за своята участ, а честно казано си мисля, че този ден наближава.
- Но Вие не ми казахте какво наистина бихте искали от един Свръхразум, ако той наистина съществува?
- Мисля, драги, не знам как да Ви наричам, че Вие допускате едно сериозно несъответствие и липса на логика в разсъжденията си, ако допуснем, че този Свръхразум съществува, то той би трябвало да се запита не е ли това вероятност за една неморална грешка, която може би ще му струва прекалено скъпо следващият път.
- Не мисля, че Ви разбирам – смутолеви мъжът. – И за да не Ви държа в неведение, моето име е …
- Всъщност това няма ни най-малко значение – прекъсна го някак нетипично Руфус, - мисълта ми е просто, че едно поредно създаване на цял порочен кръг от същества, впрегнати в несъвършените си еволюционни процеси…би поставил под съмнение факта доколко той може да се нарече Свръхразум!
- Не богохулствайте, драги, отчаянието е лош съветник! – опита се да го укроти неизвестният мъж. – Да, земляните са изпаднали в дива ярост да постигнат нещо изключително, но може би ще го заплатят с душите си. Това е неминуемо.
- За същата цел един фотонен квантов компютър би свършил може би по-добра работа, използвайки неговия принцип на суперпозиция , вие бихте получили желания отговор. Вижте – поде отново Руфус, - целият проблем на съществуването е …
Внезапно влязоха надзирателите, които му казаха да се приготви, защото високопоставени членове на Сената са дошли да го разпитат за нещо извънредно важно!

ГЛАВА СЕДЕМДЕСЕТА: ИЗБОРЪТ

Когато видя с очите си сенаторите, Руфус се досети, че те не бяха дошли за добро. Искаха да изкопчат от него още нещо иначе досега да го бяха ликвидирали. Мъчеше се да си припомни лицата им и дали изобщо имаше надежда те да го измъкнат от този пъкъл.
Сенаторите Бонъмс и Курмайн бяха толкова елегантно облечени, че просто можеше да ти се догади. Черно-зелените им дрехи бяха твърде елегантни, а черните им пелерини добавяха елемент на загадъчност у тях. Без почти всякакво предисловие те се обърнаха към Руфус:
Сър, не всички във Земния Сенат са такива дебили, че да не оценяват огромната загуба на нашия кораб – нещо повече, скоро ние ще бъдем изправени пред морална дилема за собственото си съществуване – а това на практика е напълно ненужно! В този ред на мисли Ви предлагаме една нелоша сделка, която мисля, че е във Ваш интерес да приемете.
Руфус изгледа тези две аристократични мекотели по начин, който просто не можеше да се опише, но се опита да скрие презрението си, тъй като явно очакваше някакъв вид предложение, което да направеше възможно излизането му оттук.
Сенаторите прекараха около четвърт час, за да му обяснят колко много всъщност ще спечели той, ако им сътрудничи и че би следвало да го направи, ако иска да получи реабилитация като най-великият учен, живял някога на Земята.
- Кажете направо, че искате демоничните електронни вируси – постави прямо въпроса Руфус. – Това твърде лесно ще оправи нещата и ще изясни ситуацията. Пък и предполагам сте осъзнали достатъчно ясно, че някой друг вече се е добрал до тях, което е и причината да дойдете тук!
Двамата се спогледаха сконфузено – той в общи линии беше очертал параметрите на офертата им.
За времето прекарано в затвора Руфус беше претърпял огромна промяна и осъзнаваше, че някъде там го очакваше истинско възмездие и нямаше да бъде способен да прескочи трапа.
- Господине, струва ми се, че пропускате на ни попитате кои сме всъщност – някак странно се промени гласът на единия.
Руфус онемя и ако не беше окован щеше да падне на колене, да плаче и да се моли да пощада.
- Ние сме Светлите създания и ние ясно ти подсказахме цената на твоя успех!
- А контрабандистите? – с нечовешки глас проговори той. – Те не са ли виновни? Цялата търговия и донякъде по-дребните открития, свързани с научно-техническия прогрес се въртяха около тях.
- Да, защото ти направи така, Руфус – с леден, но любезен глас се обърна към него едното от странните създания. – От друга страна дори те ни почитаха повече от теб самия и да ако бъдат съдени, ще имат право на следващо прераждане, но не и ти!
- Позволете ми да Ви задам един последен въпрос – престраши се Руфус, чието тяло трепереше като есенен лист в съдбоносно очакване. – Кой беше онзи, с когото разговарях? И той ли беше един от Вас?
- Не, драги мой старши сътрудник на всемогъщата корпорация Королан Бру, това беше твоят призрачен двойник, които само се опитваше да ти каже какво те чака отвъд. Тоест, е ти вече всъщност може би знаеш…
- Но Вие … - Руфус застина и се чудеше какво да отвърне.
- Каквото и да правиш, неизбежното ще се случи, но като твой ангел пазител ти заявявам, че е по-добре да го приемеш с достойнство и смирение, отколкото да мрънкаш и да се оплакваш. Иначе сам ще усложниш собственото си положение. Присъдата ти е издадена на много по-горна инстанция и дори ние нямаме право да я коментираме – продължи неумолимо Светлото създание.
- А пазачите не ни ли чуват? – опита се да спечели още малко време клетникът.
- На твое място бих се постарал да уредя делата си на земята – отговори ангелът. – Кой знае какво може да ти се случи! Понякога през нощта се случват странни и необясними неща!
- Там където не ти достига логика, трябва да подходиш с вяра – насърчи го и другият ангел. – Проблемът при теб е, че случаят ти е безнадежден!
Руфус разтърка очите си – те бяха изчезнали и все едно никога не бяха били в килията му.
Замисли се дълбоко. Като учен той винаги беше отхвърлял наличието на всякакви свръхсили и прочие дивотии, но после осъзна, че действително беше разговарял с ефирни създания и го обзе луда паника. Почувства се като грешник, прикован към земята, осъзнаващ, че те просто му говореха самата истина!
Руфус разполагаше все още със немалки суми пари и беше подкупил някои от тъмничарите да му носят малки продоволствия, тъй като в килията му на практика нямаше абсолютно никакъв достъп на слънчева светлина, която да му напомни за света на живите!
На сутринта, когато пристига единият от надзирателите му, той чистосърдечно го помоли за една услуга:
- Предай това на вицеадмирал Ердемон Бонкс, който знае за какво да го използва и му предаде малък нарензиев чип. Тук е скрито всичко. Заклевам те във всичко свято, оцеляването на цялата ни планета зависи от това. А, сега ще те помоля за нещо лично. Намира ли ти се зеретиево въже?
Надзирателят го изгледа с огромно любопитство но нищо не каза. Само се почеса по тила. В името на всички добрини, които Руфус му беше правил, се съгласи наистина да му помогне и му обеща този чип да бъде предаден, където трябва.
Страдалецът се успокои донякъде.
Минаха минути. Минаха часове. А надзирателят все не идваше. Руфус започна да се отчайва и просто не знаеше какво да си мисли. Кой можеше да предположи, че беше скрил най-голямото съкровище за цялата Земна федерация в определи части от тялото си и впоследствие наноскенерът не ги беше засякъл изобщо.
Надзирателят се оказа честен човек и при вечерната обиколна отвори семараниевата тройноизолирана врата, която отделяше килията на осъдения от коридора към общия изолатор.
- Това, което правиш и ме накара да направя е крайно опасно, но запомни, ако получиш въжето, което искаш, и случайно си жив, не съм ти го дал аз. Донесох ти генаниево влакно, което ще се стопи, след като се обесиш, а освен това притежава свойството да не оставя никакви белези. Ето ти и ликарианиева инжекция, с която можеш да си вкараш кислород във вените и да предизвикаш сърдечна емболия. Твърде просто е. Тя също е изградена от нанополимер, който след известно време ще се разтопи и разгради без да остави абсолютно никакви следи!
Руфус онемя и сведе главата си. Надзирателят го изгледа съчувствено за миг, а после изрече:
- Направих за теб всичко, което можах, а сега сме квит – ти и аз. Две изгубени души в този пъкъл. А сега наистина трябва да вървя.
Той се обърна и вратата се затвори след него почти безшумно. Страдалецът остана сам и трябваше да направи избора си. Избра първо инжекцията и вкара повече от двадесет кубика кислород в артерията си, изчака малко и нахлузи въжето около шията си и след това се обеси.
На сутринта го намериха паднал по очи и регистрираха, че е получил сърдечен арест на миокарда. Никой не се усъмни какво точно се беше случило.

ГЛАВА СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВА: НАДЗИРАТЕЛЯТ

Надзирателят знаеше, че изобщо не беше лесно да изпрати този дяволски чип до вицеадмирал Ердемон Бонкс, тъй като на колонията на Цербер цареше впечатляваща каша. Всички знаеха, че Брутус беше изчезнал и слуховете за сенки, които го преследваха неотлъчно в миналото, ставаха все по-дръзки.
На първо време Ердемон Бонкс се опитваше да изпроси определено снизхождение от Земната федерация, на която никак не и се нравеше да общува със аутпоуста на Цербер по ред причини, а от друга се колебаеше дали самият Бонкс не беше организирал таен преврат, изземвайки по този начин част от нейните функции.
В крайна сметка най-горната камара на Сената прецени сега-засега да го остави на власт, замествайки Брутус, тъй като можеше да го компрометира в определен по-късен момент.
Ердемон Бонкс не можеше да познае предишните войници – те толкова се бяха изменили, чудейки се какво се случваше и за всичко имаше конкретен виновник, за който вицеадмиралът неволно се досещаше.
След като се поразрови в електронните документи, които в бързината си Брутус не беше успял да изтрие напълно, горе-долу успя да сглоби пъзела и да осъзнае какво точно се беше случило.
Един от най-доверените хора, с които той логично се беше свързвал в миналото при подобни случаи беше същият Ебералд Езинър, който отдавна беше на Нанджагар, където водеше сравнително почтен и спокоен живот – доколкото това можеше да прави човек с неговото минало.
Сигналите, които получи от транслационните станции на Марс бяха повече от противоречиви и той осъзна напълно ясно, че Брутус беше погубен и поради по-страшна причина от онази с полуявното му предателство към земляните.
Марс беше една от обичайните командировъчни бази на бившия Главен екзекутор в миналото, а на Цербер той ходеше сравнително рядко и само за изключителни случаи.
Ердемон Бонкс се опита да събере определена информация, която да му помогне с разплитането на случая, но войниците избягваха да говорят и бягаха от него като от чумав.
Да осъществи контакт със Висшия ешелон на силите на Обединената Земна Флота беше също безумно и най-неочаквано с него се свърза някой си надзирател на име Мънгър Курзайл, който беше твърде заинтересован да разговаря с него лично и беше долетял през Лунния космодрум, през свързочната станция на Марс, та чак до Харон.
Ердемон Бонкс си помисли, че това е някаква зле скроена шега, но на по-късен етап го взе напълно на сериозно, осъзнавайки, че ако имаше достатъчно късмет, то това би бил неговият шанс да постигне нещо изключително!
Покани го в един шумоизолиран кабинет и внимателно изслуша речта му, както и предварителното му представяне.
- Не мога да повярвам! – ахна Бонкс. – Значи демоничните компютърни вируси са на Земята, а той е пратил онези глупаци за зелен хайвер. Но защо казвате, че се е обесил? Имал е ресурсите да поживее известно време в изолатора и после да бъде организиран опит за бягство.
- Невъзможно е да се измъкнете от Ебендхаус, сър – възрази надзирателят. – И никой никога не се е и опитвал!
Тогава Бонкс се удари с ръката си по шлема на скафандъра и за малко да седне от изненада. Той осъзна колко брутално откровено мозайката пред него се беше наредила.
Ервананците искаха демоничните компютърни вируси, защото самият той…
- Как обаче е успял да преметне Светлите създания? Нима те наистина съществуват? – говореше с недоверие Бонкс, който при всичката си превзетост си падаше малко суеверен.
- Тук трябва да има още нещо, сър – каза надзирателят и смирено му подаде нарензиевият чип, който на практика съдържаше скрита карта за местоположението на саркофага.
- Което ще рече? – почеса се по тила Бонкс.
- Което ще рече, че със самото си тайно идване на Зегандария легендарният доктор Гад ‘Ди Ен го е донесъл със себе си, а от своя страна е споделил толкова много знания със земляните, че те просто са обърнали своите търсения в друга посока. По този начин Королан Бру е получила огромен ресурс под формата на ноу-хау от Ертол Гис и очевидно дори и не е знаела напълно защо го получава.
- Тоест никой все още не ги е намерил! – със зловещо тържество се обърна към надзирателят Ердемон Бонкс. – Стоят зарити за вечни времена под носа на шепата глупаци от Сената, който могат само да държат безсмислените си речи за благополучие и просперитет и да тънат в охолство! А ервананците и техните помощници, които очевидно се наричат зегандарианци и чиято колония на Харон ние разрушихме, са отишли за зелен хайвер. Но… - направи той кратка пауза, - от друга страна не е известно къде точно те ще изберат да построят своята разселка, която за тях е първостепенен приоритет.
Бонкс нареди на надзирателя да пази пълна тайна и да си върви, давайки му сериозната сума от петдесет хиляди енти за информацията и покривайки стойността на целия междупланетарен полет от собствения си джоб.
Надзирателят се поколеба, но Бонкс с великодушен жест го отпрати, давайки му правото да си избере който спидер иска за полета си в обратната посока.
Докато траеше разговорът надзирателят не пропусна да огледа странното изражение на Бонкс и посърналото му лице. Той приличаше на ходещ труп и ако не беше скафандъра му щеше да изглежда като скелет.
Но имаше и още нещо. Надзирателят не си правеше илюзията, че ще бъде пуснат просто така. Още от самото начало той знаеше, че се обрича на гибел, но понеже беше честен човек прие доброволно да отиде на заколение.
Бонкс не обърна особено внимание на реакцията му, защото вече мислеше как да намери местоположението на скритите вируси.
- Тук е ясно указано – почеса се той отново по шлема. – Явно са заровени дълбоко край Енсанор, което е една от основните военни бази във Веория. – Но нещо не се връзва. Как доктор Гад ‘Ди Ен изобщо е успял да ги скрие без да бъде забелязан от персонала?
Когато вдигна очите си, надзирателят все още стоеше срещу него. Той се изненада и може би щеше да го наругае, но тогава се сети за нещо.
- Не разбираш ли сега, Мънгър? – обърна се той към него. – Той единствено е знаел как да ги активира, а тайната му я е предал покойният доктор Гад ‘Ди Ен. – Но да знаеш онези със сигурност ще се върнат и обединените сили на Земната федерация няма да ги спрат.
Като че ли по команда един от войниците му донесе тревожен сигнал, че ервананците, предвождани от един от оцелелите от Харон се завръщат, за да нанесат удар и да си разчистят сметките със земляните.
Бонкс понечи да даде разпореждане, но надзирателят го спря:
Руфус спомена, че ервананците имат разположени сили и на Хаумея – най-вероятно скрити крузери. Можем да ги използваме и да пресрещнем нашествениците!
- Най-вероятно са духнали и те – щеше да го скастри Ердемон. – Пък и ако са отпътували за Нанджагар, ще им отнеме известно време да се завърнат!
- Не мисля така, сър, може и да съм прост надзирател, но ако наистина използват квантова телепортация те няма да осъществят преплитането на двойките в зона, в която има военен конфликт или засилено присъствие на Интергалактическата полиция.
- Но Харон е на огромно разстояние – опита се да възрази Бонкс.
- Не е точно така – опонира го Мънгър. – Ако корабите им са тук, лесно ще можем да ги пленим, а демоничните компютърни вируси трябва да бъдат унищожени. Само така цялото човечество ще си отдъхне.
Внезапно Ердемон го халоса с една бонетива пушка, която пръсна визьора на скафандъра му и предизвика декомпресия. Главата на нещастника се пръсна като зряла диня, а самият той нямаше дори достатъчно време да усети как очите му изскачат от орбитите си и смешно тупват в изпълнения с кръв шлем, а парчета от раздробения му череп вече представляваха само гротескно подобие на глава.
- Сега аз държа козовете, глупако, ако овладея корабите на ервананците и получа демоничните компютърни вируси, ще мога да контролирам всички чрез така нареченото имплантирано съзнание за виртуална реалност и те ще бъдат мои роби! Аз, Ердемон Бонкс, ще мога да отърва собствената си кожа, защото иначе рано или късно ръководството на Земната федерация ще ме очисти, както сториха с покойния Евазон Коурн, който беше мой командир преди Брутус.
Ердемон Бонкс светкавично застреля и другия войник, влязъл по погрешка. Целия изолиран кабинет беше в кръв – кръвта на двама невинни, но психопатът Бонкс не знаеше никаква мярка – той щеше да получи своето и да успее!
Когато го попитаха какво се е случило в рамките на колонията, той отговори, че не е било нищо особено и просто е трябвало да се защитава, тъй като пратеникът е бил предател. Но у войниците останаха известни подозрения и само високият му ранг ги спираше да не го арестуват, затова той се видя принуден да им разкрие за корабите на Хаумея.
Решиха, че нямаха много време и настояха да действат на своя глава без пряко потвърждение от Върховното командване.

ГЛАВА СЕДЕМДЕСЕТ И ВТОРА: НА ХАУМЕЯ

С целите сили, дислоцирани на Цербер, Ердемон Бонкс се отправи да търси люто правосъдие, но каква беше изненадата му когато не откри нищо. Хаумея беше по-мъртва и от Харон.  Тогава видя зад гърба си Джервонд Ом Сан. Той му се смееше.
- Кой си ти? – запита го Брутус. – Не ме убеждавай, че си стигнал дотук просто така, цялата история вече започна да става прекалено объркана, а Вие, всички Вие…
Джервонд го гледаше, а Бонкс неуверено започна да пристъпва към него. Изведнъж от устата му започна да блика кръв.
- Нима не разбра, че тези демонични компютърни вируси, които ти бъгват мозъка, отдавна са унищожени! – изсъска той. – Не се ли запита за това? Претърсихме цялата повърхност на Зегандария, но не открихме нищо, дори пуснахме бионичните мравки на крал Зонкурван – все същото. Ако все още съществуват, те със сигурност са били преместени!
Ердемон Бонкс започна да усеща, че му се завива свят и ще падне. Не беше сам. С него бяха… Огледа се –  беше напълно сам.
- Всички мои войници – отчаяно размаха той ръцете си. – Къде са те? Нима и това е измама?
Очите му бяха очи на мъртвец! На безнадеждно обречен болник! Страданието, изписано на лицето му, беше повече от очевидно.
- Те бяха холографско копие или нека го кажа така. Същото важи между другото и за Земята, Земните сенатори си мислят, че властват над милиарди души, а всъщност едва ли са повече от един-два милиона плюс популациите на всичките разселки, изградени в далечни и чужди светове като Марс, Хаумея и Цербер! Разгадах тайната на модифицираните вируси, те са направени така, че веднъж съзнанието ти попаднало в новата реалност на времепространството, няма да присъства в старата никога повече, но при преходът …
- Значи ти си направил всичко! – изкрещя извън себе си Бонкс. – Но защо?
От всички възможни реалности трябваше да намеря една, в която наистина да мога да съществувам. Душата на Енбрайт ме преследваше, тъй като само той се досещаше какви ги върша. Но без тяло, с което да се свърже, той няма как да бъде конкуренция, но …
- А Светлите създания? И те ли са измислени? – изрева Бонкс. – Нима и Руфус ме е излъгал!
- Какви Светли създания? – недоумяваше Джервонд. – Тези създания са плод на болното ти въображение!
И тогава той усети потупване по рамото – едва доловимо усещане. Не искаше да се обърне. Потупването беше по-настоятелно и сериозно, но беше толкова ефирно, сякаш идваше от някой друг живот или от отдавна отминал спомен за него.
Обърна се и ги видя – Светлите създания го гледаха безстрастно, а той застина като омагьосан. Сега те се бяха изправили пред него в истинския си ефирен облик – по-различен дори от това, което видя самият Руфус.
- Измина дълъг път, Джервонд – обърнаха се те към него. – Заблуди почти всички, но не можеш да измамиш силите на Светлината. Макар излъчващи сияние, лицата им бяха обгърнати от мрак, които сякаш говореше за някаква вселенска празнота.
- Духът на Енбрайт те преследваше, Джервонд, но ти не проумя, че нищо не свърши с онази битка на борда на кораба “Воаргис” – толкова кървава и толкова безпощадна! Нито с това, че ервананският крал Зонкурван ти повери управлението на своите кораби и те издигна до помощник-губернатор – чест, за която ти дори не можеше и да мечтаеш! Между впрочем ти използва клонираните копия на демоничните компютърни вируси, за да властваш толкова дълго време над всички останали. Почти незабележимо. Ти – детето на Ада, създаден в болната глава на доктор Гад ‘Ди Ен. Беше идеален за това и изигра ролята си успешно. Руфус Ебендхаус запази оригиналите на вирусите дори с цената на живота си, защото ясно осъзнаваше колко опасни са те. И нека ти го кажем направо – те отдавна лежат разбити, дълбоко заровени в недрата на Земята и нищо не може да ги възстанови.
- Но как е възможно? – запита Джервонд, изпаднал в транс и ужас. – Нима съм толкова голям хищник? Нима съм демон или пък някакъв зъл дух?
- Не бихме използвали точно тези названия – обадиха се двете Светли създания, - но ти усети нашето присъствие още тогава и се скри толкова умело, че никой не се заподозря, въпреки че всички знаеха или поне подозираха що за човек си всъщност.
- Искате да кажете, че заради мен ервананците не могат да съществуват в новата реалност? – опита се да проумее смисъла им Джервонд.
- И не само те! Всяко твое действие ограничаваше или пък изключваше някого от списъка, ако изобщо можем да наречем това по този начин, лишавайки го от правото за съществуване в новата реалност! – странно се изказаха те.
Кръвта капеше от устата и носа на Ердемон Бонкс, и не по дяволите, Джервонд не беше излъгал около него нямаше никой друг. Бяха те двамата, пленници на демоничната илюзия за съвършен и идеален свят, който впоследствие се израждаше и разпадаше при всяко по-внимателно вглеждане в него.
- Забравяте обаче за Ебералд Езинър! – опита се да хитрува Джервонд. – Той беше истинският палач и ненаситният кръвопиец, жадуващ да причинява мъка и страдание!
- Той поне имаше оправдание, че си вършеше работата, Джервонд, и ние му дадохме шанс да се покае. Онова малко момиченце, което той видя, бяхме ние. Не е ли душата на дете най-подходяща за това?
- А Фон Бласк? – запита Джервонд отново. – Той беше убит от Ренто.
- Да, защото искаше да избяга и да отнесе тайната на Харон или по-точно твоята собствена загадка в сигурни ръце.
- Искате да кажете, че Ренто се е самоубил заради мен? – изохка Джервонд, но очите му бяха стъклени като на змия.
Ренто не можа да приеме това, че го измами и го накара да отнеме човешки живот! – строго казаха ефирните създания. – Както виждаш нещата много лесно се навързват въпреки че на пръв поглед изглеждат доста сложни и объркани. По твоя път ти сееше само смърт и разрушение.
- Чий син съм аз? Да не би на Доктор Гад ‘Ди Ен? Или пък на самия Джонатан Саклин? – изрева извън себе си Джервонд, опитвайки се да намери опора, за да се защитава срещу отправените обвинения.
Светлите създания мълчаха с мрачно тържество, но не с преднамерено злорадство или някаква фаталност, а с безпристрастността на съдници, на които им предстоеше да вземат важно решение!
Ердемон Бонкс усети, че умира и му се искаше да се обърне с думи за призив за помощ от страна на Светлите създания, но от устата му се долавяха само нечленоразделни звуци. Силите го напускаха и той дочуваше някаква песен:

“На Харон е мрачно и тъжно,
под ледовете е скрита истина страшна,
веднъж тя разкрита – става банална,
но участта ни е все същата пак!”

- Мигар няма да ме спасите, Светли създания? – със сетни сили се опита да събере мислите си в предсмъртен вопъл без да съзнава, че това не са толкова думи, колкото неговите собствени мисли.
- Ти беше продажен мазник и експлоататор, който се радваше на страданието на своя командир! – чу той някакво подобие на глас от което буквално изтръпна.
Нещо накара Ердемон Бонкс да се обърне и със замъгления си поглед то съзря собствения си боен спидер – нямаше никакъв помен от ервананските кораби – нито онези, които се надяваше да намери, нито онези, които Джервонд предполагаемо беше скрил наоколо.
- Всичко ли е било една демонична илюзия? – изстена той.
- Сметнахме, че симулацията на инопланетянски кораби ще е чудесната причина Джервонд да разкрие истинската си същност и да излезе от черупката си – дочуха се отново неземните им гласове.
Ердемон Бонкс щеше да се влачи като червей заради непоносимите болки, но твърдата повърхност на ледената Хаумея беше не по-малко опасна от тази на спътника Харон! Той падна и просто остана да лежи, докато една експлозия, причинена от допира на топлия му скафандър с метановия лед под краката му не го довърши окончателно.
Джервонд умираше, но нямаше кой да го спаси.
- Всичко ли беше илюзия? – яростно се заоглежда той. – Нима дори колонията на Харон никога не е съществувала?
Колонията си беше напълно реална, а за нейното унищожение вина имаше Земната федерация, която между другото също беше принудена косвено от теб и от манипулираните от теб хора да се защити и да отвърне на удара с директно попадение върху скритата заплаха!
Джервонд разбра, че беше безнадеждно обречен и не можеше да се оправдае пред Светлите създания. Осъзна ясно, че беше дошло времето му изтекло.
“Може би идваше времето за коригиращата сесия” – помисли си той.
Джервонд се вгледа в Светлите създания, а лицата им бяха безизразни. Стояха и се взираха в него.
Някой се размърда зад него. Не беше Бонкс, който беше станал жертва на собствената си декомпресия.
Джервонд осъзна, че това беше GH306, който му каза:
- Ето, че се срещнахме, Джервонд, мисля, че измежду другите си престъпления, ще отговаряш и за геноцид спрямо клонираните ми събратя – те не бяха холографска проекция. И между другото, ако си мислиш това което си мислиш, клонираната версия на демоничните компютърни вируси могат директно да бъдат заредени в квантовата матрица и от там да се случат интересни неща.
- Къде са всички останали? – опита се да поддържа разговорът престъпникът.
- На различни места! – отговори сериозно GH306, - но бих казал, че ти сам създаде своята собствена реалност, която на всичко отгоре беше и твърде убедителна! Трябва да ти се признае, че си роден талант! Браво!
И GH306 допря ръцете си в имитация на ръкопляскане, което можеше направо да смрази кръвта.
- Какво ще стане със Земята? – продължи Джервонд. – Нима Руфус е умрял с цел да ме спре?
- Ами в интерес на истината и да, и не – отвърна спокойно GH306. – На Руфус му беше писнало да живее с този товар на плещите си. А и не виждаше с какво колонизирането на нови светове ще допринесе твърде много за цивилизация, която очевидно все още не е достигнала такова ниво на развитие. Според мен той взе правилното решение. Колкото до теб...
Странно чувство обсеби Джервонд – той се почувства толкова незначителен.
- Ще има ли кой да ме осъди за тези безчинства? – замисли се наследникът на Серайджа Гул Сан.
- Това е добър въпрос – каза GH306, който искрено се забавляваше, - ами честно казано, мисля, че най-доброто възможно решение е в следващата версия на реалността ти да не съществуваш. А и няма логична причина за това. Ти изпълни целия си “потенциал”. Думите на Руфус преди да загине бяха горе-долу следните “Защо ни е свръхразум щом можем да свършим абсолютно същата работа и с квантов компютър?”
- Тоест ние не сме собственици на Земята – изненада се Джервонд.
- Много точно казано, пък и никога не сме били. Ако погледнеше от друг ъгъл – защо ни е? – отговори GH306.
Двамата стояха неподвижно. И никой не проронваше вече нито дума. Джервонд Ом Сан разбра, че това е наистина края и беше безсмислено да се бори и да се опитва да избегне неизбежното!
- И все пак за теб има надежда – тъжно отговори GH306. – Джесика те обичаше. Безкористно! Това ще ти даде възможността твоят край да бъде достоен. Какво повече би могъл да искаш при тези обстоятелства?
Светлите създания стояха безстрастно и наблюдаваха двамата мъже, но очевидно нямаха намерение да се месят изобщо.
- Джервонд беше по-бърз – извади плазмения бластер и стреля към вече бившия адмирал.
И тогава онемя. Тънки струи ефирна светлина го обгърнаха и той видя себе си в началото на своето пътуване – сякаш вчера бяха пристигнали на Харон. Всичко се случваше много бързо. И после всичко потъна в мрак.
Мина известно време. Когато се опомни, Джервонд отвори очите си. GH306 беше мъртъв. Но не от неговата ръка, а от своята собствена.
Светлите създания ги наблюдаваха безстрастно. Едното внезапно прошепна:
- И сега къде ще отидеш, Джервонд? Ти направи своя избор. Беше неотклонен и се бори за своята кауза – да спасиш народа си или по-точно себе си. Но подобен егоизъм Вселената не може да толерира. Земята вече не те иска.
Джервонд се насили да говори. Но не му се получаваше. След като премигна, Светлите създания вече бяха изчезнали.

ГЛАВА СЕДЕМДЕСЕТ И ТРЕТА: НОВИЯТ ДОМ НА ЗЕМЯТА

Земната федерация успя да получи пълните сведения за това, което се беше случило лично от устата на Джервонд Ом Сан. Той беше получил възможността да използва спидерите на GH306 и на самия Бонкс.
В една слънчева утрин спидерът му  се спусна върху Земната повърхност. По стечение на обстоятелствата Джервонд кацна точно във Военна база Енсанор. Ръководството на базата го допусна заради това, че пилотираше спидерът на Бонкс, а другият спидер го следваше, управляван чрез сложна система за реанганова транслация.
Веория беше подготвила мащабна мобилизация на своите сили и беше призовала и другите два основни лагера Кенаран, който обхващаше Евразия, и Зорунваг, който пък включваше бившите Африка, Австралия и Океания, да се присъединят в отговор на чуждоземната заплаха!
Земният Сенат беше гласувал редица резолюции, с които се поставяха под запрещение всички онези, които може би бяха комуникирали с въпросния Руфус Ебендхаус или пък бяха изнесли някаква класифицирана информация от високо ниво. Разследванията течаха с пълна сила и без никакви скрупули. Но колкото и да се опитваха сякаш все стигаха до задънена улица и нищо не можеха да докажат!
Областта около Енсанор беше повече от футуристична – включваше геборанова мрежа, която отразяваше слънчевите лъчи и правеше базата практически невидима с просто око. В един от близките хълмове, покрити със зеленина, беше вграден Дискът на времето – футуристичен квантов часовник, способен да работи без да спре повече от сто хиляди години. Представляваше огромен диск в средата на който имаше лятяща сфера, която стоеше във въздуха, поддържана от антигравитационна възглавница, а два веориеви наномагнита осигуряваха нужното силово поле.
Какво беше учудването им, когато осъзнаха кой беше в действителност вътре! Джервонд излезе с високо вдигнати ръце и очакваше да бъде разстрелян! Но вместо това когато отвори очите си, слънчевите лъчи минаха през клепачите му, който той толкова дълго беше стискал силно…
Това беше свят на светлина и свят на красота. Свят на невинност, но и на неограничени възможности!
- Това ли е Земята – домът на моите прародители? – слиса се той. – Толкова дълго бях живял в мрак, че не виждах красотата около мен. Явно Светлите създания са били прави.
От ултраукрепените докове на една от помощните подстанции на базата, излезе един от сержантите на име Гайлс и се провикна на човешки землянски език:
- Кой сте Вие, моля да се идентифицирате! 
Но Джервонд не разбираше човешкия землянски език, тъй като беше общувал досега със Светлите създания, GH306 и Бонкс главно чрез телепатия.
Вместо да продума той кимна и погледът му посочи труповете, които носеше.
Сержантът ахна и нареди на няколко от войниците да ги отнесат на сигурно място. Те се подчиниха начаса.
Откараха Джервонд в една изолирана зала и след като той успя чрез знаци и носените от него електронни документи да им обясни всичко, те се хванаха за главата.
- Вие спасихте цялата Земя, господине – обърна се чисто протоколно към него сержантът, - но не толкова чрез своите действия, а преди всичко с това, че ни отворихте очите. Земната федерация ще продължи да отправя поглед към далечните светове, но още дълго време няма да забравя, че истинският ни пристан е тук. У дома!
Войниците, застанали наоколо козируваха! И извикаха “Ура!”
Джервонд остана да помага на земляните и скоро установиха връзка с Ендугъс Майлроу. Споделените сведения бяха толкова ценни, а разказът на Джервонд за клонираните компютърни вируси толкова невероятен, че Ендугъс се замисли:
- Явно трябваше да пренасочим сътрудничеството си със земляните в съвсем друга посока иначе може в някои от следващите варианти на Вселената да ни няма всички нас изобщо!

ЕПИЛОГ

- Мислиш, че ти се размина,  Джервонд! Почакай, още нищо не си видял! В онзи свят отвъд те очакват Светлите създания, но ти никога няма да се преродиш отново. Не забравяй, пратенико на мрака, че впечатленията, които получава душата от тялото, са твърде мимолетни и за теб няма да има разпределителна възможност по пътя  на развитие! Но линиите на съдбата са необясними и пътят ти на Харон, там където властват душите на умрелите, беше прекалено дълъг и странен! Твърде трънлив и не на последно място отричан от мнозина! – шепнеше едно от Светлите създания, които Джервонд беше видял на Хаумея. – Ние трябва да обърнем своите погледи назад и да проумеем, че всички недъзи, които сме имали, могат да бъдат поправени!
А там някъде долу на Земята започваше някакво ново развитие на душите, което може би нямаше да бъде спъвано от междугалактически конфликти.
Джервонд Ом Сам запозна земляните с начина на живот на Зегандария и никой от тях не посмя да възрази срещу неговите разбирания, тъй като истината трябваше да бъде признавана.
Много от достиженията на Ертол Гис бяха усвоени и скоро земляните бяха способни да осъществяват квантова телепортация, да пътуват из пространството, използвайки тахионни двигатели и да опознават нови светове!
А, що се отнася до ервананците – е, тях никой повече не ги видя и никой повече и не чу за тях. В тази времева линия те вече не съществуваха. Но къде беше всъщност точката на пречупване?
Една привечер преди наследникът на Джервонд Ом Сан да затвори очите си над него се надвеси едно от Светлите създания и му каза:
- Идвам при теб, Джервонд, твоят дълг трябва да бъде изчистен, получи твърде много, а сега е времето да си платиш.
- Да бъде волята Ви – смирено каза Джервонд Ом Сан. – Явно наистина съм вече в края на пътя и няма какво повече да отлагаме.
Не след дълго душата му отлетя. Но за него нямаше право на повторен живот.
Ебералд Езинър вървеше заедно със семейството си – сега никога повече нямаше да отнема живота на невинни хора, които бяха изстрадали толкова много! Той се беше завърнал на Земята, използвайки кораба на Земната федерация “Кетсандорар”, тъй като Светлите създания го бяха пощадили при смяната на времевите линии на съдбата!
- Какво красиво място! – възкликна той. – Сега гледам на него с други очи! Може би всичко, което ни се случи, беше просто един лош сън!
Двете деца и жена му весело го прегърнаха, а природата наоколо беше пълна с живот!
 

_____________________________________________________________________________________

* Екзоскелет – външен скелет

* Психокинезата е способност да се нанася енергиен удар върху съзнанието на жертвата.

* Антихидроген - антиматерия аналог на водорода.

* Пион –  колективно наименование на три вида елементарни частици.

* Мюон – вид елементарна частица.

* Rigor Mortis – метод, който се изразява в стягане или свиване на телесните мускули поради химически промени в техните миофибри.

* Според скалата на руският астроном Кардашев космическите цивилизации попадат в десет категории на развитие.

* Астрофобия е страхът от изследване на космоса.

* Вахтата е смяна на борда на космически кораб.

* Квантовите компютри са способни да използват така наречените кюбити, което от своя страна им позволява да извършват няколко операции едновременно.